Джон Гришам
Пазителите (37)

37

В окръг Руис има само две общини: Сийбрук с население от 11 000 души и Дилън с население от 2300. Градчето Дилън е на север и малко по-навътре на сушата, доста отдалечено и съвсем замряло. Няма прилични работни места и почти никаква търговия. Повечето млади хора го напускат по принуда, от желание да оцелеят. Онези, които остават, стари и млади, не си и помислят за благоденствие, просто живуркат с жалките си заплати или социални помощи.

Осемдесет процента от населението на окръга е бяло, а в Дилън съотношението е наполовина. Миналата година шейсет и един ученици са завършили малката гимназия в градчето, трийсет от които чернокожи. Кени Тафт е завършил тук през 1981 г., по-големите му брат и сестра също. Семейството живеело на няколко километра извън Дилън в стара ферма, която бащата на Кени купил още преди неговото раждане.

Вики е скалъпила откъслечна история на семейство Тафт и се оказва, че те са страдали предостатъчно. От стари некролози научаваме, че бащата на Кени е починал на петдесет и осем години, но не знаем каква е причината. След това Кени бил убит на двайсет и седем. Година по-късно по-големият му брат загинал в автомобилна катастрофа. Две години след това по-голямата му сестра Рамона умряла на трийсет и шест, също по неизвестна причина. Госпожа Вайда Тафт, която надживяла съпруга си и своите три деца, била настанена в психиатрична клиника през 1996 г., но от архива на съда не става ясно какво се е случило след това. Във Флорида, както и в повечето щати, въдворяването в психиатрия е поверително. По някое време я изписали и тя „издъхнала спокойно“ в дома си, както научаваме от некролога в седмичника на Сийбрук. Не е легализирано нито нейно завещание, нито на съпруга й, затова основателно може да се допусне, че не е съставяла такова. Старата ферма и петте акра край нея в момента са собственост на десетина внуци, повечето от които са избягали от този край. Миналата година окръг Руис оценил имота на 33 000 долара, но не е ясно кой е платил данъците, възлизащи на 290 долара, за да се предотврати възбраната върху фермата.

Франки намира къщата в края на застлан с чакъл път. Задънена улица. Явно сградата е изоставена от доста време. Между разкривените дъски на верандата са прорасли бурени. Предната врата е заключена с огромен катинар, задната също. Няма строшени прозорци. Ламариненият покрив изглежда здрав.

Франки обикаля къщата веднъж и това му е предостатъчно. Предпазливо нагазва сред бурените и се връща при пикапа си. Вече два дни души в Дилън и смята, че е намерил точния човек.

Райли Тафт работи като домакин в прогимназията в Дилън, но истинското му призвание е да се грижи за паството си в баптистката църква в Ред Банкс на няколко километра от градчето. Повечето членове на семейство Тафт са погребани тук, някои със семпли надгробни плочи, някои — без никакви. Паството му наброява по-малко от сто души и църквата не може да си позволи щатен свещеник. Затова на Райли му се налага да работи и в прогимназията.

След разговорите по телефона той се съгласява да се срещне с Франки в църквата късно следобед.

Райли е млад, още няма четиресет, едър и непринуден, с широка усмивка. Разхожда Франки из гробището и му показва гробовете на семейство Тафт. Баща му, най-голямото дете, е погребан между Кени и майка им. Разказва му за семейните трагедии: дядо му е починал на петдесет и осем години от някакво загадъчно отравяне, Кени е убит, неговият баща е загинал на място на шосето, леля му е умряла от левкемия на трийсет и шест години.

— Клетата жена изгубила ума си — казва Райли просълзен. — Погребала трите си деца и нервите й не издържали. Съвсем рухнала.

— Вашата баба, нали?

— Да. Е, защо се интересувате от семейството?

Франки вече му е разказал дежурните неща за „Пазителите“, за нашата мисия, за успехите ни, затова че представляваме Куинси Милър.

— Смятаме, че Кени не е бил убит така, както казва шериф Фицнър.

Думите му не предизвикват реакция. Райли кимва към задната страна на малката църква и предлага:

— Да отидем да пийнем нещо.

Минават покрай надгробните плочи на още хора от семейство Тафт и излизат от гробището. През задната врата влизат в тясна зала към църквата. Райли отваря хладилник в ъгъла и изважда две пластмасови шишета с лимонада.

— Благодаря — казва Франки и двамата се настаняват на сгъваеми столове.

— Е, каква е тази нова теория? — пита Райли.

— За пръв път ли я чувате?

— Да, за пръв път. Когато убиха Кени, сякаш настъпи краят на света. Бях петнайсет-шестнайсетгодишен, в десети клас, струва ми се, и го чувствах като по-голям брат, а не като чичо. Боготворях го. Беше гордостта на семейството. Много беше умен, щеше да стигне нависоко — така мислехме. Гордееше се, че е заместник-шериф, но искаше да стигне по-нагоре. Боже, колко обичах Кени. Всички го обичахме. Имаше красива съпруга, Сибил, много мила жена. И бебе. Животът му тъкмо се подреждаше чудесно, но ето че го убиха. Когато научих новината, плаках като малко дете. Исках и аз да умра. Да ме заровят в гроба с него. Беше ужасно. — Очите му се навлажняват. Отпива продължително от лимонадата. — Винаги съм бил убеден обаче, че той е попаднал на наркосделка и затова са го застреляли. Сега, повече от двайсет години по-късно, вие идвате и твърдите нещо различно. Така ли?

— Да. Смятаме, че Кени се е натъкнал на засада, която са му устроили хора на шериф Фицнър. Шерифът вземал подкупи от наркотрафикантите. Кени знаел твърде много и Фицнър се притеснил.

На Райли му трябва малко време да асимилира чутото, но го понася мъжки. Шокира се, ала иска да чуе още.

— Какво общо има това с Куинси Милър? — пита той.

— Фицнър е стоял зад убийството на адвоката Кийт Русо. Русо печелел повече пари като адвокат на трафикантите, но Агенцията за борба с наркотиците го вербувала. Фицнър научил, организирал убийството и безукорно успял да натопи Куинси Милър. Кени е знаел нещо за убийството и това му е струвало живота.

Райли се усмихва тъжно, поклаща глава и казва:

— Щура работа.

— Никога ли не сте чували този слух?

— Никога. Разберете, господин Тейтъм, Сийбрук е само на двайсет и пет километра от тук, но все едно е на сто и петдесет. Дилън е друга планета. Тъжно градче. Хората тук едва свързват двата края, едва се държат. Имаме си свои трудности и нямаме време да се тревожим какво става в Сийбрук или където и да било.

— Разбирам — казва Франки и отпива от лимонадата.

— Значи сте лежали четиринайсет години за убийство, извършено от друг човек? — пита невярващо Райли.

— Да, четиринайсет години, три месеца и единайсет дни. После преподобният Поуст ми се притече на помощ. Знаете ли, Райли, страшно е мъчително да си забравен зад решетките, когато прекрасно знаеш, че си невинен. Затова се борим толкова настървено за Куинси и за другите си клиенти. Както знаеш, братко, много от нашите хора са в затвора за нещо, което не са извършили.

— Така си е.

Отпиват в знак на солидарност. Франки продължава:

— Може би има съвсем малък шанс Кени да се е сдобил с част от уликите, съхранявани в барака зад шерифството в Сийбрук. Научихме това неотдавна от бившия му партньор. Кени дочул за плана да изгорят бараката и да унищожат доказателствата, затова преместил някои неща преди пожара. Ако наистина Фицнър е устроил засадата на Кени, защо всъщност е желаел смъртта му? Защото Кени е знаел нещо. Разполагал е с уликите. Няма друга причина, поне не сме открили друга, която да обяснява мотива на Фицнър.

Райли е заинтригуван от историята.

— Значи въпросът е какво е направил Кени с уликите — отсъжда той. — Затова сте тук, нали?

— Точно така. Едва ли ги е занесъл вкъщи, защото така би застрашил семейството си. Освен това живеел под наем.

— И съпругата му не беше щастлива там. Къщата се намираше на Секретари Роуд, източно от Сийбрук. Сибил искаше да се преместят другаде.

— Между другото, намерихме я в Окала, но тя отказа да говори с нас. Нито дума.

— Свястна жена, на мен поне винаги ми се усмихваше. Не съм я виждал от години и едва ли ще я видя отново. И така, господин Тейтъм…

— Франки, моля ви.

— И така, Франки, значи подозирате, че Кени може да е донесъл уликите в бащината си къща и да ги е скрил там, нали?

— Списъкът с възможните скривалища не е голям, Райли. Ако Кени е искал да скрие нещо ценно, трябва да го е сложил на сигурно и достъпно място. Звучи логично, нали? Старата къща няма ли мазе или таван?

Райли поклаща глава.

— Няма мазе. Не съм сигурен, но май има таван. Не съм го виждал, не съм се качвал горе. — Отпива от лимонадата си и казва: — Франки, това ми се струва вятър работа. Все едно да търсиш игла в купа сено.

Франки се засмива и отговаря:

— През повечето време ровим в купи сено и понякога намираме игли.

Райли допива лимонадата си, изправя се бавно и започва да крачи угрижено из стаята, сякаш на плещите му внезапно е легнало бреме. Спира, свежда очи към Франки и казва:

— Не може да влезете в онази къща, твърде опасно е.

— Изоставена е от години.

— В нея не живеят истински хора, да, но тя е обитавана от духове, Франки. С очите си съм ги виждал. Аз съм беден човек, нямам почти никакви пари в банката, но няма да припаря там дори посред бял ден, дори с пистолет в ръка, ако ще и хиляда долара да ми дават. Никой мой роднина няма да влезе там.

Райли се облещва от ужас и пръстът му трепери, когато го насочва към Франки, който за миг се вцепенява. Райли се приближава към хладилника, изважда още две бутилки, подава му едната и сяда. Поема дълбоко въздух и затваря очи, все едно събира сили да разкаже много дълга история. Най-сетне започва:

— Баба ми Вайда била отгледана от своята баба в негърско селище на петнайсетина километра от тук. Вече го няма. Вайда е родена през хиляда деветстотин двайсет и пета година, а нейната баба — през осемдесетте години на деветнайсети век, когато много хора все още имали роднини, родени като роби. Баба й се занимавала с магия и африканско вуду, доста разпространено навремето. Религията й била смесица от евангелизъм и древен спиритуализъм. Била местната акушерка и медицинска сестра, забърквала мехлеми, мазила и билкови отвари, с които лекувала почти всичко. Вайда била запленена от тази жена и през целия си живот бе смятала и себе си за посветена в спиритуализма, но беше достатъчно разумна да не използва думата „вещица“. Следите ли ми мисълта, Франки?

Франки го слуша, но му се струва, че си губят времето. Все пак кимва сериозно и отговаря:

— Разбира се. Много интересно.

— Разказвам ви кратката версия, но за Вайда се носят легенди. Беше страховита жена. Обичаше децата и внуците си и командваше цялото семейство, но имаше и тъмна, загадъчна страна. Ще ви кажа само една история. Дъщеря й Рамона, моята леля, почина на трийсет и шест години. Като млада, около четиринайсетгодишна, Рамона била изнасилена от младеж от Дилън, гадна отрепка. Всички го познавали. Семейството се разстроило, както можете да допуснете, но не искало да ходи при шерифа. Вайда нямала доверие на правосъдието на белите. Кени я заварил една нощ по време на пълнолуние с наниз от кратунки на шията и змийски кожи в краката да напява на непознат език. По-късно му обяснила, че е омагьосала младежа, изнасилил Рамона. Разчуло се и всички — поне всички чернокожи в Дилън — знаели, че онзи е прокълнат. Няколко месеца по-късно той изгорял жив при автомобилна катастрофа и след това хората започнали да бягат от Вайда. Много се страхуваха от нея.

Франки попива историята мълчаливо.

— С годините тя все повече губеше здравия си разум и накрая нямахме избор. Наехме адвокат в Сийбрук да я настани в психиатрия. Беше ни бясна и ни заплаши. Заплаши и съдията, и адвоката. Умирахме от ужас. В психиатрията не можаха да й помогнат и тя успя да ги убеди да я изпишат. Нареди ни да не припарваме до нея и до къщата и ние се подчинихме.

— Според некролога е починала през деветдесет и осма — успява да вметне Франки.

— Годината е тази, но никой не знае деня. Братовчед ми Уендъл се разтревожил и отишъл в къщата, където я намерил да лежи спокойно по средата на леглото, завита до брадичката. Била мъртва от дни. Оставила бележка с нареждане да бъде погребана до децата си, но без църковна церемония. Пишело също, че последното й земно дело било да прокълне къщата. Признавам с болка, че си отдъхнахме, когато тя почина. Погребахме я набързо по време на една гръмотевична буря, имаше кратко опело само пред членовете на семейството, а в мига, когато я положихме в земята, една мълния подпали дърво в гробището и направо си изкарахме акъла. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен и никога не съм се радвал толкова да видя как зариват нечий ковчег.

Райли отпива продължително и изтрива уста.

— Такава беше баба ми Вайда. Викахме й „бабче“, но повечето местни деца я наричаха зад гърба й „вещицата“.

— Трябва да огледаме тавана — настоява Франки с цялата категоричност, на която е способен.

— Това е лудост!

— У кого е ключът?

— У мен, но не съм влизал в къщата от години. Макар електричеството отдавна да е прекъснато, нощно време се виждат светлини. И се движат. Само глупак ще прекрачи онзи праг.

— Имам нужда от въздух.

Двамата излизат в жегата и тръгват към колите си.

— Знаете ли, странно е — казва Райли. — Кени е мъртъв от двайсет години, а никой не е проявявал и капка интерес. А сега, за по-малко от седмица, вие и още двама душите наоколо.

— Още двама ли?

— Двама бели се появиха миналата седмица и разпитваха за Кени. Къде е отраснал? Къде е живеел? Къде е погребан? Не ми допаднаха, затова се престорих на пълен глупак и нищо не им казах.

— Откъде бяха?

— Не попитах. Останах с впечатлението, че и бездруго няма да ми кажат.