Джон Гришам
Пазителите (7)

7

Шевролетът импала, собственост на Отис Уокър, се намира на служебния паркинг зад техническите сгради в края на университетския кампус. Франки е паркирал наблизо и чака. Моделът на колата е от 2006 г., Отис я е купил втора ръка със заем от кооперативната банка — Вики разполага с документите. Втората му съпруга Джун кара тойота седан, напълно изплатена. Шестнайсетгодишният им син още няма шофьорска книжка.

В пет и пет следобед Отис излиза от сградата заедно с двама колеги и се запътва към паркинга. Франки слиза и уж проверява гумите си. Работниците се сбогуват на висок глас и се разпръсват. Докато Отис отваря вратата на колата си, Франки изниква до него изневиделица и пита:

— Господин Уокър, имате ли една минута да поговорим?

Отис тутакси става подозрителен, но Франки е чернокож мъж с приятна усмивка, а Отис не е първият непознат, към когото се обръща.

— Може би — отговаря той.

Франки протяга ръка с думите:

— Казвам се Франки Тейтъм и работя като следовател за адвокат от Савана.

Отис става още по-подозрителен. Хвърля в колата празната кутия от обяда си, затваря вратата и казва:

— Добре.

Франки помирително вдига двете си ръце и обяснява:

— Идвам с мир. Просто търся информация относно стар случай.

Ако беше бял, в този момент Отис щеше да го отреже, но Франки изглежда безобиден.

— Слушам ви.

— Сигурно жена ви е говорила пред вас за първия си съпруг Куинси Милър.

Името предизвиква леко отпускане на раменете, но Отис е достатъчно любопитен да продължи още малко:

— Не кой знае колко.

— Адвокатът, за когото работя, го представлява. Убедени сме, че Куинси е бил натопен за убийството, и се опитваме да го докажем.

— Ами успех! Той си е получил заслуженото.

— Всъщност не е така, господин Уокър. Куинси е невинен човек, лежал двайсет и две години в затвора за чуждо престъпление.

— Наистина ли го вярвате?

— Да. Вярва го и адвокатът, за когото работя.

Отис се замисля над думите му. Няма криминално досие, не е влизал в затвора, но братовчед му е зад решетките за нападение на полицай. За бяла Америка затворите са добри места, където лошите хора плащат за престъпленията си. За черна Америка те твърде често биват използвани, за да се държат малцинствата далече от улиците.

— Кой тогава е убил онзи адвокат? — пита Отис.

— Не знаем и може никога да не разберем, но се опитваме да разкрием истината и да измъкнем Куинси от затвора.

— Не съм сигурен, че мога да ви помогна.

— Съпругата ви обаче може. Свидетелствала е против него. Сигурен съм, че ви е разказала всичко.

Отис свива рамене и се озърта.

— Да речем, но беше отдавна. От години не е споменавала Куинси.

— Може ли да поговоря с нея?

— За какво?

— За показанията й. Тя не е казала истината, господин Уокър. Заявила е пред съдебните заседатели, че Куинси притежава дванайсеткалиброва пушка. Това било оръжието на убийството, но неговият собственик е друг човек.

— Вижте, запознах се с Джун години след убийството. Всъщност тя е имала друг съпруг, преди да се срещнем. Аз съм третият, ясно? Знам, че е преживяла труден период като млада, но в момента живеем добре. Джун няма да иска неприятности, свързани с Куинси Милър.

— Просто ви моля за помощ, Отис, това е. Наш събрат гние в затвора на няма и два часа път от тук. Бели ченгета, бял прокурор и бели съдебни заседатели са отсъдили, че той е убил бял адвокат. Но не е станало така.

Отис се изплюва, обляга се на вратата и скръства ръце на гърдите си.

Франки предпазливо го притиска:

— Чуйте, самият аз лежах четиринайсет години за убийство, извършено от друг. Знам какво е. Провървя ми и излязох, но други невинни още са в затворите. Обикновени хора като нас. Вътре има много такива. Системата работи против тях, Отис. Ние искаме само да помогнем на Куинси.

— Какво общо има Джун с това?

— Споменавала ли ви е за фенерчето?

Отис се замисля за секунда и поклаща глава. Франки не допуска пауза в разговора и продължава:

— Има едно фенерче с кръв по него. Според ченгетата било на местопрестъплението. Куинси обаче никога не го е виждал, не го е докосвал. Джун е заявила пред съдебните заседатели, че той имал подобно на това фенерче. Само че не е вярно, Отис. Не е вярно. Казала също, че в нощта на убийството Куинси е бил някъде в Сийбрук, но и това не е вярно. Бил е с приятелка на един час път от там.

Отис е женен за Джун от седемнайсет години. Франки допуска, че той е наясно с нейните трудности с истината, така че защо да увърта?

— За лъжкиня ли я имате? — пита Отис.

— Не, не сега. Но сам казахте, че навремето е била различна. С Куинси са били на нож. Той й е дължал доста пари, които не е можел да плати. Ченгетата са я притиснали да свидетелства и да го обвини.

— Преди цяла вечност, човече.

— Именно. Куинси ли не знае! Прекарал е двайсет и две години в затвора.

— Е, да допуснем, че навремето не е казала истината. Да не очаквате да признае сега? Стига де!

— Искам само да поговоря с нея. Знам къде работи. Можех да отида там, но ние не действаме така. Това не е засада, Отис. Уважавам правото ви на лично пространство и просто ви моля да убедите Джун. Това е.

— На мен ми прилича на засада.

— Какво друго можех да направя? Да изпратя имейл ли? Вижте, напускам града. Вие поговорете с нея, да видим какво ще каже.

— Прекрасно знам какво ще каже. Че няма никакво вземане-даване с Куинси Милър.

— Опасявам се, че има. — Франки му подава визитката си от „Пазители на справедливостта“. — Това е телефонният ми номер. Моля ви за услуга, Отис.

Отис взема визитката и я прочита отпред и отзад.

— Това към някаква църква ли е?

— Не. Управителят ни е адвокатът, който ме измъкна от затвора. Освен това е и свещеник. Добър човек. Само с това се занимава — измъква невинни хора от затвора.

— Бял ли е?

— Аха.

— Значи е кофти пич.

— Напротив, ще ви допадне. На Джун също. Дайте ни шанс, Отис.

— Не разчитайте много.

— Благодаря, че ми отделихте време.

— За нищо.