Джон Гришам
Пазителите (24)

24

Съгласно раздел №13А-10-129 от Наказателния кодекс на Алабама човек, който „отнема или променя веществени доказателства“ по дело, е виновен за компрометирането им. И макар че това е само дребна простъпка, тя може да бъде наказана с до една година затвор и глоба в размер на 5000 долара. Обикновено в случай на наказуема простъпка ищецът, в конкретния случай прокурор Чад Фолрайт, трябва само да подаде клетвена декларация, с която ме обвинява в престъпление, и да поиска от шерифа да издаде заповед за арестуването ми.

Чад обаче е доста наплашен напоследък, защото най-голямото постижение в неговата невзрачна кариера е на път да се превърне в най-големия му гаф. Следващата година му предстоят избори — не че някой се натиска за работата му — и ако се установи, че той е осъдил и едва не е екзекутирал Дюк Ръсел за убийство, извършено от друг, ще изгуби гласове. Затова Чад дава толкова силен отпор. Вместо да се насочи към благородната цел да открие истината и да поправи несправедливостта, той ме напада, защото се опитвам да докажа грешката му и да отменя присъдата на невинен човек.

За да докаже колко е корав, той свиква голямо жури във Верона и възбужда съдебно преследване срещу мен за подправяне на улики. Обажда се и на Джим Биско от „Бърмингам Нюз“ и възторжено грачи за грандиозното си постижение. Биско обаче презира Чад и го пита защо отказва да даде седемте пубисни косъма за ДНК анализ. И не отразява новината за отправените ми обвинения.

Приятелят ми в Алабама е Стив Роузънбърг, радикално настроен адвокат от Ню Йорк, който се е преместил на юг, но така и не се е вписал в тази твърде чужда за него среда. Ръководи организация с идеална цел в Бърмингам и поема защитата в десетки случаи със смъртна присъда.

Роузънбърг се обажда на Чад и двамата започват ожесточена и продължителна битка — не им е за пръв път. Когато пушилката се разсейва, постигат уговорка аз да се предам в кабинета на Чад, да започнат процедурата и незабавно да се явя пред съдия за обсъждане на гаранция. Има вероятност да прекарам една-две нощи в ареста, но това не ме притеснява. След като клиентите ми са в състояние да понасят с десетилетия ужасите на затвора, значи и аз ще оцелея няколко дни в окръжния арест.

Това е първото ми обвинение и доста се гордея с него. Имам книга за изтъкнати адвокати, които са влизали в ареста заради свои клиенти, и за мен ще бъде чест да стана един от тях. Роузънбърг също е прекарал една седмица в ареста за неуважение на съда в Мисисипи. Още разказва случая през смях и твърди, че зад решетките се е сдобил с нови клиенти.

Срещаме се пред сградата на съда и се прегръщаме. Стив наближава шейсетте и с напредването на възрастта изглежда още по-радикален. Гъстата му прошарена коса е дълга до раменете и рошава. Сложил си е обица и има нова малка татуировка върху каротидната артерия. Отраснал е като бруклински кавгаджия и най-любимото му занимание е да нахълтва в стари съдилища в затънтени южняшки градчета и да има вземане-даване с местните.

— Всичко това заради един скапан пубисен косъм? — хили се той. — Можех да ти заема един от моите.

— Най-вероятно щеше да е прекалено бял — отговарям.

— Абсурд. Пълен абсурд.

Влизаме в съда и се качваме в кабинета на Чад. Шерифът ни очаква заедно с двама свои подчинени, единият от които държи фотоапарат. Като проява на гостоприемство местните са решили да осъществим процедурата в съда и да избегна ареста, поне засега. Изпратил съм им пръстовите си отпечатъци преди два дни. Позирам за полицейската си снимка, благодаря на шерифа, който изглежда отегчен от цялата история, и започвам да чакам Чад. Когато най-сетне ни въвеждат в кабинета му, никой дори не понечва да подаде ръка. По време на мъчителния предварителен разговор става ясно, че прокурорът е разтревожен, дори напрегнат.

Скоро разбираме причината. В един часа следобед влизаме в главната съдебна зала и заемаме местата си на масата на ответника. Чад се настанява на другата маса с двама свои помощници. Съдебната зала е владение на почитаемия Лион Рейни — свадлив и закостенял тип, който ръководил процеса на Дюк и не му дал никакъв шанс. Няма зрители. На никого не му пука. Става дума за някакъв си пубисен косъм, взет от бранещ невинните адвокат от Джорджия. Мечтата на Чад да си издейства малко публичност отново рухва.

Вместо начумерено старче с черна тога на съдийското място се появява красива чернокожа жена с тъмночервена тога, която усмихнато ни поздравява. Това е съдия Марлоу, която ни осведомява, че съдия Рейни е в отпуск, защото миналата седмица е получил удар, затова тя ще го замества до завръщането му. Марлоу е от Бърмингам и е изпратена тук по специално нареждане на Върховния съд на Алабама. Започваме да проумяваме на какво се дължи нервността на Чад. Преимуществото, че играе на своя територия, му е отнето от почтен рефер.

Съдия Марлоу се заема с първото ми явяване пред съда и с определянето на гаранцията ми. Кимва на съдебната стенографка, протоколирането започва и тя казва любезно:

— Прочетох обвинителния акт и, честно казано, господин Фолрайт, не виждам сериозни основания. Несъмнено имате по-важни занимания. Господин Роузънбърг, пубисният косъм, подложен на ДНК анализ, още ли е у клиента ви?

Роузънбърг се изправя.

— Разбира се, госпожо съдия. Тук е, на масата, и бихме искали да го върнем на господин Фолрайт или на човека, при когото се намират веществените доказателства в момента. Клиентът ми не е подправил и не е откраднал нищо. Просто е взел за малко един от пубисните косми. Бил е принуден, госпожо съдия, защото господин Фолрайт отказва ДНК анализ.

— Да го видя — настоява съдийката.

Роузънбърг взема малко найлоново пликче и й го подава. Без да го отваря, Марлоу го поглежда, взира се съсредоточено, най-сетне забелязва нещо и го оставя. Намръщва се, поклаща глава и казва на Фолрайт:

— Сигурно се шегувате.

Чад с усилие се изправя и запелтечва. Вече двайсет години е прокурор и през цялата си кариера се е ползвал с протекции от страна на хора с дясна ориентация като него, които нямат и капка съчувствие към обвинените в престъпления. Лион Рейни е бил негов предшественик на прокурорското място. Най-неочаквано Чад се оказва принуден да участва в честна игра, а не познава правилата.

— Въпросът е сериозен, госпожо съдия — оплаква се той с престорено възмущение. — Обвиняемият, господин Поуст, признава, че е откраднал веществено доказателство от досието, което е неприкосновено.

Чад си пада по големите думи и често се опитва да впечатли съдебните заседатели с тях, но от протоколите знам, че нерядко ги бърка.

— Е, ако съм прочела правилно — отговаря съдията, — пубисният косъм е липсвал повече от година, преди някой да установи липсата му, която става ясна едва когато господин Поуст ви осведомява за нея.

— Не сме в състояние да охраняваме всички стари досиета, госпожо съдия…

Тя вдига ръка и го прекъсва:

— Господин Роузънбърг, ще отправите ли искане?

— Да, госпожо. Отправям искане съдът да свали обвиненията срещу господин Поуст.

— Разпореждам го — незабавно отсича тя.

Чад зяпва и едва смогва да промърмори нещо, преди да се стовари шумно на стола си. Съдия Марлоу го измерва с гневен поглед, който истински ме плаши, и аз бивам оневинен. Съдийката взема друга купчина документи и продължава:

— Господин Роузънбърг, пред мен е молбата ви за преразглеждане на присъда, подадена преди два месеца от името на Дюк Ръсел. Тъй като аз председателствам съда и ще го председателствам за неопределен период от време, съм склонна да продължим и да разгледаме тази молба. Готови ли сте?

Двамата с Роузънбърг едва се сдържаме да не избухнем в смях.

— Да, госпожо — отговаря той мигновено.

Чад е пребледнял и отново се изправя с мъка.

— Господин Фолрайт? — пита Марлоу.

— Не, госпожо съдия. Ама моля ви се, прокуратурата дори не е завела отговор на молбата. Как така ще продължаваме?

— Ще продължите, щом ви нареждам. Прокуратурата е разполагала с два месеца за отговор, защо се бавите толкова? Тези протакания са несправедливи и безотговорни. Седнете, моля ви.

Тя кимва на Роузънбърг и двамата с Фолрайт сядат. Всички си поемаме дълбоко въздух. Съдийката се прокашля и казва:

— Става дума за най-обикновена молба от страна на защитата за ДНК анализ на всичките седем пубисни косъма от местопрестъплението. Защитата е склонна да поеме разходите за анализа. ДНК анализът вече се използва широко както за включване, така и за изключване на заподозрени и обвиняеми. Доколкото разбирам, щатът чрез вашата служба отказва да разреши анализа. Защо? От какво се страхувате? Ако анализът изключи Дюк Ръсел като заподозрян, ще бъдем изправени пред погрешна присъда. Ако анализът уличи господин Ръсел, ще разполагате с предостатъчно доводи да твърдите, че процесът му е бил справедлив. Прочетох досието, господин Фолрайт, хиляда и четиристотинте страници протоколи от делото и всичко останало. Присъдата на господин Ръсел е издадена въз основа на следа от ухапване и анализ на косми, но сериозната ненадеждност и на двете е доказвана многократно. Изпитвам съмнения относно тази присъда, господин Фолрайт, затова разпореждам ДНК анализ и на седемте косъма.

— Ще обжалвам заповедта — казва Чад, без да си прави труда да се изправи.

— Извинете, опитвате се да се обърнете към съда ли?

Чад се изправя отново и отговаря:

— Ще обжалвам тази заповед.

— Разбира се. Защо сте против ДНК анализа, господин Фолрайт?

С Роузънбърг се споглеждаме невярващо и доста развеселено. Рядко се случва в нашата работа да получаваме надмощие и почти никога не сме виждали съдия да дава на прокурор да се разбере. Трудно ни е да прикрием изумлението си.

Все още на крака, Чад съумява да изломоти:

— Просто не е необходимо, госпожо съдия. Дюк Ръсел беше осъден на справедлив процес от безпристрастни съдебни заседатели в същата тази зала. Само си губим времето.

— Аз не си губя времето, господин Фолрайт, но мисля, че вие си го губите. Протакате в опит да предотвратите неизбежното. Обвинението за компрометиране на улики е поредното доказателство за това. Разпореждам да се направи анализът, а ако обжалвате заповедта, само ще пропилеете още време. Съветвам ви да съдействате и да свършим работа.

Съдия Марлоу измерва Чад с изпепеляващ поглед, който го стряска. Не му хрумва какво да каже, затова тя приключва изслушването с думите:

— До един час искам да видя и седемте пубисни косъма на бюрото си. Твърде удобно би било просто да изчезнат.

— Моля ви, госпожо съдия — понечва да възрази Чад.

Тя удря с чукчето и оповестява:

— Закривам заседанието.

Разбира се, Чад не се подчинява. Изчаква до последния възможен момент, за да обжалва разпореждането й, и въпросът бива отнесен към Върховния съд на щата, където ще се мотае около година. Съдиите във Върховния съд нямат краен срок, който да ги принуждава да се произнасят по такива въпроси, и действат пословично бавно, особено в случаи с представяне на допълнителни доказателства по дела с вече издадени присъди. Преди години са потвърдили присъдата на Дюк след процеса му и са насрочили дата за екзекуцията му, после са отхвърлили първия му опит за преразглеждане на присъдата въз основа на нови улики. Повечето апелативни съдии, щатски и федерални, презират тези случаи, защото се точат с десетилетия. След като веднъж са отсъдили, че обвиняемият е виновен, рядко променят мнението си въпреки новите доказателства.

Затова чакаме. С Роузънбърг обсъждаме стратегия, за да може делото да се гледа при съдия Марлоу. Опасяваме се да не би съдия Рейни да се възстанови и да се върне на работа, макар да е слабо вероятно. Той е на осемдесет и няколко, златна възраст за федерален съдия, но понапреднала за съдия на изборен пост. Изправени сме обаче пред реалността, че без ДНК анализ не е възможно да спечелим.

Връщам се в „Холман“ и в отделението на смъртниците на посещение при Дюк. Минали са повече от три месеца, откакто го видях за последен път и му съобщих, че сме намерили истинския убиец. Този миг на еуфория отдавна е отминал. Напоследък той се люшка между неподправен гняв и дълбока депресия. Телефонните ни разговори не са никак приятни.

Затворът е кошмар за хората, които са там заслужено. Погрешно осъдените пък водят ежедневна борба да запазят поне част от здравия си разум. А за онези, които неочаквано научават, че се е появило доказателство за тяхната невинност, но въпреки това остават зад решетките, положението е буквално влудяващо.