Джон Гришам
Пазителите (22)

22

Получавам гневно обаждане от Отис Уокър. Оказва се, че съпругата му Джун е разстроена, защото вторият й съпруг, Джеймс Роуд, казал нещо лошо по неин адрес в съда. Търпеливо обяснявам, че още не сме влезли в съдебна зала, но наистина сме подали клетвена декларация, подписана от Роуд, в която той твърди, че Джун му се е похвалила, че е излъгала в съда, за да натопи Куинси.

— Обвинил я е в лъжа, така ли? — пита Отис уж изненадано. — Пред съдебни заседатели?

— Не, не, господин Уокър, не в съдебна зала, само в документ.

— Но защо го е направил?

— Ние го помолихме. Опитваме се да измъкнем Куинси от затвора, защото не той е убил онзи адвокат.

— Значи твърдите, че жена ми е лъжкиня?

— Твърдим, че е излъгала съда навремето.

— Все тая. Не разбирам как е възможно да извадите тази мръсотия след двайсет години.

— Да, доста време са двайсет години. Питайте Куинси.

— Мисля, че трябва да се посъветвам с адвокат.

— Направете го. Дайте му телефонния ми номер и с радост ще поговоря с него. Но ще си похарчите напразно парите.

* * *

Мейзи получава следното съобщение от сайта „Изпод верандата на Пати“:

„Соленият пеликан“ е стар бар на крайбрежната улица в Насау, на Бахамите; бъдете там следващия вторник по обед; важно е. (Съобщението ще изчезне пет минути след като го отворите. И през ум да не ви минава да го проследите).

Грабвам кредитна карта, отивам на сайта, плащам, влизам като joe.frazier.555 и изпращам следното съобщение:

Да си взема ли оръжие или бодигард?

Десет минути по-късно получавам:

Не, идвам с мир. Барът винаги е пълен, има много хора.

Питам:

Кой трябва да познае другия?

Всичко ще се подреди. Гледай да не те проследят.

До скоро.

 

 

Обсъждането за малко да прерасне в спор. Мейзи настоява, че е глупаво да отида на такава среща с непознат. И на Вики не й харесва. Аз твърдя, че по очевидни причини е наложително да поемем този риск. Човекът явно знае много за случая и иска да ни помогне. Освен това се страхува и настоява да се срещнем извън страната, което поне според мен подсказва, че вероятно ще научим доста гадости.

Макар да съм малцинство, заминавам с колата за Атланта. Вики е факир в намирането на евтини полети, хотели и трошки под наем и ми е резервирала билет за турбовитлов самолет, който спира два пъти, преди да напуснем Америка. Има само една стюардеса, която не умее да се усмихва и не й се надига от седалката.

Нямам багаж, затова преминавам светкавично през митницата и си хващам такси от дълга редица. Кадилак от седемдесетте с радио, от което заради нас, туристите, гърми Боб Марли. Местният колорит е подсилен от факта, че шофьорът пуши джойнт. Уличното движение почти не помръдва, така че няма опасност от смъртоносна катастрофа. Засядаме в потресаващо задръстване и на мен ми идва до гуша. Излизам от колата и плащам на шофьора, докато той ме напътства накъде да вървя.

„Соленият пеликан“ е стар бар с разкривени греди и тръстиков покрив. На тавана има огромни скърцащи вентилатори, от които леко подухва. Истински бахамци играят кресливо на домино, скупчени край една маса. Явно залагат. Други хвърлят дартс в ъгъла. Белите са повече от местните, мястото изглежда популярно сред туристите. Вземам си бира от бара и сядам на маса под чадър на три метра от водата. Нося тъмни очила и бейзболна шапка и се опитвам нехайно да наблюдавам наоколо. С годините станах доста добър следовател, но все още не ме бива за шпионин. И да ме е проследил някой, няма да разбера.

Пладне настъпва и отминава, докато зяпам водата.

Глас зад мен се обажда:

— Здрасти, Поуст.

Тайлър Таунзенд се настанява на стола до мен. Той оглавяваше списъка с хората, които очаквах да срещна.

— Здрасти — отговарям, без да го назовавам по име, и двамата се ръкуваме.

И той си е взел бира. И той носи тъмни очила и шапка с козирка и е облечен като за тенис. Хубав мъже е, с тен и съвсем леко прошарена коса. Почти връстници сме, но той изглежда по-млад.

— Често ли идваш тук? — питам.

— Да, имаме два търговски центъра в Насау, затова жена ми мисли, че съм тук по работа.

— А защо си тук всъщност?

— Да се поразходим — предлага Тайлър и се изправя. Крачим мълчаливо по пристанището, докато стигаме до пристан със стотина лодки. — Следвай ме — казва.

Слизаме на по-долната платформа и той ми посочва една красавица. Дълга е петнайсет метра и е проектирана да навлиза много навътре в океана за онези риби меч, които могат да се видят препарирани и окачени на стена. Той скача на борда и подава ръка да ми помогне.

— Твоя ли е тази яхта? — питам.

— Моя и на тъста ми. Да врътнем едно кръгче.

Тайлър изважда две бири от хладилника, настанява се на капитанския стол и пали двигателите. Аз се изтягам на тапицирана пейка и вдъхвам соления въздух, докато пърпорим из пристанището. Скоро усещам в лицето си фини пръски.

 

 

Тайлър отраснал в Палм Бийч, бил син на изтъкнат адвокат по наказателни дела. Осем години следвал в Университета на Флорида политология и право, след което смятал да се прибере у дома и да се присъедини към семейната фирма. Животът му излязъл от релси, след като баща му бил убит от пиян шофьор седмица преди Тайлър да се яви на адвокатския изпит. Изчакал една година, съвзел се, издържал адвокатския изпит и си намерил работа в Сийбрук.

Поради сигурните изгледи за работа не си направил труда да учи усърдно. Описанието на заниманията му като студент е доста кратко. Пет бурни години му трябвали, за да вземе бакалавърска степен. После, когато следвал право, след него имало само двама души с по-слаб успех, но така му харесвало. Имал славата на сладкодумен купонджия, обикновено доста наперен, защото баща му бил голяма клечка. Изведнъж обаче му се наложило да си търси работа, а интервюта нямало. Наела го фирма за недвижими имоти в Сийбрук, но издържал там само осем месеца.

За да оцелее като адвокат, делял малка сграда с други адвокати. А за да си плаща режийните, работел като служебен защитник на всеки бедняк, чието дело се гледало. Окръг Руис бил твърде малък, за да има щатни служебни защитници, затова съдиите определяли кои адвокати ще защитават обвиняемите срещу минимално заплащане. Това му струвало скъпо, когато убийството на Русо шокирало града. Всички други адвокати или се изпокрили, или заминали някъде, затова Тайлър бил назначен за защитник на Куинси Милър, смятан за виновен още в деня на ареста си.

За двайсет и осем годишен адвокат с нищожен опит в съдебната зала той защитавал клиента си блестящо. Борел се настървено, оспорвал всяка улика, атакувал свидетелите на обвинението и твърдо вярвал в невинността на клиента си.

Когато за пръв път прочетох протоколите от процеса, се изумих от неговата дързост. На третото четене обаче си дадох сметка, че вероятно тъкмо безпощадната му защита е отблъснала съдебните заседатели. И все пак си личеше огромният му потенциал за адвокат.

А после се бе отказал от правото.

 

 

Носим се покрай остров Парадайз и пускаме котва край някакъв курорт. Докато крачим по пристана към хотела, Тайлър казва:

— Смятаме да купим това място. Продава се. Искам да се заема с нещо различно и да се откъсна от търговските центрове. Тъстът ми е по-консервативен.

Строителен предприемач във Флорида, който действа консервативно?

Кимвам, като че ли думите му ме интересуват. Получавам мигрена от разговорите за пари. Изпадам в ступор от всичко, свързано с финанси, пазари, хедж фондове, ценни книжа, рисков капитал, стотни от процента, недвижими имоти, облигации и тъй нататък. И понеже нямам пари да се усмихна, не ми пука кой как планира да натрупа състояние.

Прекосяваме спокойно фоайето, сякаш сме двама туристи от Охайо, и се качваме с асансьора до третия етаж, където Тайлър държи просторен апартамент. Излизам след него на тераса с прекрасна гледка към брега и океана. Той изважда две бири от хладилника и сядаме да поговорим.

— Възхищавам ти се заради онова, което правиш, Поуст — започва той. — Наистина. Отдръпнах се от Куинси, защото нямах никакъв шанс, но никога не съм вярвал, че той е убил Русо. И досега мисля често за него.

— А кой го е убил?

Той въздиша и отпива продължително от бутилката си. Зарейва поглед към океана. Седим под голям чадър на тераса, никъде наблизо няма и следа от човешко присъствие с изключение на далечен смях на брега. Тайлър ме поглежда и пита:

— Носиш ли микрофон, Поуст?

Днес не, за късмет.

— Стига, Тайлър, не съм ченге.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не, не нося микрофон. Искаш ли да ме обискираш?

Той кимва и отговаря:

— Да.

И аз кимвам в отговор, няма проблем. Отдръпвам се от масата и се събличам по боксерки. Той ме наблюдава внимателно и след като се убеждава, казва:

— Добре, стига толкова.

Обличам се и се връщам на стола при бирата си.

— Извинявай за това, но предпазливостта не е излишна. След малко ще разбереш.

Вдигам ръце и казвам:

— Виж, Тайлър, нямам представа какво си намислил, затова просто ще млъкна и ще те оставя да говориш. Знаеш, сигурен съм, че всичко е строго поверително. Убийците на Кийт Русо още се навъртат някъде и се страхуват от истината. На мен можеш да имаш доверие, ясно?

Той кимва и отговаря:

— Да, струва ми се. Ти ме попита кой е убил Русо и отговорът е, че не знам. Но имам хубава теория, всъщност отлична, и когато ти я разкажа, мисля, че ще се съгласиш с нея.

Отпивам от бирата си и казвам:

— Целият съм в слух.

Той вдишва дълбоко и се опитва да се отпусне. В такива случаи алкохолът помага и аз пресушавам бутилката си. Тайлър отива да донесе още две бири от хладилника, после се обляга на стола си и зарейва поглед към океана.

— Познавах Кийт Русо, при това доста добре. Беше десетина години по-голям от мен и доста му вървеше. Но вече му беше омръзнало в малкото градче и мечтаеше за нещо по-голямо. Не го харесвах особено, всъщност никой не го харесваше. Двамата с жена му печелеха, като скубеха наркодилъри от Тампа, дори имаха апартамент там. Из Сийбрук се носеха много слухове, че се канят да напуснат града, да се махнат от това затънтено място и да се присъединят към големите риби. Кийт и Даяна живееха затворено, все едно бяха нещо повече от останалите. Понякога се принуждаваха да си изцапат ръцете, когато позакъсат — разводи, фалити, завещания, но смятаха тази работа за унизителна. Кийт беше направо жалък по време на бракоразводното дело на Куинси и той съвсем основателно се вбеси. Избрали са идеалната изкупителна жертва, нали, Поуст? Недоволен клиент превърта и убива мързеливия си адвокат.

— Планът им е проработил.

— Да, така е. Всички в града бяха шокирани. Арестуваха Куинси и хората задишаха по-леко. Всички адвокати се изпокриха, затова потърсиха мен. Нямах избор. Отначало мислех, че е виновен, но скоро той ме убеди в обратното. Поех делото и съсипах адвокатската си практика.

— Свършил си прекрасна работа на процеса.

Той махва с ръка.

— Вече не ми пука. Това беше в друг живот. — Обляга се на лакти и приближава лице към мен, все едно предстои нещата да станат още по-сериозни. — Ето какво ми се случи, Поуст. Не съм го разказвал на никого, дори на жена си, ти също не бива да го повтаряш пред никого. А и няма да ти се иска, защото е опасно. Ето какво стана. След процеса бях изтощен емоционално и физически. Освен това бях отвратен от него и от присъдата и ненавиждах системата. Няколко седмици по-късно отново се запалих обаче, защото трябваше да се заема с обжалването. Подготвях го денонощно и бях сигурен, че ще успея да въздействам на Върховния съд на Флорида, макар да се случва рядко.

Тайлър отпива и гледа океана.

— А през това време лошите ме наблюдаваха. Просто го усещах. Развих параноя към телефоните си, апартамента, кантората, колата, всичко. Получих две анонимни обаждания — и двата пъти много зловещ мъжки глас казваше: „Оттегли се“. Само толкова. „Оттегли се.“ Не можех да съобщя в полицията, защото им нямах доверие. Фицнър контролираше всичко, той беше врагът. По дяволите, сигурно гласът от другата страна беше негов.

Около пет-шест месеца след процеса, докато работех над обжалването, двама мои приятели от Правния факултет разбраха, че имам нужда да се махна за малко, затова планираха да отидем да ловим лефер в Белиз. Някога ходил ли си на лов за лефер?

Дори не бях чувал за такава риба.

— Не.

— Велико е. Преследваш го в солените плитчини, които са страхотни тук, на Бахамите, и в Централна Америка. В Белиз са едни от най-хубавите лефери. Приятелите ми ме поканиха, а аз имах нужда от почивка. Ловът на лефер е истинско мъжко приключение — без съпруги, без приятелки, с много пиене. Заминах. На втората нощ отидохме на плажно парти недалече от рибарската хижа. Имаше много местни, няколко жени, колкото искаш гринговци, отишли да ловят риба и да пият. Беше бурен купон. Наливахме се с бира и ром, но не до припадък. Не се натряскахме като в колежа, но ми сложиха нещо в питието и ме отмъкнаха някъде. Не знам точно къде и никога няма да разбера. Събудих се на пода на бетонна килия без прозорци. Не килия, а направо сауна. Главата ме цепеше, повръщаше ми се. На пода имаше малка бутилка с вода, която изпих на един дъх. Наложи се да се събуя по боксерки. С часове седях на нагорещения под и чаках. После вратата се отвори и ме подхванаха двама адски противни главорези с пистолети. Удариха ми няколко шамара, завързаха ми очите и китките, после сигурно половин час ме мъкнаха по някакъв черен път. Препъвах се и умирах от жажда, а през десет стъпки един от бандитите ме ругаеше на испански и ме буташе напред. Когато спряхме, вързаха въже за китките ми, вдигнаха ми ръцете над главата и ме провесиха. Адски болеше и година по-късно се наложи да си направя операция на рамото, но тогава не мислех за последиците. Удрях се в някакви греди, докато ме теглеха нагоре, и накрая спряха на върха на някаква кула, където свалиха превръзката от очите ми и ме оставиха да се насладя на гледката. Намирахме се на брега на езеро или на блатист ръкав на река с големината на футболно игрище. Водата беше гъста, кафява и гъмжеше от крокодили. Заедно с мен върху платформата стояха още трима въоръжени до зъби типове, които не изглеждаха никак дружелюбни, и две кльощави хлапета на не повече от осемнайсет. Бяха чисто голи латиноамериканчета. От кулата тръгваше някакво въже над езерото, привързано за дърво на отсрещния бряг. Ако ги нямаше крокодилите, сигурно през лятото щеше да е забавно да се спуснеш по въжето и да цопнеш в езерото. Ако ги нямаше крокодилите обаче. Имах пулсиращо главоболие, сърцето ми щеше да се пръсне. Взеха чувал, пълен с кървави пилета, и го закачиха за въжето, после го пуснаха. Докато чувалът се спускаше към водата, от него капеше кръв и крокодилите освирепяха. Когато спря в средата на езерото, един от пазачите ми дръпна някакво въженце и пилетата се изсипаха накуп. Явно крокодилите бяха много гладни, защото обезумяха.

След разядката дойде време за предястието. Сграбчиха едното слабичко латиноамериканче и го вързаха за китките към въжето. То се разпищя, когато го изритаха от кулата, и още по-пронизително, щом полетя над езерото. Когато спря в средата, пръстите на краката му бяха на около три метра над крокодилите. Клетото хлапе плачеше и крещеше. Беше ужасно, наистина ужасно. Един от пазачите бавно завъртя манивела и тялото се спусна. Хлапето се мяташе неистово, както можеш да предположиш. Риташе и се молеше да го пощадят, но щом стъпалата му докоснаха водата, крокодилите започнаха да разкъсват плътта и костите. Пазачът продължи да върти лоста и тялото на момчето се спусна още по-надолу. Пред очите ми изяждаха живо човешко същество.

Тайлър отпива от бирата си и зарейва поглед към океана.

— Не мога да ти опиша онзи страх, Поуст, абсолютния ужас, докато гледаш такова неописуемо нещо и съзнаваш, че след малко и теб те очаква същото. Напиках се. Мислех, че ще припадна. Исках да скоча, но пазачите ме държаха. Изпитвах страх, какъвто малцина са изпитали. Сигурно е ужасно да се изправиш пред наказателния взвод, но поне ще умреш за секунди. А да те изядат жив…

Както и да е, докато закачаха второто момче на въжето, си дадох сметка за очевидното — решили са да ме пуснат последен, за да преживея кошмара другите двама да бъдат изядени пред очите ми.

Случи се още нещо. Отдясно, от другата страна на малка постройка, чух смях. Мъжки гласове, които се забавляваха с тази игра, и се запитах колко пъти се събират на подобни зрелища. Понечих да се преместя към ръба на платформата, но един от пазачите ме дръпна за косата и ме запокити към парапета. Бяха яки и зли типове, а аз не бях достатъчно силен да им се противопоставя, не и успешно. Опитах се да отместя очи, но пазачът ме сграбчи за косата отново и изсъска: „Гледай!“.

Бутнаха и второто момче от кулата. То се разпищя още по-силно и когато го провесиха над крокодилите, започна да рита и да крещи нещо като „Мария! Мария!“. Щом започнаха да го спускат, затворих очи. Звучното разкъсване на плътта и хрущенето на костите бяха зловещи. Накрая припаднах, но това не ми помогна. Свестиха ме с плесници, изправиха ме на крака, закачиха ме за въжето и ме избутаха от кулата. Отново чух онзи смях. Когато спрях насред езерото, погледнах надолу. Забранявах си, но не се сдържах. Виждаше се само кръв, части от тела и обезумелите крокодили, жадни за още. А щом усетих, че се спускам, си помислих за майка ми и за сестрите ми, които никога нямаше да узнаят какво ми се е случило. И толкова по-добре. Не пищях, не плачех, не крещях, но не можех да престана да ритам. Когато първият крокодил се хвърли към крака ми, чух силен глас да се провиква на испански. И започнаха да ме вдигат.

Смъкнаха ме от кулата и отново ми завързаха очите. Бях твърде немощен, за да ходя, затова намериха отнякъде количка за голф. Хвърлиха ме в същата килия и аз се свих на кълбо върху бетонния под, плаках и се потих най-малко един час, преди пазачите ми да се върнат. Единият ме повали на пода и ми изви ръцете зад гърба, а другият ми инжектира нещо. Когато се свестих, отново бях в Белиз, в каросерията на пикап, каран от две ченгета. Спряхме пред ареста и аз ги последвах вътре. Единият ми даде чаша кафе, а другият ми обясни, че приятелите ми се разтревожили за мен. Казали им, че съм арестуван за пиянство на публично място, та било най-добре самият аз да се придържам към тази версия.

Когато съзнанието ми се избистри и отново бях в рибарската хижа, поговорих с приятелите си и се опитах да изградя хронологията. Казах им, че съм бил в ареста, нищо особено, просто поредното приключение. Отвличането беше продължило четиресет и осем часа и съм сигурен, че е включвало лодка, хеликоптер и самолет, само че спомените ми бяха заличени. Заради наркотиците. Нямах търпение да се махна от Белиз и да се прибера у дома. Повече никога няма да имам вземане-даване с правораздаването в страна от Третия свят. Отказах се и да ловя лефер.

Тайлър млъква и отпива още бира. Твърде изумен съм, за да говоря, но все пак успявам да изломотя:

— Какво безумие!

— Още сънувам кошмари. Налага се да лъжа жена си, когато се събуждам с крясъци. Кошмарът винаги дебне под повърхността.

Мога само да кимам.

— Когато се прибрах в Сийбрук, бях развалина. Не можех нито да се храня, нито да спя, не можех да стоя в кантората. Заключвах се в спалнята си и се опитвах да дремна, винаги със зареден пистолет. Толкова бях изтощен, че не можех да заспя. Онези две момчета непрекъснато ми бяха пред очите. Чувах писъците им, виждах страховития бяс на прегладнелите крокодили, чувах хрущенето на кости и далечния смях. Минаваха ми мисли за самоубийство, Поуст, наистина.

Той пресушава бутилката и отива да донесе още бира от хладилника. Сяда и продължава:

— Някак успях да си внуша, че е било само сън, причинен от прекомерното количество алкохол и наркотика в питието ми. Мина един месец и постепенно започнах да се съвземам. И тогава пристигна ето това по пощата.

Пресяга се да вземе папка, която едва сега забелязвам. Отваря я с думите:

— Поуст, не съм показвал това на никого.

Подава ми голяма цветна снимка. Самият той по боксерки, виси от въже, а стъпалата му са на сантиметри от раззинатата паст и острите зъби на огромен крокодил. Ужасът, изписан на лицето му, е неописуем. Нищо във фона не ориентира за времето или мястото.

Зяпвам глупашки снимката, после поглеждам Тайлър. Той изтрива сълза от бузата си и отронва:

— Трябва да се обадя по телефона. По работа. Вземи си още бира, ще се върна след петнайсетина минути. Това не е краят на историята.