Джон Гришам
Пазителите (33)

33

Офисът на ФБР в Орландо се намира в модерна четириетажна постройка в предградието Мейтланд. Със Сюзан Ашли пристигаме рано за срещата си в три часа. Тя цели два дни се е свързвала с разни хора и е жонглирала, за да уреди срещата. Освен това е изпратила обширно резюме на нашето досие за Куинси Милър. Нямаме представа с кой специален агент ще се срещнем, но сме оптимисти, че ще намерим някой, склонен да ни изслуша.

Жената се казва Агнес Нолтън, на четиресет и няколко е и, изглежда, има важен пост, защото кабинетът й е хубав. Пътьом минаваме покрай десетки агенти, натъпкани в тесни кабинки, така че агент Нолтън явно е някакъв шеф. Към нас се присъединява специален агент Луевски, който изглежда като колежанин. След като ни поднасят кафе и приключваме с размяната на любезности, ме канят да взема думата.

Бързо обобщавам работата на „Пазителите“ по случая с Куинси Милър и изказвам мнение, че е натопен от наркобанда със съществена помощ от страна на бившия шериф на окръг Руис. Сега, докато действаме за преразглеждане на делото поради предоставяне на нови доказателства, на виновниците за убийството на Кийт Русо им е припарило под краката. Давам имената на Наш Кули, адвоката на наркобароните от Маями, и на Мики Меркадо, един от неговите гангстери. Изказвам предположение, че на тях двамата и на други, които остават неизвестни, се дължи блестящата идея да сложат край на разследването ни, като елиминират нашия клиент.

— Ще се получи ли? — пита Нолтън. — Ако клиентът ви умре, какво ще стане с делото?

— Нищо — отговарям. — Мисията ни е да вадим невинни хора от затвора. Нямаме нито време, нито средства да се борим за посмъртна реабилитация.

Тя кимва в знак на съгласие и аз продължавам. Описвам Куинси и подчертавам факта, че той не участва в дейността на бандите, поради което не би следвало да има причина „Арийските дякони“ да го нападнат.

— Значи говорим за поръчково убийство? — пита тя.

— Да, за използването на наемен убиец, което е федерално престъпление.

Очевидно е, поне за мен, че Нолтън е заинтригувана от случая. Изражението на Луевски остава непроницаемо, но той не пропуска нищо. Отваря лаптопа си и започва да трака.

— Освен това имаме имената на нападателите — продължавам, — и двамата са осъдени за убийство. Чували ли сте за „Арийските дякони“?

Нолтън се усмихва — случаят започва да й допада още повече. Наркобанда, при това мексикански картел, а сега и опит за поръчково убийство, за да се осуети нечие оневиняване. Не всеки ден се среща такъв случай.

— Разбира се — отговаря тя, — но сме твърде заети да пращаме хора зад решетките, за да се тревожим какво се случва с тях, след като вече са там. Смятате ли да ми дадете имената?

— Какво ще правите с тях?

Тя се замисля, докато отпива от кафето си, и поглежда към Луевски. Той спира да трака по клавишите и отговаря:

— „Арийските дякони“ произхождат от „Арийското братство“ — най-голямата бяла затворническа банда в Съединените щати. Смята се, че членовете на Дяконите възлизат на десет хиляди, но данните са откъслечни. Развиват типичната дейност за една банда: наркотици, храна, секс, мобилни телефони. Бившите им представители — малцината, които излязат — остават членове на бандата и продължават престъпната си дейност. Доста опасни момчета.

— Пак повтарям, че сме много заети и от отсамната страна на бариерата — напомня ми Нолтън.

— Вероятно е замесен и надзирател — допълвам. — Бял, който си е затворил очите. Той може да се окаже слабото звено, защото има най-много за губене.

— Харесва ми как разсъждавате, Поуст.

— Работата ни е сходна. Вие разрешавате престъпления, за да вкарате хората в затвора. Аз ги разрешавам, за да вадя хора от затвора.

 

 

Това бил обичаен работен ден за Адам Стоун. Влязъл в затвора в осем без една минута и прекарал четвърт час в съблекалнята — пил кафе и ял понички с още двама надзиратели. Не бързал да се яви в сектор Д за поредния натоварен ден сред престъпници, които биха го убили при първа възможност. Няколко от мъжете му допадали и обичал да си бъбри с тях. Други презирал и дори ненавиждал. Особено чернокожите. Стоун бил отраснал в суров провинциален край, където живеели само шепа чернокожи и не се чувствали никак добре. Баща му бил озлобен расист, който презирал малцинствата и ги обвинявал, задето не е напреднал в живота. Майка му твърдяла, че е малтретирана сексуално от чернокож спортист в гимназията, но не била подала официално оплакване. Учели Адам да избягва чернокожите и да говори само лоши работи за тях.

Като надзирател в затвора обаче нямал избор. Седемдесет процента от затворниците в „Гарвин“ били черни или кафяви, както и повечето надзиратели. През седемте години, през които работел там, Адам станал още по-голям расист. Виждал цветнокожите в най-лошата им светлина — хора в клетки, които винаги били дискриминирани и малтретирани, сега контролирали нещата. А отмъщението им често било зловещо. За да се защитят, белите често сформирали свои банди. Адам тайно се възхищавал на Дяконите. В малцинство и под постоянни заплахи, те оцелявали, като давали кървави клетви един на друг. Тяхното насилие буквално спирало дъха. Три години по-рано нападнали двама чернокожи надзиратели с остри като бръснач самоделни ножове, после скрили телата и ги гледали как кървят до смърт.

Денем Адам обикалял, придружавал затворници до лечебницата и обратно, задължително гледал охранителните камери един час, удължавал трийсетминутната си обедна почивка до един час и си тръгвал от работа точно в четири и половина. Осем часа работа без никакво усилие за дванайсет долара на час.

Няма откъде да знае, че агенти на федералното правителство цял ден проучват живота му.

Двама от тях го проследяват, когато си тръгва от затвора. Кара своята гордост и радост — нов пикап „Рам Монстър“ с огромни гуми с черни джанти, без прашинка. Струва му шестстотин и петдесет долара месечно и ще го изплаща с години. Съпругата му кара нов модел тойота седан, за който плащат триста долара месечно. Къщата им е ипотекирана за сто трийсет и пет хиляди долара. Банковите им сметки, за които се сдобиваме със съдебна заповед, съдържат почти девет хиляди долара общо в спестовната и разплащателната. С две думи, Адам и съпругата му, която работи на хонорар в застрахователна фирма, живеят много над скромните си доходи.

Той спира да зареди в провинциална бензиностанция и влиза да плати. Когато се връща, го чакат двама господа с джинси и маратонки. Бързо му казват имената си, споменават за ФБР, вадят значките си и обясняват, че искат да поговорят с него. Краката на Адам се подкосяват, нищо че е корав тип, който се чувства още по-корав заради униформата си. По челото му избиват капки пот.

Той кара след мъжете около километър и половина до изоставено училище с празен паркинг, застлан с чакъл. Под стар дъб, до който някога е имало игрална площадка, Адам се обляга на ръба на дървена маса за пикник и се опитва да говори спокойно.

— Какво мога да направя за вас, приятели?

— Имаме няколко въпроса — казва агент Фрост.

— Ами питайте — съгласява се Адам с мазна усмивка.

Изтрива голямото си чело с ръкав.

— Знаем, че сте надзирател в „Гарвин“ от колко… от седем години? — пита агент Тагард.

— Да, нещо такова.

— Познавате ли затворник на име Куинси Милър?

Адам се начумерва и зарейва поглед към клоните на дърветата, сякаш се мъчи да си спомни. Поклаща глава в крайно неубедително отрицание.

— Мисля, че не. В „Гарвин“ има много затворници.

— Ами Робърт Ърл Лейн и Джон Драмик? Тях познавате ли ги? — пита Фрост.

След бърза услужлива усмивка Адам казва:

— Разбира се, и двамата са в сектор Д. Там съм разпределен в момента.

— Чернокожият затворник Куинси Милър е пребит до безсъзнание преди три дни на пътеката между спортната зала и работилницата до сектор Д. Наръган е с нож три пъти и е зарязан в безсъзнание. Вие сте били дежурен по време на нападението. Знаете ли нещо?

— Може и да съм чул.

— Как изобщо е възможно да не чуете? — пита Фрост строго и се приближава една крачка.

— В „Гарвин“ стават много сбивания — отговаря отбранително Адам.

— И не сте видели как Лейн и Драмик нападат Милър? — пита Тагард.

— Не.

— Наш информатор твърди, че сте били там, но причината да не видите нищо е, че не сте искали да видите. Твърди, че сте стояли на пост. И че сте известен като момче за всичко на „Арийските дякони“.

Адам издиша шумно, все едно е получил удар в корема. Отново изтрива челото си и напразно се опитва да се усмихне, сякаш му е забавно.

— Не, човече, това е абсурд.

— Стига глупости, Адам — срязва го Тагард. — Със съдебни заповеди сме получили сведения за всичките ти финанси. Знаем, че имаш девет хиляди долара в банката, което е впечатляващо за човек, който печели дванайсет долара на час и чиято съпруга взема по десет като служителка на хонорар. За човек, който има две деца и не е наследил нищо от роднина, харчиш поне две хиляди месечно за хубави коли и хубава къща, да не говорим за покупките и телефонните сметки. Простираш се много извън чергата си, Адам, а от информатора ни научихме, че припечелваш допълнително, като вкарваш наркотици за „Арийските дякони“. Още утре можем да го докажем в съда.

Не могат, но Адам не знае това.

Фрост плавно поема нещата.

— Ще те съдят, Адам, ще те изправят пред федералния съд. Прокурорът от Орландо подготвя обвиненията и утре ще ги представи пред голямото жури. Само че ние не искаме да преследваме надзирателите. Повечето търгуват с разни стоки, изкарват си нещо допълнително. Директорът не се интересува, защото иска затворниците му да са дрогирани. По-послушни са, когато им е трудно да ходят. Знаеш играта, Адам. Не се интересуваме от контрабандата. Надушили сме нещо много по-важно. Нападението над Куинси Милър е поръчано от човек отвън. Което означава, че има заговор, което пък означава, че престъплението е федерално.

Очите на Адам се навлажняват и той ги изтрива с ръката си.

— Нищо не съм направил. Не можете да ме обвините.

— Боже, за пръв път го чувам — казва Фрост.

— Прокурорът ще те премаже, Адам. Нямаш никакъв шанс. Ще се погрижи незабавно да бъдеш уволнен от затвора. И край на заплатата ти, на подкупите, на сухата пара. Ще изгубиш този сладък звяр на колела с готини джанти и къщата и знаеш ли какво, Адам? Ще бъде ужасно.

— Пълни глупости — отсича той и се мъчи да звучи твърдо, но гласът му пресеква. Почти го съжаляват. — Не можете да го направите.

— О, правим го непрекъснато, Адам. Ако те обвинят, ще минат две години, преди да стигнеш до процес, дори повече, ако така прецени прокурорът. Не го интересува дали си виновен или невинен, иска просто да те съсипе, ако не ни съдействаш.

Адам отмята глава назад и се ококорва.

— Да съдействам ли?

Фрост и Тагард се споглеждат мрачно, все едно не са сигурни как да процедират. Тагард се привежда напред и казва:

— Ти си дребна риба, Адам. Винаги си бил и винаги ще бъдеш. На прокурора не му пука за теб и смотаната ти схема с подкупите. Иска да пипне Дяконите и иска да знае кой е платил за нападението на Куинси Милър. Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем.

— Искате да стана доносник?

— Не. Искаме да ни информираш. Разликата е огромна. Събери информация за приятелчетата си и ни я предай. Разбереш ли кой е поръчал нападението, ще забравим за обвинението.

— Те ще ме убият — казва той и най-сетне се разплаква.

Ридае силно в шепи, а Фрост и Тагард се озъртат. По пътя минават коли, но никой не си прави труда да поглежда към тях. След няколко минути Адам се овладява.

— Няма да те убият — казва Тагард, — защото няма да знаят какво правиш. Непрекъснато си имаме работа с информатори, познаваме играта.

— Ако стане прекалено опасно, Адам — намесва се и Фрост, — ще те измъкнем и ще ти намерим работа във федерален затвор. С два пъти по-висока заплата и осигуровки.

Адам ги поглежда със зачервени очи и пита:

— Може ли да си остане между нас? Никой не бива да знае, дори жена ми.

— Разбира се, да не мислиш, че разказваме наляво и надясно за тайните си информатори? Стига, човече, книга можем да напишем по въпроса.

Умълчават се за дълго, докато Адам се взира в чакъла и от време на време бърше течности от лицето си. Двамата го наблюдават и почти му съчувстват.

— Може ли да си помисля? — пита той. — Дайте ми малко време.

— Не — отрязва го Фрост. — Нямаме време. Нещата се развиват бързо, Адам. Ако Куинси умре, ще те погнат за предумишлено убийство.

— А какво е обвинението сега?

— Опит за убийство. Заговор. До трийсет години, а прокурорът ще се погрижи да получиш максималната присъда.

Той клати глава и изглежда готов да пролее още сълзи. Гласът му е съвсем изтънял, когато пита:

— А ако се навия?

— Няма да има обвинения. Измъкваш се сух, Адам. Не бъди глупак.

Фрост приключва сделката с думите:

— Това е един от тъй наречените съдбовни мигове, Адам. Вземеш ли правилното решение сега, животът ти продължава. Вземеш ли погрешното, ще те заключат заедно със зверовете, които в момента пазиш.

Адам се изправя, превива се напред, оригва се силно.

— Извинете — казва и се отдалечава към края на игрището.

Фрост и Тагард се обръщат към пътя. Адам коленичи зад голям храст и известно време повръща шумно. Когато приключва и се дотътря обратно, присяда на масата за пикник. Ризата му е подгизнала от пот, евтината му кафява вратовръзка е опръскана с обяда му.

— Добре — казва дрезгаво. — С какво започваме?

Фрост изобщо не се чуди.

— Лейн или Драмик имат ли мобилни телефони? — пита той.

— Знам, че Драмик има. Аз му го занесох.

— Откъде го взе?

Адам се поколебава, преди да рискува. Каже ли каквото има да казва, няма връщане назад.

— Има един тип, Мейхол, не му знам малкото име, не знам и дали Мейхол е истинската му фамилия, не знам къде живее, нито откъде е. Срещам се с него веднъж или два пъти месечно. Идва тук със стока за момчетата си в „Гарвин“. Мобилни и дрога, обикновено хапчета и метамфетамин, евтини наркотици. Аз вземам нещата и ги доставям на когото трябва. Той ми плаща хилядарка месечно в брой и ми дава малко дрога за лично ползване. Не съм единственият надзирател, който го прави. Като печелиш по дванайсет долара на час, трябва някак да оцеляваш.

— Ясно — уверява го Тагард. — Колко членове на „Арийските дякони“ има в „Гарвин“?

— Двайсет и пет или трийсет. Има повече от Братството.

— Колко надзиратели обслужват Дяконите?

— Не знам за друг освен мен. Определени надзиратели се грижат за определени групи. Едва ли Мейхол ще иска още някой да се забърква. От мен получава каквото му трябва.

— Той лежал ли е?

— Сигурен съм. Не може да станеш член на Дяконите, ако не си в затвора.

— Можеш ли да вземеш мобилния на Драмик? — пита Фрост.

Адам свива рамене и се усмихва.

— Разбира се. Мобилните са ценни вещи и понякога ги крадат. Ще ида в килията на Драмик, докато той се разхожда в двора, и ще направя така, че да прилича на кражба.

— Кога? — пита Тагард.

— Утре.

— Добре, направи го. Ще проследим обажданията му и ще ти дадем нов апарат.

— Мейхол ще заподозре ли нещо, ако Драмик се сдобие с нов телефон? — пита Фрост.

Адам се замисля. Положението все още не е съвсем ясно. Клати глава и казва:

— Съмнявам се. Тези типове купуват, продават, търгуват, крадат, заменят, какво ли не.

Тагард се понавежда леко и подава ръка.

— Добре, Адам, договорихме се, нали?

Адам неохотно стисва ръката му.

— Освен това телефоните ти се подслушват, Адам — осведомява го Фрост. — Следим всичко, така че без глупости, нали?

Оставят го на масата за пикник да си блее незнайно къде и да се пита как животът му се е променил толкова бързо.