Джон Гришам
Пазителите (48)

48

Почитаемият Анш Кумар отново заема съдийското място с усмивка и ни пожелава „добро утро“. Всички сме по местата си, нетърпеливи да започне денят и притеснени какво предстои. Съдията поглежда към Бил Канън и казва:

— След като приключихме вчера, се свързах с криминалистичната лаборатория в Талахаси и говорих с директора. Увери ме, че анализаторът, господин Таска, ще бъде тук в десет сутринта. Имате ли друг свидетел, господин Канън?

Бил се изправя и отговаря:

— Може би, господин съдия. Агнес Нолтън е специален агент от офиса на ФБР в Орландо и е ръководила разследването на жестокото нападение над Куинси Милър преди почти пет месеца. Готова е да свидетелства за това разследване и за връзката му с делото.

Закусих рано сутринта с Агнес и тя наистина е готова да ни помогне по всякакъв начин. Съмняваме се обаче дали съдия Кумар ще сметне за необходими показанията й, които ще бъдат доста ограничени от поверителността.

Той знае, че това предстои, защото го споменах по време на една от почивките вчера. Дълго размишлява. Кармен Идалго бавно се изправя и казва:

— Господин съдия, ако ми позволите, не мога да разбера с какво ще ни бъдат полезни тези показания. ФБР не участва в разследването на убийството на Кийт Русо, нито в обвинението към Куинси Милър. На мен ми се струва загуба навреме.

— Склонен съм да се съглася. Прочетох обвинителните актове, делото, материалите в пресата, така че съм почти наясно със заговора за убийството на господин Милър. Благодаря ви, агент Нолтън, за готовността да свидетелствате, но не се налага.

Поглеждам към Агнес и тя се усмихва.

Съдията удря с чукчето и обявява почивка до десет часа.

 

 

Господин Таска анализира кръвни проби за щата Флорида вече трийсет и една години. И двете страни признават квалификацията му. Кармен — защото той е вещо лице на щата. А ние — защото искаме показанията му. Кармен отказва да го разпитва с мотива, че молбата е наша, не нейна. Няма проблем, съгласява се Бил Канън и скача да проведе разпита.

Всичко приключва за броени минути.

— Господин Таска, анализирали сте кръвта от ризата и кръвната проба от стъклото на фенерчето, нали? — пита той.

— Точно така.

— И сте прочели докладите, изготвени от доктор Кайл Бендершмит?

— Прочетох ги.

— Познавате ли доктор Бендершмит?

— Да, той е много известен в нашата област.

— Съгласен ли сте със заключението му, че кръвта по ризата е човешка, а кръвта по стъклото на фенерчето е животинска?

— Да, извън всякакво съмнение.

И после Канън прави нещо, което не помня да съм виждал в съдебна зала. Започва да се смее. Смее се на абсурда да изискваме още показания. Смее се на оскъдните улики срещу клиента ни. Смее се на щата Флорида и на жалките му опити да защити една погрешна присъда. Размахва ръце и пита:

— Какво правим тук, господин съдия? Единствената веществена улика, която свързва клиента ни с местопрестъплението, е това фенерче. Вече знаем, че то не е било там. Никога не е било собственост на нашия клиент. И не е взето от местопрестъплението.

— Имате ли още свидетели, господин Канън?

Все още развеселен, Бил клати глава и слиза от подиума.

— Свидетели, госпожо Идалго? — пита съдията.

Тя махва с ръка и изглежда готова да хукне към най-близкия изход.

— Заключителни думи от двете страни?

Бил спира до нашата маса и казва:

— Не, господин съдия, казахме достатъчно и настояваме съдът да отсъди бързо. Куинси Милър е изписан от лекарите и трябва да се върне в затвора утре. Това е безобразие. Мястото му не е там, нито пък е било там преди повече от двайсет години. Той е осъден несправедливо от щата Флорида и следва да бъде освободен. Закъснялата справедливост е отказана справедливост.

Колко пъти съм чувал тази фраза? Чакането е един от рисковете в нашата работа. Виждал съм десетки съдилища, които протакат делата на невинни хора, като че ли времето няма значение, и стотици пъти ми се е искало някой надут съдия да бъде принуден да прекара един уикенд в затвора. Само три нощи ще направят чудеса с професионалната му етика.

— Обявявам почивка до един часа — оповестява съдията с усмивка.

 

 

Канън се мята в лимузина и отпрашва към летището, където го очаква частният му самолет, за да го отведе на преговори по извънсъдебно споразумение в Хюстън, където той и хората му ще изкормят фармацевтична компания, заловена да подправя данни от проучвания. Направо му се вие свят от радостно очакване.

Останалите от екипа се събираме в кафене в сутерена на сградата на съда. Лутър Ходжес се присъединява към нас за първите кафета. Следим времето на голям стенен часовник — в момента е 10:20 ч. и секундната стрелка сякаш е спряла. Приближава се репортерка и пита дали Куинси е съгласен да отговори на няколко въпроса. Отказвам й и излизам да си поговоря с нея в коридора.

Докато пием второто си кафе, Мейзи пита:

— Може ли нещо да се обърка?

Много неща. Убедени сме, че съдия Кумар ще отмени присъдата. Няма друга причина да подновява заседанието в един следобед. Ако смяташе да отсъди срещу Куинси, щеше просто да изчака няколко дни и да ни изпрати решението по имейла. Ясно е, че изслушването се е развило в наша полза. Доказателствата са на наша страна. Съдията е благоразположен или поне досега беше. Щатът буквално се предаде. Подозирам, че Кумар е жаден за част от славата.

Възможно е обаче той да изпрати Куинси обратно в затвора за оформяне на документите. Или да върне делото в окръг Руис и да разпореди Куинси да бъде задържан там, докато местните отново провалят всичко. Би могъл да разпореди и връщането на Куинси в ареста на Орландо в очакване на обжалването от страна на щата. Не си представям, че ще го изведем през главния вход пред обективите на камерите.

Стрелките на часовника почти не помръдват и аз се старая да не ги поглеждам. На обяд дъвчем сандвичи, колкото да минава времето. В един без петнайсет се връщаме в съдебната зала и чакаме още малко.

В един и петнайсет съдия Кумар заема мястото си и въдворява ред. Кимва на съдебната стенографка и пита:

— Нещо от защитата или обвинението?

Сюзан Ашли клати глава, Кармен също.

Съдията започва да чете:

— Съдът заседава по молбата за преразглеждане на съдебно решение, подадена съгласно член три, алинея осем, точка пет от Куинси Милър, който моли съда да отмени присъдата му за убийство, издадена в Двайсет и втори съдебен район преди много години. Законите на Флорида постановяват недвусмислено, че присъдата се преразглежда само ако пред съда бъдат представени нови доказателства, които не са били придобити по надлежен ред при първоначалното гледане на делото. И че не е достатъчно твърдението за наличие на нови доказателства, а трябва да бъде доказано също, че те биха променили изхода на делото. Нови доказателства могат да бъдат отказ от свидетелски показания, откриване на оневиняващи доказателства или намирането на нови свидетели, неизвестни по време на провеждане на първото дело.

В конкретния случай отказът от показания от страна на трима свидетели — Зийк Хъфи, Кари Холанд-Пруит и Джун Уокър — е ясно доказателство, че показанията им по време на процеса са били неточни и компрометирани. Съдът ги преценява като убедителни и надеждни свидетели в настоящия момент. Смята се, че единствената улика, която свързва Куинси Милър с местопрестъплението, е фенерчето, което не е било налично по време на процеса. Откриването му от екипа на защитата е забележително постижение. Анализът на кървавите пръски от вещи лица и на двете страни по делото доказва, че фенерчето не е било на мястото на убийството, а най-вероятно е било подхвърлено в багажника на автомобила на обвиняемия. Фенерчето е изключително убедително оневиняващо доказателство.

Ето защо присъдата за убийство се отменя и решението влиза в сила незабавно. Допускам, че има вероятност господин Милър да бъде обвинен и отново съден в окръг Руис, но се съмнявам. Ако стане така, ще се води друго дело и по друго време. Господин Милър, моля да се изправите заедно с адвокатите си.

Куинси забравя за бастуна и скача. Стисвам го за левия лакът, а Сюзан Ашли — за десния. Съдията продължава:

— Господин Милър, хората, отговорни за осъждането ви преди повече от двайсет години, днес не присъстват в съдебната зала. Научих, че някои от тях са мъртви. Други са се пръснали. Едва ли някога ще им бъде потърсена отговорност за погрешната присъда. Не е в моя власт да ги подложа на съдебно преследване. Преди да си тръгнете обаче, съм длъжен поне да призная, че нашата съдебна система е извършила грандиозна несправедливост спрямо вас, и тъй като аз съм част от нея, ви поднасям извиненията си. Ще подпомогна усилията ви за пълна реабилитация по всякакъв възможен начин, включително и във връзка с евентуална компенсация. Пожелавам ви късмет, господине. Вие сте свободен.

Куинси кимва и отронва:

— Благодаря ви.

Коленете му омекват, той присяда и заравя лице в дланите си. Скупчваме се около него — Сюзан Ашли, Марвис, Мейзи, Вики, Франки — и дълго време не отронваме нито дума, защото всички си поплакваме. Всички освен Франки, който не е пролял нито една сълза, откакто излезе от затвора след четиринайсет години зад решетките.

Съдия Кумар се приближава без съдийската си тога и ние го обсипваме с благодарности. Можеше да чакаме един или шест месеца, дори няколко години, можеше той дори да не отсъди в наша полза и да ни запрати във вихъра на обжалванията, където нищо не е сигурно и времето няма значение. Едва ли ще му се удаде отново възможност да освободи невинен човек, лежал две десетилетия в затвора, затова се наслаждава на мига. Куинси се изправя за прегръдка, която после става заразителна.

Това е десетата ни отменена присъда, втора за последната година, и всеки път се чудя какво да говоря, когато се изправя пред камерите и репортерите. Куинси взема думата пръв и изразява признателността си. Казва, че няма конкретни планове, че не е имал време да чертае планове, само иска да хапне ребърца с бира. Решавам да проявя великодушие и да не обвинявам виновниците. Благодаря на съдия Кумар за смелостта да постъпи, както е редно и справедливо. Научил съм, че на колкото повече въпроси отговаряш, толкова по-вероятно е да сгафиш, затова след десет минути благодаря на репортерите и си тръгваме.

Франки е спрял пикапа до тротоара. Казвам на Вики и Мейзи, че ще се видим в Савана след няколко часа, и се мятам на предната седалка. Куинси пропълзява на задната и пита:

— Какво е това, по дяволите?

— Спортен пикап с две врати — отговаря Франки и потегля.

— Много е на мода, особено сред белите — отбелязвам.

— Познавам и чернокожи, които ги карат — отбранително казва Франки.

— Просто потегляй, човече — подканва го Куинси, наслаждавайки се на свободата си.

— Искаш ли да минем през „Гарвин“ да си вземеш нещата? — питам.

И двамата се засмиват.

— Може би ще ми трябва нов адвокат, Поуст — казва Куинси.

— Ами давай. Едва ли ще намериш по-евтин от мен.

Куинси се навежда между предните седалки.

— Поуст, още не сме говорили за това, но според теб колко ще получа от щата, след като съм оправдан?

— Петдесет хиляди годишно за всяка година в затвора. Над един милион долара.

— А кога?

— Ще отнеме няколко месеца.

— Но е сигурно, нали?

— На практика, да.

— Колко процента е твоят дял?

— Николко.

— Стига де.

— Така е — намесва се Франки. — Джорджия ми плати доста пари, а Поуст отказа да вземе и цент.

Хрумва ми, че съм в компанията на двама чернокожи милионери, макар че са спечелили състоянието си по неописуем начин.

Куинси се обляга назад, въздиша, засмива се и казва:

— Не мога да повярвам. Когато се събудих сутринта, мислех, че ще ме върнат в затвора. Къде отиваме, Поуст?

— Изчезваме от Флорида, преди на някого да му скимне нещо различно. Не питай на кого. Още не знам кой, къде, как и защо, но хайде да се покрием в Савана за няколко дни.

— Искаш да кажеш, че някой може да ме търси ли?

— Не мисля, но да не рискуваме.

— Ами Марвис?

— Поръчах му да ни чака в Савана. Довечера ще ядем ребърца, знам точно къде.

— Искам ребърца, бира и жена.

— Е, мога да ти уредя първите две — отговарям.

Франки ме стрелва с поглед, за да покаже, че има нещо наум за третото.

След като е на свобода от половин час, Куинси иска да спрем в заведение за бургери край оживено шосе. Влизаме и купуваме безалкохолно и пържени картофи. Той избира маса до прозореца, където се опитва да ни обясни какво е усещането да седиш и да се храниш като нормален човек. Свободен да влиза и да излиза. Свободен да поръчва каквото си пожелае от менюто. Свободен да отиде до тоалетната, без да иска разрешение и да се страхува, че там може да му се случи нещо лошо. Горкият, толкова е разчувстван, че току се разплаква.

Качваме се отново в пикапа, включваме се в натовареното движение на междущатско шосе 95 и бавно запълзяваме на север по Източното крайбрежие. Оставяме Куинси да избира музиката и той харесва ранните „Мотаун“. Нямам нищо против. Заинтригуван е от живота на Франки и го пита как е оцелял през първите месеци след затвора. Франки го предупреждава за парите и за новите приятели, които те ще привлекат. После Куинси задрямва и се чува само музиката. Заобикаляме Джаксънвил и на трийсетина километра от границата с Джорджия Франки промърморва:

— По дяволите!

Обръщам се и виждам сини лампи. Сърцето ми се свива, когато Куинси се събужда и забелязва лампите.

— С превишена скорост ли караше? — питам.

— Май да. Не внимавах — казва Франки.

Втора кола с включени сигнални светлини се присъединява към първата, но незнайно защо, полицаите не слизат. Не е добър знак. Бръквам в куфарчето, вадя свещеническата якичка и я слагам.

— А, вече си свещеник — отбелязва Куинси. — Ами да започвам да се моля тогава.

— Имаш ли още една? — пита Франки.

— Имам.

Подавам и на него якичка и понеже за пръв път си слага, му помагам да я нагласи както трябва.

Най-сетне ченгето от първата кола слиза и се приближава към шофьорската ни врата. Чернокож, с авиаторски тъмни очила, широкопола шапка, всички екстри. Слаб и стегнат, сериозен, корав тип. Франки смъква стъклото на прозореца си и ченгето се вторачва в него с леко изумление.

— Защо карате това чудо? — пита той.

Франки не отговаря, само свива рамене.

— Очаквах някакъв смотльо от Джорджия. А попадам на чернокож свещеник. — Поглежда към мен, забелязва и моята якичка. — И на един бял.

После завърта очи към задната седалка, където Куинси се моли със затворени очи.

— Талон и шофьорска книжка, моля.

Франки му ги подава и полицаят се връща в патрулката си. Минутите се точат протяжно, всички мълчим. Когато полицаят се връща, Франки смъква прозореца и онзи му подава шофьорската книжка и талона.

— Господ ми поръча да ви пусна — осведомява го.

— Слава на Бога — обажда се прочувствено Куинси от задната седалка.

— Чернокож свещеник с пикап, който вози бял свещеник на предната седалка и хвърчи като бесен по шосето. Тук става нещо, сигурен съм.

Подавам му визитката си и посочвам Куинси.

— Този човек току-що излезе от затвора, след като е лежал двайсет и три години. Доказахме невинността му в съда в Орландо и съдията го освободи. Караме го в Савана за няколко дни.

— Двайсет и три години!

— А аз лежах четиринайсет в Джорджия за убийство, извършено от друг — обажда се Франки.

Полицаят ме поглежда и пита:

— Ами вие?

— Аз още не съм осъждан.

Той ми връща визитката и казва:

— Карайте след мен.

Качва се в колата си, оставя синята лампа да свети, форсира двигателя, минава отпред и след броени секунди се понасяме със сто и трийсет километра в час. С пълен ескорт.