Джон Гришам
Пазителите (26)

26

Качвам се с лифта на върха на Болд Маунтин и бавно се спускам пеша хиляда и петстотин метра. В трагично лоша форма съм и имам много извинения за това. Първото е номадският ми начин на живот, който ме лишава от всякакъв шанс да спортувам в хубава зала. Евтините мотели, които намира Вики, нямат такива съоръжения. На второ място е фактът, че прекарвам твърде много време седнал, вместо да се движа. На четиресет и осем съм, а тазобедрените стави започват да ме болят и съм сигурен, че е от дългите часове зад волана. Предимство е, че ям и пия съвсем малко и не съм докосвал цигара в живота си. На последния ми профилактичен преглед преди две години лекарят каза, че съм добре. По-рано пък ме осведоми, че тайната на дългия живот без болести е да консумираш възможно най-малко храна. Упражненията били важни, но не можели да предотвратят катастрофалните последици от огромното количество погълнати калории. Опитвам се да следвам този съвет.

За да ознаменувам похода си, спирам в прекрасна хижа в подножието, изяждам един чийзбургер и изпивам две бири, докато се приличам на слънце. Сигурен съм, че това място може да е страховито през зимата, но в средата на юли е божествено.

Обаждам се на служебния телефон на Брус Гилмър и се свързвам с гласова поща. Днес и утре ще го тормозя, после ще напусна града. Едва ли отново ще предприема това пътуване. За в бъдеще разговорите ни ще бъдат по телефона, ако изобщо водим някакви разговори.

Намирам библиотека в Кечъм и засядам в нея. Трябва да прегледам една камара материали, които си нося, включително преценката на „Пазителите“ за потенциален нов клиент в Северна Каролина. Джоуи Бар е прекарал седем години в затвора за изнасилване, което твърди, че не е извършил. Жертвата му е съгласна. И двамата се кълнат, че интимните им отношения са били по взаимно съгласие. Джоуи е чернокож, момичето е бяло и когато били на седемнайсет, баща й — строг човек — ги спипал в леглото. Принудил я да подаде жалба, да обвини Джоуи и да не спира да го прави, докато той не бъде осъден от жури с изцяло бял състав. Майката на момичето, която се развела е бащата и го ненавиждала, се заела с каузата на Джоуи, след като той влязъл в затвора. Майка и дъщеря цели пет години се опитвали да убеждават в невинността на Джоуи апелативни съдилища и всеки, склонен да ги изслуша.

Такива са ежедневните ми четива. От години не съм си позволявал лукса да дочета някой роман.

Мозъчният тръст на „Пазителите“ е убеден, че скоро ще успеем да измъкнем Дюк Ръсел от затвора, затова е време да запълним графика си.

Седя в тихата читалня на обществената библиотека в Кечъм и съм разхвърлял документите си на ниска масичка, все едно всичко тук ми е бащиния, когато телефонът ми звънва. Брус тъкмо приключва работа и иска да говорим.

Брус кара количка за голф по асфалтова алея, криволичим из игрището. Пълно е с играчи, които удрят топките в този безоблачен ден. Спира на хребет, от който се открива гледка към превъзходен феъруей.

— Красота — отбелязвам, любувайки се на планините в далечината.

— Играете ли голф? — пита той.

— Не. Никога не съм опитвал. Допускам, че вие сте много добър.

— По едно време бях, но вече не толкова. Нямам достатъчно време. Пълната игра отнема четири часа, трудно ми е да я вместя в работния си график. Днес сутринта разговарях с адвоката си. Той е ей там, на десета дупка.

— Какво ви посъветва? — питам.

— Да не казвам нищо, което може да ме замеси, не че изобщо знам каквото и да било. Няма и да подпиша клетвена декларация, няма да реагирам и на призовка. Никой съд във Флорида не може да ме задължи.

— Не ви моля за нищо подобно.

— Хубаво. Казахте, че искате да поговорим за нощта, когато попаднахме в засада. Какво ви е известно?

— Разполагаме с копие на досието от щатската полиция във Флорида. По Закона за достъп до информация. Така че сме наясно с основното, знаем какво сте казали на следователите.

— Добре. Наистина не им казах всичко, както сигурно се досещате. Уцелиха ме в рамото и лежах в болницата два дни, преди да говоря с някого. Имах време да помисля. Разбирате ли, Поуст, сигурен съм, че Фицнър е организирал засадата и ни е изпратил там. Сигурен съм също, че целта беше Кени, но са искали да убият и мен, и без малко да успеят, просто ми провървя.

— Провървяло ви е?

Брус вдига ръка, моли ме да почакам.

— Беше тесен чакълест път, от двете страни на който имаше гъста гора. В три през нощта беше много тъмно. Нападнаха ни от двете страни и отзад, бяха няколко лоши момчета с оръжие. Както си карахме и се смеехме безгрижно, най-неочаквано задното стъкло се строши, по страничните прозорци заваляха куршуми и настана истински ад. Не помня да съм спирал колата, но явно съм го направил, преместил съм скоростния лост на „паркиране“ и съм се изстрелял през вратата в канавката, докато по колата се сипеха куршуми и рикошираха отвсякъде. Чух Кени, когато го улучиха. В тила. Служебният ми револвер беше зареден и готов за стрелба, но беше тъмно като в рог. И най-неочаквано стрелбата секна, както и беше започнала. Чувах хора да се движат в гората. Негодниците не си бяха тръгнали. Приближаваха се. Надникнах между някакви бурени, мярнах силует и стрелях. Уцелих го. Беше хубав изстрел, Поуст, тогава ме биваше. Той изпищя и извика нещо, но не беше на испански. Не, нищо подобно, южняците веднага ги разпознавам. Нещастникът беше отраснал в радиус от осемдесет километра от Сийбрук. Онези изведнъж се изправиха пред проблем — тежко ранен човек от техните, може би дори мъртъв. Той се нуждаеше от помощ, но къде можеха да отидат? Мен не ме интересуваше. Те обаче отстъпиха, оттеглиха се, изчезнаха в гората. После забелязах кръв на лявата си ръка. Няколко минути по-късно, може би пет, може би трийсет, пропълзях покрай колата и намерих Кени. Страшна гледка. Куршумът беше проникнал отзад, а изходната рана беше разкъсала половината му лице. Беше уцелен няколко пъти и в гърдите. Взех пистолета му, пропълзях десетина метра покрай канавката, направих си малко гнезденце и се притаих. Дълго се ослушвах, но чувах само нощните шумове. Нямаше луна, цареше непрогледен мрак. Според архива на диспечерите съм се обадил в четири и две минути и съм съобщил, че сме попаднали в засада и Кени е мъртъв. Фицнър пристигна пръв, което ми се стори наистина странно. Както се беше появил пръв и в кантората на Русо.

— Сигурно е бил в гората и е командвал парада — предположих.

— Вероятно. Откараха ме в болницата и превързаха раната ми, не беше сериозна. Само драскотина. Помолих за обезболяващи и ми биха инжекция. Казах на лекарите, че не искам да говоря с никого ден-два, и те ме предпазиха от посетители. Когато Фицнър най-сетне дойде заедно с момчетата от щатската полиция, не им разказах, че съм уцелил един от нападателите, чийто майчин език определено не беше испански.

— Защо?

— Фицнър искаше смъртта и на двама ни, Поуст. Искаше да елиминира Кени, защото той знаеше нещо, а понеже и аз бях в колата, трябваше да свитне и мен. Не можеше да рискува да остави свидетел. Замисли се, Поуст. Шериф, избран от хората, на когото цялата общност има доверие, изпраща двама от подчинените си в засада с намерението и двамата да загинат. Ето това е Брадли Фицнър.

— Знаете ли, че той още е жив?

— Не ми пука. Вече двайсет години нямам вземане-даване с него.

— Какво му казахте в болницата?

— Всичко, освен че съм уцелил един от нападателите. Това не съм го признавал пред никого и ще отрека, ако вие го повторите.

— Значи все още се страхувате?

— Не, Поуст, не се страхувам. Просто няма да рискувам да си навлека неприятности тук.

— Нищо ли не научихте за човека, когото сте уцелили?

— Нищо. Беше преди появата на интернет, по-трудно беше да го открия. Поразрових се, колкото да разбера, че на онази дата в болницата в Тампа са приети две жертви на престрелка. Единият бил прострелян от нападател, който впоследствие заловили. Другият бил намерен мъртъв на някаква уличка. Не можех да докажа нищо, затова изгубих интерес. Някъде по онова време със съпругата ми решихме да напуснем града.

— Как се отнасяше Фицнър към вас след това?

— Както и преди. Винаги се е държал много професионално — беше безупречно ченге, добър лидер, убеден привърженик на дисциплината. Даде ми едномесечен платен отпуск след погребението на Кени и направи всичко по силите си да изрази загриженост. Затова е толкова коварен. Хората му се възхищаваха и никой не вярваше, че е корумпиран.

— А сред служителите му знаеше ли се?

— Подозирахме. Фицнър имаше две верни хрътки, които му вършеха работата — казвахме им Чуп и Ръб. Бяха братя, големи гадняри, които вършеха мръсната работа. Арни имаше огромни зъби и единият преден беше счупен, затова зад гърба му викахме Чуп. Еймъс пък имаше по-ситни зъби, обаче дебела долна устна, издута от голяма топка тютюн за дъвчене, затова му казвахме Ръб. Под тях в йерархията бяха няколко членове на групата им, посветени в наркосделките, но те държаха всичко това отделно от работата си като пазители на реда в окръга. Повтарям, Фицнър се справяше добре като шериф. По някое време, много преди моето пристигане, се изкушил от наркопарите. Охранявал пристанището, пускал стоката да мине, осигурявал безопасни места за складиране и така нататък. Сигурен съм, че е печелел добре, както съм сигурен, че Чуп и Ръб, а също и другите са получавали своя дял. Ние, останалите, имахме добри заплати и осигуровки.

Брус махва към една количка за голф и две привлекателни дами му махват в отговор. Тръгва след тях по феъруея, после завива по едно мостче към усамотено място под няколко дървета. Когато пристигаме, питам:

— Е, какво е знаел Кени?

— Не ми каза. Веднъж намекна, но така и не довършихме разговора си. Знаете за пожара, който унищожи доста улики, включително свързаните с убийството на Русо, нали?

— Да, чел съм доклада.

— Като малък Кени искал да стане шпионин. Малко странно за чернокожо хлапе в провинциално градче във Флорида, но той си падал по шпионските книги и списания. От ЦРУ така и не му се обадили, затова станал ченге. Голям техничар беше. Ето ви един пример: имаше приятел, който подозирал, че жена му му изневерява. Помолил Кени за помощ и той след броени минути инсталирал устройство за подслушване на телефона в сервизното помещение в къщата му. Записвало всеки телефонен разговор, а мъжът прослушвал записа ежедневно. Много скоро чул как благоверната му си гука с нейния Ромео и планират следващата си среща. Приятелят на Кени ги спипал в леглото и здравата пребил онзи тип. И нея нашамарил. Кени страшно се гордееше със себе си.

— Е, какво беше дочул?

— Нещо за унищожаването на улики. Няколко дни преди убийството на Русо в окръга беше станало изнасилване — жертвата беше бяло момиче, което твърдеше, че не е видяло лицето на нападателя си, но бил бял. Главният заподозрян беше племенник на Чуп и Ръб. Пробите от изнасилването се съхраняваха при другите улики в бараката, защото в старото управление нямаше място. Пожарът унищожи и тях заедно с другите ценни доказателства. С Кени пиехме кафе късно една нощ, докато си почивахме, и той подметна, че пожарът не е бил случаен. Искаше ми се да продължи, но ни се обадиха за някакъв инцидент и ние потеглихме. Попитах го по-късно и ми отговори, че е дочул разговор между Чуп и Ръб за подпалването на бараката.

Брус млъква и настава продължителна пауза. Когато си давам сметка, че разказът му е приключил, питам:

— Още нещо?

— Не знам нищо повече, Поуст, кълна се. През годините съм си мислил, че Кени вероятно е подслушвал телефоните в управлението. Подозираше, че Фицнър и бандата му участват в наркотрафика, и искаше доказателство. От Агенцията за борба с наркотиците душеха наоколо, говореше се, че ще се намесят и федералните. Дали пък нямаше да ни арестуват всички? Дали Фицнър нямаше да пропее и да обвини нас? Не знам, само предполагам, но според мен Кени подслушваше и беше чул нещо.

— Доста дръзка теория.

— Така е.

— Обаче нямате представа какво може да е чул, така ли?

— Нямам, Поуст. Никаква представа.

Той подкарва количката и продължаваме обиколката си на игрището. След всеки завой се открива нова живописна гледка към планините и долините. Минаваме по тесни дървени мостчета над буйни потоци. На тринайсетия тий бокс ме запознава с адвоката си, който пита как вървят нещата. Отговаряме, че всичко е наред, и той бърза да се върне при приятелите си, много по-ангажиран с играта си, отколкото с делата на своя клиент. В клуба благодаря на Брус Гилмър за отделеното време и за гостоприемството му. Обещаваме си да поговорим отново в близко бъдеще, но и двамата знаем, че няма да се случи.

Пътуването ми беше дълго и интересно, но не особено продуктивно. В нашата работа това не е необичайно. Ако Кени Тафт е знаел нещо, то той го е отнесъл в гроба си.