Джон Гришам
Пазителите (13)

13

По време на убийството на Русо шеф на градската полиция в Сийбрук бил Бруно Макнат, който според нашето проучване нямал почти нищо общо със следствието. Във Флорида окръжният шериф е главният служител на закона и има право да получи юрисдикция над всяко престъпление, дори в пределите на самостоятелните общини, макар че в по-големите градове полицейските управления движат всичко. Русо бил убит в Сийбрук, но Макнат бил изтласкан от дългогодишния окръжен шериф Брадли Фицнър.

Макнат бил началник на градската полиция от 1984 до 1990 г., после се преместил на полицейска работа в Гейнсвил. Там кариерата му забуксувала и той си опитал късмета като търговец на недвижими имоти. Вики го намери в Сънсет Вилидж, скромно селище за пенсионери близо до Уинтър Хейвън. В момента Макнат е на шейсет и шест години и получава две пенсии: едната от социалните служби, а другата — от щата. Женен е и има три големи деца, които живеят в Южна Флорида. Досието ни за него е тънко, защото почти не е участвал в разследването. Не е свидетелствал на процеса и името му почти не се споменава. Обадих му се и той ми се стори доста склонен да разговаряме.

Сънсет Вилидж се състои от спретнати каравани, подредени в кръг около общински център в средата. До всеки дом има дърво, което хвърля сянка върху бетонна пътека, а караваните са поне на десет години. Жителите явно нямат търпение да се измъкнат от тесните си жилища и прекарват дълго време отвън в приказки със съседите си. Много от караваните имат евтини рампи за инвалидни колички. Обикалям първия ред от кръга, наблюдават ме бдително. Неколцина старци ми махват дружески, но повечето просто зяпат колата ми с номера от Джорджия, забелязали нахълтването на натрапник. Паркирам до общинския център и се заглеждам в група възрастни мъже, които лениво местят дървени кръгчета върху дъска — играят шафълборд в просторна беседка. Други играят дама, шах или домино.

Шейсет и шест годишният Макнат определено е сред по-младите обитатели. Забелязвам го — носи синьо бейзболно кепе на „Брейвс“, приближава се към мен. Сядаме на маса за пикник до стена, облепена с десетки плакати и обяви. Възпълен е, но изглежда в добра форма. Поне не е на кислороден апарат.

Казва малко отбранително:

— Тук ми харесва, има много хора, които се грижат един за друг. Никой няма пари, затова няма и преструвки. Стараем се да бъдем активни и имаме много занимания.

Отговарям с някаква баналност, нещо от рода, че мястото наистина изглежда приятно. Дори да е подозрителен, Макнат не го показва. Говори му се и се гордее, че има посетител. Няколко минути го разпитвам за кариерата му в полицията и накрая той стига до същината на въпроса.

— Защо ви интересува Куинси Милър?

— Той е мой клиент, опитвам се да го измъкна от затвора.

— Доста време мина, нали?

— Двайсет и две години. Познавахте ли го?

— Не и преди убийството.

— Отидохте ли на местопрестъплението?

— Разбира се. Фицнър вече беше там, доста бързо пристигна, и ме помоли да заведа госпожа Русо у дома. Тя намерила тялото и позвънила на спешния телефон. Клетата жена, беше развалина, както може да допуснете. Закарах я в дома й и останах с нея, докато пристигнат нейни приятели. Беше ужасно. После се върнах на местопрестъплението. Фицнър движеше нещата както винаги, раздаваше заповеди. Заявих, че според мен трябва да извикаме щатската полиция, и наистина това се очакваше от нас, но Фицнър отсече, че ще го направи по-късно.

— И направи ли го?

— На следващия ден. Не бързаше. Не искаше никой друг да работи по случая.

— В какви отношения бяхте с него?

Той се усмихва, но мрачно.

— Ще бъда откровен с вас — казва, като че ли досега не е бил. — Фицнър ме уволни, затова не го обичам. Беше окръжен шериф вече двайсет години, когато градът ме нае за шеф на полицията, но никога не е уважавал нито мен, нито който и да било служител в управлението ми. Държеше окръга в желязна хватка и не искаше никой друг със значка да навлиза в територията му. Просто си беше такъв.

— Защо ви уволни?

Макнат изсумтява и поглежда към възрастните мъже в беседката. Накрая свива рамене и отговаря:

— Трябва да познавате политиката в малките градчета. Имах десетина служители, тези на Фицнър бяха два пъти повече. Разполагаше с огромен бюджет, с каквото си пожелае, а за мен оставаха огризките. Никога не сме се разбирали, защото той виждаше заплаха в мое лице. Уволни един от хората си, а когато аз го наех, излезе от кожата си. Всички политици се страхуваха от Фицнър и той използва връзките си, за да ме уволни. Едва смогнах да напусна града. Ходихте ли в Сийбрук?

— Още не.

— Няма да намерите кой знае какво. Фицнър отдавна го няма и не се съмнявам, че си е покрил следите.

Твърдението му съдържа подтекст, явно иска да се хвана за думите, обаче аз ги подминавам. Това е първата ни среща, не искам да изглеждам прекалено нетърпелив. Трябва да изградя доверие помежду ни, а това отнема време. Достатъчно за шериф Фицнър. Ще се върна към темата след време.

— Познавахте ли Кийт Русо? — питам.

— Разбира се. Познавах всички адвокати. Градчето беше малко.

— Какво ви беше мнението за него?

— Умен, нахакан, не беше сред любимците ми. На един от съдебните процеси доста поизмъчи двама от хората ми и това не ми хареса. Сигурно просто си е вършел работата. Искаше да стане известен адвокат и вероятно щеше да успее. Един ден най-неочаквано се появи с лъскав черен ягуар, нов-новеничък, сигурно единствен в града. Говореше се, че постигнал споразумение по голямо дело в Сарасота, направо избил рибата. Обичаше да се перчи.

— А съпругата му Даяна?

Макнат тъжно клати глава.

— Горката жена, жал ми стана за нея. Представяте ли си какво е преживяла, като е намерила тялото му? Беше развалина.

— Не си представям. Добра адвокатка ли беше?

— Уважаваха я, струва ми се. Не сме имали вземане-даване. Но ловеше окото, истинска красавица.

— Гледахте ли процеса?

— Не, преместиха го в окръг Бътлър, а аз не можех да излизам от работа, за да ходя в съда.

— Тогава бяхте ли на мнение, че Куинси Милър е извършил убийството?

Той свива рамене и отговаря:

— Ами, да. Не съм имал причина да се съмнявам. Доколкото помня, имаше силен мотив за убийството, някаква сериозна вражда. Нямаше ли свидетелка, която го видяла да бяга от местопрестъплението?

— Да, но тя не го идентифицира категорично.

— А не намериха ли оръжието на убийството в колата на Милър?

— Не точно. Намерили са фенерче с кървави пръски.

— И ДНК-то е съвпаднало, нали?

— Не, през осемдесет и осма не са използвали ДНК експертиза в съда. Освен това фенерчето изчезнало.

Той се позамисля, очевидно не помни важни подробности. Напуснал е Сийбрук две години след убийството и се е опитал да забрави онова място.

— Винаги съм мислел, че случаят е пределно ясен — признава. — Но вие явно сте на друго мнение.

— Така е, иначе нямаше да съм тук.

— Защо след толкова много години мислите, че Милър е невинен?

Няма да споделям с него теориите си, поне още не. Може би по-късно.

— Версията на обвинението не е убедителна — отговарям неопределено и продължавам: — Поддържахте ли връзка с някого в Сийбрук след заминаването си?

Той клати глава.

— Не бих казал. Всъщност не живях там дълго и както вече ви обясних, заминах набързо. Не беше върхов момент в кариерата ми.

— Познавахте ли заместник-шериф на име Кени Тафт?

— Разбира се, познавах ги всичките, някои по-добре от други. Прочетох за убийството му във вестника. Бях в Гейнсвил, в наркоотдела. Помня снимката му. Свестен човек. Защо питате за него?

— В момента, господин Макнат, съм любопитен за всичко. Кени Тафт е бил единственият чернокож заместник-шериф, работил за Фицнър.

— На наркопласьорите не им пука дали си черен или бял, особено по време на престрелка.

— Имате право. Просто съм любопитен дали сте го познавали.

Възрастен господин по шорти, черни чорапи и червени маратонки се приближава и оставя на масата ни две картонени чашки с лимонада.

— Благодаря, Хърби — казва Макнат. — Крайно време беше.

— Ще ти изпратя сметката — срязва го Хърби и отминава.

Отпиваме от лимонадата и наблюдаваме бавната настолна игра в беседката.

— Ако вашият човек Милър не е убил Русо, кой тогава?

— Нямам представа, а и сигурно никога няма да разберем. Работата ми е да докажа, че Милър не е убиецът.

Макнат поклаща глава и се усмихва.

— Е, пожелавам ви късмет. Ако е друг, разполагал е с повече от двайсет години да избяга някъде и да се скрие. Ето на това му викам студена следа.

— Леденостудена — съгласявам се с усмивка. — Но моите всички са такива.

— С това ли се занимавате? Разрешавате стари случаи и измъквате хората от затвора?

— С това.

— Колко?

— Осем за десет години.

— И всичките осем са били невинни?

— Да, невинни като мен и вас.

— Колко пъти сте откривали истинския убиец?

— Не всички случаи са убийства, но в четири от тях открихме виновника.

— Е, късмет с това дело.

— Благодаря, ще ми трябва.

Насочвам разговора към спорта. Той е голям фен на „Гейтърс“ и се гордее с победите на любимия си отбора. Заговаряме се за зимата, за пенсионирането, малко за политика. Макнат не е най-забавният човек, когото познавам, и изглежда доста незаинтересован от убийството на Русо.

Час по-късно му благодаря за отделеното време и го питам има ли нещо против да дойда отново.

— Ама заповядайте — отговаря той, жаден за посетители.

Докато се отдалечавам с колата, изведнъж осъзнавам с учудване, че Макнат изобщо не ме предупреди да внимавам със Сийбрук и сенчестата му история. Очевидно не изпитва симпатии към шериф Фицнър, но не направи и най-бегъл намек за корупция.