Джон Гришам
Пазителите (28)

28

Още на следващия ден, след като с Вики се връщаме от Савана, сядаме в заседателната зала заедно с Мейзи, за да анализираме случая. И във Флорида, както в Алабама, не определят краен срок на съдиите за разрешаване на казуси, свързани с вече издадена присъда, така че старият Планк може да се тътне, преди да отсъди. Подозираме, че вече е взел решение, но ще си даде много време, преди да го съобщи. Нищо не можем да направим, за да го сръчкаме, пък и няма да ни бъде от полза да опитваме.

Допускаме, че ни наблюдават, и този факт поражда оживено обсъждане. Единодушни сме, че всички дигитални файлове и цялата кореспонденция по интернет трябва да бъдат актуализирани и сериозно защитени. Ще ни струва около 30 000 долара — пари, които нямаме в измъчения си бюджет. Лошите момчета разполагат с неограничени средства и могат да си купят най-хубавата техника за следене.

Много се съмнявам, че ще душат около Савана и ще следят движението ни. Само ще се отегчат, без да получат никаква полезна информация. Единодушни сме обаче, че трябва да бъдем по-бдителни и да променим рутината си. Като нищо можеха да ме проследят, когато отидох в Насау да се срещна с Тайлър Таунзенд. Същото важи за Сън Вали, където открих Брус Гилмър. Само че аз предприех тези пътувания, преди да подадем молбата си и преди имената ни да фигурират някъде официално.

Научихме още неща за Наш Кули. Разполагаме с публичните данни за колите, имотите и двата му развода. Достатъчно е да отбележа, че той печели много и обича да харчи парите си. Къщата му в Корал Гейбълс е оценена на 2,2 милиона долара. Има поне три автомобила на негово име, всичките внос от Германия. Фирмата му развива дейността си в лъскав нов небостъргач в центъра на Маями с клонове на Големия Кайман и в Мексико Сити. Според приятел на Сюзан Ашли някои адвокати на наркобарони в Южна Флорида предпочитат да изнасят парите си в офшорки. Рядко ги залавят, но понякога федералните арестуват някого за укриване на данъци. Източникът на Сюзан твърди, че „Варик енд Валенсия“ е в мръсния бизнес много отдавна и умело съветва клиентите си за по-хигиенични начини да перат пари. Двама от старши съдружниците във фирмата са ветерани в съдебната зала, записали многобройни победи. През 1994 г. са защитавали Мики Меркадо по обвинение в убийство и съдебните заседатели не са успели да вземат единодушно решение.

Не разбирам какво е наложило Наш Кули да предприеме шестчасовото пътуване с кола, за да присъства на онова изслушване. Ако е искал да ме огледа хубаво, би могъл да го направи чрез уебсайта ни, колкото и да е семпъл. Същото важи за Сюзан Ашли. Всички искове, досиета, молби и присъди са публично достъпни и лесно могат да бъдат намерени онлайн. Пък и защо трябваше да рискува да бъде забелязан? Наистина, рискът беше доста нисък в онова затънтено място, но въпреки това успяхме да установим кой е. Допускам, че Кули е дошъл по нареждане на клиента си.

Мики Меркадо е закоравял главорез и вероятно цял живот работи за картела. Не сме сигурни точно за кой картел. Той и още двама били обвинени за убийството на друг наркотрафикант по време на провалена сделка, но обвиненията на федералните не издържали в съда.

А сега следи мен?

Не съм споделил с дамите всичко. Рядко го правя. Ще запазя за себе си историята за Тайлър и крокодилите. Онази снимка не ми излиза от главата.

Почти цял ден продължаваме да говорим за Тайлър, обменяме идеи и доводи. От една страна, се чувствам длъжен да го потърся, най-малкото за да го предупредя, че действията ни вече са под наблюдение. От друга страна обаче, бих могъл да го застраша дори само ако се опитам да вляза във връзка с него. Същото важи за Гилмър, но той не знае толкова, колкото Тайлър.

В края на деня решаваме, че е важно да поемем този риск. Отново влизам в интернет и се връщам на сайта „Изпод верандата на Пати“, където плащам двайсет долара за още един месец и изпращам съобщение, което ще се изтрие след пет минути:

Отново в Насау — важно е.

Минават пет минути, но отговор няма. Изпращам същото съобщение четири пъти през следващите три часа, но нищо.

Вече по тъмно си тръгвам от офиса и изминавам няколко преки в задушливата жега. Дните са дълги и влажни, а градът е пълен с туристи. Както обикновено, Лутър Ходжес е на верандата си и няма търпение да излезе от къщата.

— Здравей, отче — провиквам се.

— Здравей, синко.

Прегръщаме се на тротоара, подкачаме се незлобливо за посивелите коси и излишните килограми и тръгваме. Няколко минути по-късно усещам, че нещо го тревожи.

— Утре Тексас ще убие още един човек — обяснява той.

— Много съжалявам.

Лутър е неуморен противник на смъртното наказание и открай време пита: след като всички сме съгласни, че убийството е грях, защо допускаме толкова щати да убиват хора? Зададе ли се екзекуция, той и другите противници на смъртното наказание започват да пишат обичайните писма, да звънят по телефоните, да коментират онлайн и от време на време да протестират пред затвора. Лутър се моли часове наред и скърби за убийци, които изобщо не познава.

Не сме в настроение за изискана вечеря, затова влизаме в обикновена закусвалня. Както винаги, той плаща и веднага щом се настаняваме, се ухилва до уши и ме подканя:

— Е, разкажи ми най-новото около случая на Куинси.

 

 

Откакто организацията ни „Пазители на справедливостта“ е започнала да развива своята дейност, сме завели осемнайсет дела, осем от които завършиха с оправдаване. Един клиент е екзекутиран. На шестима делата още се гледат. Отказахме се от трима клиенти, когато се убедихме, че наистина са виновни. Ако допуснем грешка, зарязваме случая и продължаваме напред.

След осемнайсет случая се научихме, че рано или късно ще ни провърви. При нас пробивът идва с Лен Дакуърт, който живее на Сий Айланд, на около един час южно от Савана. Той пристигнал с колата си, влязъл в офиса ни, не заварил никого на рецепцията, надникнал в стаята на Вики и поздравил. Вики винаги е любезна, но днес е много заета. След броени минути обаче ме вика — можело да се окаже важно.

И така, сядаме в заседателната зала на горния етаж с кана току-що сварено кафе. Вики и Мейзи си водят записки, аз само слушам.

Дакуърт е около седемдесетгодишен, със силен загар и в добра форма, самото въплъщение на спокоен пенсионер, който има предостатъчно време за голф и тенис. Двамата със съпругата му се преместили на Сий Айланд няколко години по-рано и се стараели да бъдат активни. Той бил агент във ФБР през 1973 г., когато Конгресът създал Агенцията за борба с наркотиците. Звучало по-вълнуващо от работата му на бюро. Преместил се в новата агенция и останал там до края на кариерата си, като дванайсет години отговарял за Северна Флорида.

Вече от месеци се опитва безуспешно да получи досиетата на АБН от 80-те години. Само че, подобно на ФБР и на Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие, агенцията пази архивите си много ревностно. Една от молбите на Вики, подадена съгласно Закона за достъп до информация, се върна с писмо, в което имаше възражение срещу всяка нейна дума освен срещу предлозите.

Днес наистина изваждаме късмет.

— Знам много за наркобизнеса по онова време — казва Дакуърт. — За някои неща мога да говоря, за други не.

— Любопитен съм защо сте тук. Вече седем месеца се опитваме да получим документация от АБН, но напразно.

— Няма да получите много, защото АБН винаги се крие зад извинението, че разследванията й не са приключени и още се водят. Колкото и стар да е даден случай, протоколът на АБН не позволява да получите каквото и да било. Готови са да стигнат до съд, за да предпазят информацията си. Така действат.

— Колко можете да ни кажете? — питам.

— Мога да обсъждам убийството на Кийт Русо, защото случаят беше приключен преди повече от двайсет години и не беше на АБН. Познавах Кийт добре, защото ние го вербувахме. Беше един от нашите информатори и точно това е причината за смъртта му.

С Вики и Мейзи се споглеждаме, докато осмисляме чутото. Единственият човек на планетата, който може да потвърди, че Кийт Русо е бил информатор, седи срещу нас и преспокойно си пие кафето.

— Кой го е убил? — питам колебливо.

— Не знам, но не е бил Куинси Милър. Убийството е поръчано от картела.

— Кой картел?

Той мълчаливо отпива от кафето си.

— По-добре ме попитайте защо съм тук. Чух, че се опитвате да оневините Милър, и се възхищавам на това, което правите. Затворили са невинен човек, защото така са искали. Мога да споделя с вас много информация, без да разкрия нищо секретно. Дойдох най-вече защото ми се излизаше от къщи. Днес жена ми пазарува наблизо и по-късно ще се срещнем за хубав обяд.

— Готови сме да ви слушаме цял ден.

— Добре, първо малко история. В средата на седемдесетте, когато беше създадена АБН, кокаинът беше на мода в цялата страна и се внасяха тонове с кораби, самолети, камиони, как ли не. Пазарът нямаше насищане, печалбите бяха огромни и производителите и трафикантите едва смогваха. Изградиха огромни организации в Централна и Южна Америка и трупаха парите си в карибски банки. Флорида с нейната хиляда и триста километрова брегова ивица и десетки пристанища беше предпочитаният входен пункт. Маями се превърна в център на наркотрафика. Южна Флорида беше контролирана от колумбийски картел, който все още е в играта. Аз не участвах в операциите там. Моят район беше на север от Орландо, където към края на осемдесетте картелът „Салтийо“ от Мексико вече движеше почти цялата търговия с кокаин. „Салтийо“ още функционира, но се сля с по-голяма организация. Повечето от босовете му бяха избити в нарковойната. Конфликтите между бандите са непрестанни и жертвите са безброй. Жестокостта е невъобразима. Няма да ви отегчавам…

— Моля ви, недейте — обажда се Вики.

В съзнанието ми отново изниква сцената с Тайлър и крокодилите и казвам:

— Имаме доста информация за шериф Фицнър и за нещата, които са се случвали в окръг Руис.

Той се усмихва и клати глава, сякаш си е спомнил за стар приятел.

— Така и не пипнахме този тип. Беше единственият шериф в Северна Флорида, за когото знаехме, че е замесен с картела. Държахме го под око, когато убиха Русо. След това нещата се промениха. Някои от главните ни информатори млъкнаха.

— Как убедихте Русо? — питам.

— Кийт беше интересен тип. Много амбициозен. Беше му дошло до гуша от малкия град. Искаше да печели пари. Адски добър адвокат. Имаше някакви наркоклиенти около Тампа и Сейнт Питърсбърг и успя да си изгради име. Един информатор ни каза, че вземал огромни хонорари в брой, декларирал само част от тях или изобщо не ги декларирал и дори изнасял пари в офшорки. Две години проследявахме данъчните му декларации и стана ясно, че харчи много повече, отколкото печели в Сийбрук. Затова се срещнахме с него и го заплашихме с обвинение в укриване на данъци. Той знаеше, че е виновен, и не искаше да изгуби всичко. Освен това переше пари за някои от клиентите си, предимно за момчетата от „Салтийо“. Правеше го, като купуваше недвижими имоти във Флорида от името на кухи офшорки и оформяше цялата документация. Не е много сложно, а и той знаеше какво прави.

— Съпругата му беше ли наясно, че е информатор?

Поредната усмивка, поредното отливане от чашата.

Дакуърт можеше да ни разказва бойни спомени с часове.

— Точно тук става забавно. Кийт имаше слаб ангел. Внимаваше да не се заплесва по жени в Сийбрук, но Тампа беше друга работа. С Даяна имаха апартамент там, уж за служебни цели, но Кийт го използваше и за друго. Преди да го убедим да ни съдейства, извадихме заповеди и подслушвахме апартамента, кантората и дори дома му. Слушахме всичко, включително обажданията на Кийт до момичетата му. И после се шокирахме. Оказа се, че Даяна е решила да играе същата игра. Нейният тип беше един от наркоклиентите й — красив младок, който действаше в Маями за „Салтийо“. Казваше се Рамон Васкес. Няколко пъти, докато Кийт се бъхтеше в Тампа, Рамон тайно посещаваше Даяна в Сийбрук. Както и да е, представяте си в какво състояние беше бракът им. В отговор на въпроса ви: не бяхме сигурни дали Кийт е казал на съпругата си, че е станал информатор. Бяхме го предупредили да не го прави, разбира се.

— Какво се случи с Даяна? — пита Вики.

— От картела някак научили, че Кийт работи за нас. Силно подозирам, че го е издало друго наше момче, което се оказа двоен агент. В този мръсен бизнес лоялността е търговска стока. Твърдите пари и страхът да не бъдат изгорени живи карат мнозина да минат на другата страна. Очистиха Кийт, а Даяна впоследствие напусна града.

— А Рамон? — пита Мейзи.

— С Даяна живяха в Тампа известно време, после продължиха на юг. Тогава не знаехме със сигурност, но подозирахме, че той се е оттеглил от трафика на наркотици и се старае да не се забърква в неприятности. Последно чух, че още са заедно някъде на Карибите.

— С много пари — допълних.

— Да, с много пари.

— Тя беше ли замесена в убийството? — пита Мейзи.

— Така и не беше доказано. Знаете за застраховката „Живот“ и за общата банкова сметка, но това не е необичайно.

— Защо не ударихте Фицнър и картела? — питам.

— След убийството случаят ни се разпадна. Бяхме на месец-два от голям удар, който щеше да доведе до много обвинителни актове, включително срещу Фицнър. Бяхме търпеливи, всъщност прекалено търпеливи, но се борехме с местната прокуратура. Бяха претрупани с работа и тъй нататък. И адвокатите не бяха много ентусиазирани. Знаете ги какви са. След убийството информаторите ни потънаха вдън земя и разследването се провали. Картелът се уплаши и се отдръпна за известно време. Накрая и Фицнър се пенсионира. Мен ме преместиха в Мобил, където завърши кариерата ми.

— Кого би използвал картелът за убийството? — пита Мейзи.

— О, имаха много въоръжени гангстери, а те невинаги са умели поръчкови убийци. По-скоро са зверове, които ще отсекат нечия глава с брадва, отколкото да я пронижат с куршум. Няколко изстрела с пушка в лицето е много кротка проява за тези типове. Техните убийства са кървави, защото така ги искат. Не им пука дали ще оставят следи. Никога няма да ги откриете, защото вече са се върнали в Мексико или Панама. Някъде в джунглата.

— Но местопрестъплението на Русо беше чисто, нали? Нямаше улики?

— Нямаше, обаче разследването се водеше от Фицнър.

— И все пак не разбирам защо не сте го пипнали. Уж сте знаели, че охранява пристанището, че складира коката, че предпазва дилърите, имали сте и информатори, включително Кийт. Защо не го арестувахте?

Дакуърт вдишва дълбоко, обляга се назад и сключва ръце на тила си. Вперва поглед в тавана с тъжна усмивка и отговаря:

— Това вероятно е най-голямото разочарование в кариерата ми. Наистина искахме да го пипнем. Беше един от нас, служител от силите на реда, а се оказа толкова корумпиран и съучастник на най-противните хора, които може да срещне човек. Вкарваше кокаин в Атланта, Бърмингам, Мемфис, Нашвил, в целия Югоизток. И щяхме да успеем. Бяхме събрали стабилни доказателства. Не се получи заради прокурора в Джаксънвил. Не можахме да го накараме да се задейства достатъчно бързо и да представи доказателствата пред голямото жури. Той настояваше да ръководи парада, а не знаеше какво прави. После убиха Русо. Този мърляч, прокурорът, още не ми излиза от главата. Впоследствие се кандидатира за Конгреса — нямах търпение да гласувам против него. Последно чух, че търчал след линейки в търсене на клиенти, а мазната му физиономия се мъдрела на билбордове.

— И твърдите, че този картел продължава да действа тук? — пита Мейзи.

— До голяма степен, струва ми се. Поне когато се пенсионирах, беше така. През последните пет години не съм в час с нещата.

— Добре, да поговорим за хората, поръчали убийството на Русо — обажда се Мейзи. — Те къде са сега?

— Не знам. Сигурен съм, че някои са мъртви, други са в затвора, трети са се оттеглили в луксозните си къщи по цял свят. А има и такива, които още търгуват с дрога.

— И ни наблюдават, нали? — пита Вики.

Дакуърт се привежда напред и отпива от чашата си. Замисля се продължително, защото съзнава колко сериозна е тревогата ни. Накрая казва:

— Ясно е, че мога единствено да предполагам. Но да, донякъде ви наблюдават. Най-малкото защото не желаят Куинси Милър да бъде оправдан. Искам да ви попитам нещо — поглежда ме той. — Ако клиентът ви излезе на свобода, ще възобновите ли разследването на убийството?

— Вероятно не. В почти половината от случаите успяваме да открием истинския виновник, но само в половината. В този конкретен случай ми се струва слабо вероятно. Престъплението е старо, уликите са изчезнали. Както казахте, истинският убиец сигурно си живее чудесно някъде далече.

— Или е мъртъв — добавя Дакуърт. — Убийците в картелите не живеят дълго.

— Тогава защо ни наблюдават? — пита Вики.

— А защо не? Лесно е. Документите, които се внасят в съда, са публични. Защо да не са наясно как вървят нещата?

— Чували ли сте за адвокат на наркобарони от Маями на име Наш Кули? — питам го.

— Не, струва ми се. В коя фирма работи?

— „Варик енд Валенсия“.

— А, разбира се. От години са в бизнеса. Добре познати. Защо питате?

— Наш Кули беше в съдебната зала миналата седмица, когато представяхме молбата си.

— Значи го познавате?

— Не, но разбрахме кой е. Беше с някакъв тип Мики Меркадо, негов клиент.

Добро ченге е и много му се иска да попита как сме открили самоличността на двамата, но не го прави. Усмихва се и казва:

— Да, на ваше място бих внимавал. Разумно е да предположите, че ви наблюдават.