Джон Гришам
Пазителите (35)

35

Сангрията ни зове. Глен Колакърчи е жаден и иска да се срещнем отново в „Бикът“ в Гейнсвил. Два дни правя опити да си почина в Савана, после пак потеглям на юг и приключението продължава. Куинси е изваден от комата, състоянието му се подобрява с всеки изминал ден и скоро ще го преместят от интензивното отделение в самостоятелна стая. Тогава лекарите ще започнат да планират операции, за да наместят костите му. Многократно ме уверяват, че охраната му е много строга, затова не се налага да ходя там и часове наред да вися в коридора.

Пристигам в „Бикът“ няколко минути преди четири часа, а високата чаша на Глен вече е наполовина празна. Големият му месест нос е порозовял и почти докарва цвета на сангрията. Поръчвам си същото и търся с поглед сладката му секретарка Бий, за която се улавям да мисля по-често, отколкото трябва. Не я виждам.

Глен е прочел за проблемите на Куинси и иска вътрешна информация. И понеже познавам стотина адвокати бърборковци от провинциални градчета, не разкривам нищо ново. Както при повечето затворническите побои, казвам, подробностите са оскъдни и откъслечни. Той ме осведомява със сериозен заговорнически шепот, че местният седмичник на окръг Руис вече следи случая на Куинси и нашите усилия за отмяна на присъдата му. Попивам думите му прехласнато и пропускам възможността да го осведомя, че Вики следи половината седмичници и ежедневници в щата Флорида. Поддържа архив на всяка дума относно случая. Ние живеем в интернет. Глен обаче попада там веднъж седмично.

Срещата има още една цел, не е само пиенето, и половин час по-късно установявам, че сангрията всъщност подклажда разговора. Той млясва, изтрива устни с ръкава си и най-накрая минава на въпроса:

— Да ти кажа, Поуст, денонощно мисля за онези събития. Наистина се запалих, да знаеш. Всичко се е случило под носа ми, в зенита на моята слава, докато бях в щатския сенат и ръководех най-голямата адвокатска фирма в окръга. А аз си мислех, че съм наясно с нещата. Досещах се, че Фицнър работи и за двете страни, но всеки от нас си стоеше в своето платно, ако ме разбираш. Той си правеше неговото, набираше си гласовете, аз вършех същото. Когато Кийт беше застрелян и обвиниха твоето момче… ами изпитах удовлетворение. Исках смъртно наказание. Целият град си отдъхна. Обърна ли поглед назад обаче…

Той забелязва сервитьора, вика го, пресушава остатъка в чашата си и поръчва по още едно питие. В моята чаша все още има петнайсетина сантиметра течност. Разполагам с толкова много време, че може доста да се наквася, ако не внимавам. Глен си поема дъх и продължава:

— Обърна ли поглед назад обаче, нещата не ми се връзват. Роднина съм с половината хора от окръга и съм представлявал другата половина. Последния път, когато се кандидатирах за изборите, събрах осемдесет процента от гласовете и дори се вбесих, че съм изгубил двайсет. Има един стар заместник-шериф, няма да ти кажа името му, но той ми даваше случаи. Плащах му в брой и после му давах и дял, след като договорех споразумение. Правех същото и с шофьорите на линейките и „паяците“. Плащах на всички. Както и да е, този човек още е жив, живее близо до Залива и аз говорих с него. Пенсионира се преди години, не е добре със здравето, но какво друго да очакваш — наближава осемдесет. Беше от хората на Фицнър, но успя да остане на страната на добрите. Занимаваше се с по-леките неща — пътни произшествия, футболни мачове, училищни мероприятия. Не беше бог знае какво ченге, но и не искаше да бъде. Просто му допадаха униформата и заплатата. Та той твърди, че си прав: Фицнър наистина вземал пари от наркотрафикантите и всички в управлението знаели. Използвал двама братя…

— Чуп и Ръб.

Той млъква, усмихва се и пожълтелите му зъби се показват.

— Много те бива, Поуст.

— Разследваме щателно.

— Та така, Чуп и Ръб движели нещата за Фицнър и държали всички под строй. Хората от вътрешния кръг пазели парите и смятали, че пазят и тайните, но градчето ни е много малко…

Сервитьорът се връща с две чаши, поглежда към моята първа, буквално непокътната, и сякаш казва: „Хайде, приятел, това е бар все пак“. Ухилвам му се и отпивам продължително през сламката. Глен прави същото, млясва шумно и казва:

— Моят познат твърди, че Кени Тафт не е убит от случайна наркобанда. Нищо подобно. Според него част от заместник-шерифите навремето сериозно подозирали, че Фицнър е устроил засадата. Трябвало да затвори устата на Тафт, който знаел нещо. И се получило чудесно с едно дребно изключение. Имало ранен. Оказва се, че или Кени Тафт, или Брейс Гилмър е успял да стреля напосоки и е улучил един от нападателите. Говорело се, че той е умрял от кръвозагуба на път за болницата и те са го захвърлили зад някакъв педалски бар в Тампа. Поредното неразрешено убийство. За късмет на Фицнър, въпросният човек не бил от неговите момчета и не бил от Сийбрук, така че не предизвикал тревога. Да ти звучи познато, Поуст?

Клатя глава. Не възнамерявам да повтарям казаното от Брус Гилмър в Айдахо.

След поредната дълга глътка Глен добива свежи сили да продължи разказа си.

— Очевидният въпрос е защо Фицнър е искал да се отърве от Кени Тафт.

— Това е истинската загадка — помагам му.

— Ами говори се, че Кени Тафт е надушил плана за подпалването на бараката, където съхранявали уликите от местопрестъпленията, и е преместил няколко кашона с улики преди пожара. Разбира се, никой не знаел за това, а след като се сдобил с нещата, го било страх да предприеме нещо. Сигурно се е изпуснал, защото Фицнър подочул и устроил засадата.

— Няколко кашона ли? — питам и устата ми тутакси пресъхва, а сърцето ми забива като лудо.

Отпивам сангрия, за да се успокоя.

— Така се говори, Поуст. Не знам какво е било унищожено при пожара, не знам и какво е изнесъл Кени Тафт. Само се носи слух. Имало липсващо фенерче, доколкото помня. Прочетох молбата ти за преразглеждане на присъдата, видях защо изгуби миналата седмица… Навремето са смятали, че фенерчето е унищожено, нали, Поуст?

— Точно така.

— А може би не е.

— Интересно — успявам да изрека спокойно. — Слухът изяснява ли какво е направил Кени с кашоните?

— Не, не изяснява. Интересното обаче е, че според слуха по време на погребението на Кени, достойно за генерал, Фицнър е наредил на двама свои хора да претърсят къщата му сантиметър по сантиметър. Пак според слуха кашоните така и не били намерени.

— Но ти имаш предчувствие, нали?

— Не, но работя по въпроса, Поуст. Имам много източници, стари и нови, и съм излязъл на лов. Просто исках да те уведомя.

— А не се ли притесняваш? — питам.

— От какво?

— Че може да откриеш нещо добре скрито. Куинси Милър не е убил Кийт Русо. Убийството е разпоредено от наркобанда с благословията на Фицнър, който после е потулил случая. Бандата още действа и преди десет дни се опитаха да очистят Куинси в затвора. Не им допада, че ровим в миналото, няма да им хареса и ти да го правиш.

Той се засмива и отговаря:

— Твърде стар съм да се притеснявам, Поуст. Пък и ми е забавно.

— Тогава защо се крием в бар в Гейнсвил?

— Защото в Сийбрук няма свестни барове, което може би е хубаво за човек като мен. Освен това съм следвал тук, много обичам градчето. Ти притесняваш ли се, Поуст?

— Да кажем просто, че внимавам.