Джон Гришам
Пазителите (32)

32

От побоя са минали двайсет и осем часа и след като на мониторите пет-шест пъти се появяваше права линия, състоянието на Куинси най-сетне започва да се стабилизира. Той не го съзнава, но мозъчната му дейност слабо се активизира, а сърцето му е леко укрепнало. И въпреки това лекарите не са оптимистично настроени.

До гуша ми е дошло от болницата и имам нужда да избягам, но не мога да се отдалеча много от пациента. Прекарвам часове на канапето, на телефона или онлайн, за да убия време. С Мейзи решаваме да изчакаме още един ден, преди да се обадим във ФБР. Делото пред федералния съд също може да почака, макар че започваме да се разколебаваме за него. Все още няма вест от директора, няма връзка и със затвора.

Мосби и Крабтрий получават заповед да си тръгнат в пет следобед. На тяхно място застъпва прошарен ветеран на име Холоуей, който не е особено дружелюбен. Смутен е от задачата да виси в някакъв коридор и не говори много. Няма значение. Поне има още един въоръжен охранител. И бездруго ми е омръзнало да говоря с хора.

Марвис Милър пристига привечер и аз го водя до стаята на брат му. Той се разчувства на мига. Застава в долния край на леглото, страх го е да докосне каквото и да било и само се взира в хълмчето от марля върху лицето на Куинси.

Влиза медицинска сестра, а аз се връщам във фоайето да убия още време.

Вечерям с Марвис — днес това е третото ми хранене в барчето на болницата. Той е с шест години по-млад от Куинси и открай време боготвори по-големия си брат. Имат и две сестри, но не си говорят с тях. Семейството се разцепило след присъдата на Куинси — сестрите решили, че той е виновен, след като съдебните заседатели са преценили така, и прекъснали всички връзки с него. Постъпката им разстроила Марвис, който от самото начало вярва, че брат му е натопен и че сега повече от всякога се нуждае от подкрепата на семейството си.

С мъка преглъщаме храната и после решаваме да останем да пием кафе, вместо да се върнем в мъчителната меланхолия на салона за посетители. Обяснявам му страховете си за сигурността на Куинси. Излагам доста спекулативната си теория, че нападението е поръчано от човек, свързан с осъждането му, от човек, който се страхува от нашето разследване. Поднасям му нескопосаното си извинение за случилото се, но той не иска и да чуе. Признателен е за усилията ни и не спира да го повтаря. Отдавна мечтае как големият му брат ще излезе победоносно от затвора, напълно оневинен. Марвис много прилича на Куинси — непринуден, симпатичен, почтен човек, който се опитва да се справя с трудния си живот. От време на време проличава огорчението му от системата, която го е лишила от брат, но той изразява надежда, че тази тежка неправда един ден ще бъде поправена.

Накрая се замъкваме горе и аз му предоставям канапето си. Отивам в мотела, вземам душ и заспивам.

 

 

Срещата на Мосби с Франки Тейтъм се състои в четвъртък. Избрали сме кънтри бар в покрайнините на Делтона, далече от света на Мосби. Той казва, че веднъж е ходил там като млад, но сега със сигурност няма кой да го познае.

Както винаги, Франки оглежда мястото малко по-рано. Наближава полунощ и заведението е празно и тихо. Изпиват по две бири, преди да се почувстват непринудено в компанията си.

Достатъчно е Франки да изпие две бири със свой събрат в приятна обстановка, за да спечели напълно доверието му.

— Трябват ми шест хиляди в брой — казва Мосби.

Седят в дъното на заведението, близо до празна маса за билярд. Двамата мъже на бара не могат да чуят нито дума от разговора им.

— Може да се уреди — отговаря Франки. — Какво ще получим срещу парите?

— Имам листче с три имена. Първите две са на убийци, които излежават тежки присъди, а предсрочното им освобождаване е много далече, ако изобщо стане. Те са погодили номера на Куинси. Третото име е на надзирателя, който бил наблизо, но не видял нищо. Сигурно е пазел да не мине някой. Няма видеозапис. Избрали са място, което не се улавя от камерите. Повечето затворници знаят това и не припарват там. Преди два месеца на същото това място изнасилиха един. Може би Куинси се е мислел за достатъчно корав, та никой да не посмее да му посегне, затова е проявил непредпазливост. Трябва да го попиташ какво е правил там, ако се отвори възможност.

— Какво знаеш за двамата бандити?

— И двамата са бели, жестоки типове от жестока банда — „Арийските дякони“. Първото име е на човек, когото виждах всеки ден, когато работех в неговия сектор. От окръг Дейд е, голям разбойник. Второто име не ми е познато. В „Гарвин“ има две хиляди затворници и за щастие, не ги познавам всичките.

— Има ли вероятност да е разпра между банди?

— Едва ли. Бандите воюват непрекъснато, но Куинси странеше от тях, доколкото знам.

Франки отпива от бутилката и изважда бял плик от джоба на якето си. Оставя го върху масата и казва:

— Тук са пет хиляди.

— Казах шест — настоява Мосби, без да посяга към парите.

От друг джоб Франки измъква навити на руло банкноти, но ги държи под масата. Бързо отброява десет стотачки и казва:

— Ето, шест са.

Мосби му подава листчето с едната си ръка, а с другата поема плика и банкнотите. Франки разгръща листа и поглежда трите имена.

— Има още нещо — добавя Мосби. — Куинси не се е дал без бой. Стоварил няколко здрави удара, докато все още бил в състояние. Счупил носа на първия тип в списъка. Лекували го в лечебницата същия следобед, където обяснил, че е участвал в сбиване. Това се случва постоянно, така че не го разпитвали много. Лицето му ще е отекло още няколко дни, та на ваше място бих действал бързо. Дребно потвърждение.

— Благодаря. Нещо друго?

— Да, няма да се връщам повече в болницата. Ще редуват надзирателите, пък и бездруго не ни достигат хора. Предайте на господин Поуст, че съм признателен.

— Ще предам. И ние благодарим.

 

 

Давам на Мейзи първото име, на Вики второто, а аз се заемам с третото. Петнайсет минути след като Франки се сбогува с Мосби, компютрите ни бясно претърсват интернет.

Робърт Ърл Лейн е осъден за предумишлено убийство на приятелката си седемнайсет години по-рано в окръг Дейд. Преди това лежал три години за нападение над полицай. Джон Драмик убил баба си за шейсет долара. Трябвали му да си купи крек. Признал се за виновен в Сарасота през деветдесет и осма и избегнал процеса, който можел да му докара смъртна присъда. И двамата са в „Гарвин“ от около десет години и тъй като затворническите им досиета са поверителни, не откриваме много. Мейзи обикновено успява да проникне навсякъде, но решаваме да избегнем нарушаването на закона. За затворническите банди като „Арийските дякони“ също не се намират много данни, затова няма начин да проверим кои са членовете им.

Надзирателят е Адам Стоун, бял, на трийсет и четири години, живее в затънтено градче на един час път от затвора. В два и петнайсет през нощта Франки открива дома на Стоун и се обажда да ни съобщи регистрационните номера на пикапа и на колата му. В три часа екипът на „Пазителите“ провежда конферентен разговор и си обменяме цялата информация. Начертаваме план да се разтърсим по-надълбоко около Лейн и Драмик и да научим повече за бандата „Арийските дякони“ във Флорида.

Теорията ни е, че нападението над Куинси е поръчано и платено от външен човек. Лейн и Драмик нямат нищо общо с убийството на Русо. Те са само двама неудачници, които вършат черната работа за няколко долара. Фактът, че жертвата им е чернокож, е направил побоя още по-приятен за тях.

В пет сутринта се връщам в болницата и заварвам фоайето празно. На регистратурата ме спира медицинска сестра — поне някой е буден. Питам за Марвис Милър, тя кимва и ми посочва стаята на Куинси. Марвис спял на походно легло и пазел брат си. Няма нито надзиратели, нито полиция.

Сестрата обяснява, че към полунощ Марвис се разстроил от липсата на охрана и настоял да му дадат походно легло. Началникът й се съгласил и внесли легло в стаята на Куинси. Благодаря й и питам:

— Как е пациентът?

— Държи се — отговаря тя и свива рамене.

Един час по-късно Марвис излиза, клатушкайки се, и трие очи. Радва се на появата ми. Наливаме си някакво старо кафе, седнали на сгъваеми столове в коридора, и наблюдаваме шествието от сестри и лекари на сутрешна визитация. Една от групите ни дава знак да отидем при тях на вратата на Куинси. Осведомяват ни, че жизнените му показатели продължават да показват леко подобрение. Планират да го държат в кома още няколко дни.

Марвис се тревожи, че може да си изгуби работата, затова трябва да си замине. Прегръщаме се на асансьора и аз обещавам да му звънна, ако настъпи промяна. Той пък обещава да се върне при първа възможност, но е на почти пет часа път.

Появяват се двама солидно въоръжени полицаи от Орландо и аз се заговарям с тях. Смятат да поостанат около час, докато дойде надзирател.

В седем и половина получавам имейл от затвора. Директорът се е видял с няколко свободни минути и великодушно ще ме приеме.

 

 

Пристигам в „Гарвин“ четиресет и пет минути преди срещата си в десет часа. Опитвам се да обясня на служителите на портала, че имам уговорка с директора, но те се държат с мен като с всеки друг адвокат, дошъл при клиента си. В затвора нищо не е лесно. Правилата са строги или се допълват в крачка, само и само да се губи повече време. Накрая един надзирател идва да ме вземе с количка за голф и двамата се понасяме към административната сграда.

Директорът е едър чернокож мъж, адски наперен. Преди двайсет години играел футбол в Университета на Флорида и влязъл в отбор от Националната футболна лига, в който изиграл десет мача, преди да му строшат коляното.

Кабинетът му е украсен с негови цветни снимки в различни униформи, с футболни топки с автографи и с настолни лампи от футболни каски. Явно е играл за „Пакърс“. Седи на масивно бюро, отрупано с папки и документи, както се полага на важна личност. От лявата му страна стои прав адвокатът на затвора — блед бюрократ, който държи бележник и се вторачва в мен, все едно ще ме замъкне в съда по някаква причина или дори без причина.

— Имам петнайсет минути — любезно заявява директорът.

Казва се Одел Хърман. На стените му висят поне три спортни фланелки с различни цветове и името „Хърман“ на гърба. Все едно си в някоя зала на славата.

— Благодаря, че ми отделяте време — отговарям предразполагащо. — Бих искал да знам какво се е случило с клиента ми Куинси Милър.

— Разследваме и още не мога да говоря. Нали така, господин Бърч?

Господин Бърч кимва по адвокатски за потвърждение.

— Знаете ли кой го е нападнал? — питам.

— Имаме заподозрени, но повтарям, че не мога да говоря в момента.

— Добре, ще се съглася. Но без да разкривате имена, знаете ли кои са извършителите?

Хърман поглежда към Бърч, който клати глава.

— Не, господине, все още нямаме тази информация.

В този момент срещата приключва. Те прикриват случилото се и няма да ми дадат нищо.

— Добре. Знаете ли дали в нападението е замесен надзирател?

— Разбира се, че не — отговаря раздразнено Хърман. — Що за възмутителен намек?

— Значи днес, три дни след нападението, вие не знаете кой го е направил и твърдите, че не е замесен служител от затвора. Правилно ли разбрах?

— Това казах.

Рязко се изправям и тръгвам към вратата.

— Двама негодници са нападнали клиента ми. Единият е Робърт Ърл Лейн. Проверете го. В момента очите му са почти затворени от отоците, защото Куинси му е счупил носа. Лейн е лекуван във вашата лечебница няколко часа след нападението. Ще изискаме данните по съдебен ред, за да не се изгубят.

Хърман зяпва, но не отронва нито дума. Адвокат Бърч се смръщва и добива съвсем объркан вид.

Аз отварям вратата, поспирам и завършвам с думите:

— Това не е цялата история, но всичко ще се разчуе, когато ви скъсам задника пред федералния съд.

И затръшвам вратата зад гърба си.