Джон Гришам
Пазителите (30)

30

Куинси мисли, че съм тук като негов адвокат, чиято работа е да се среща с клиентите си при всяка възможност. Това е четвъртото ми посещение, осведомявам го как се развиват нещата. Разбира се, нямаме новини от съдия Планк и той не разбира защо не можем да подадем оплакване и да принудим прастарата вкаменелост да се размърда. Описвам му изпълнението на Зийк Хъфи в съда и предавам извинението му, задето е съдействал за доживотната му присъда. Куинси не се трогва. Убиваме два часа, преповтаряйки същото.

Излизам от затвора и потеглям на юг по провинциален път, който скоро се разширява до четири, а после и до шест платна, когато в далечината се появява Орландо. Станало ми е омразен навик да поглеждам в огледалото, но не мога да престана. Хем знам, че не ме следят. Ако ме подслушат и наблюдават, няма да го правят по толкова старомоден начин. Сигурно са проникнали в телефоните и компютрите ни, и още един бог знае къде, но едва ли ще си губят времето да карат след стария ми джип форд. Бързо излизам на оживена главна улица, после отново бърз завой и се шмугвам в огромния паркинг на един мол в предградията. Паркирам между две коли, влизам вътре като обикновен клиент и извървявам поне осемстотин метра до магазина на „Найки“, където точно в два и петнайсет намирам стойката, на която са закачени мъжките якета за бягане. Тайлър Таунзенд ме чака от другата страна на стойката. Носи шапка с козирка от кънтри клуб и фалшиви очила с рогови рамки. Озърта се и казва тихо:

— Дано да е важно.

Отговарям, докато разглеждам една спортна блуза:

— Видяхме врага. И според мен трябва да знаеш.

— Добре — казва той, без да ме поглежда.

Разказвам му за изслушването пред съдия Планк, за появата на Наш Кули и Мики Меркадо и за неумелия им опит никой да не разбере, че са заедно. И двете имена са му непознати.

Широко усмихнат младеж се приближава и пита дали се нуждаем от съдействие. Любезно го отпращам.

Разказвам на Тайлър какво сме изровили за Меркадо и за Кули. Обобщавам и казаното от Лен Дакуърт за АБН и за картела.

— Ти си подозирал, че Русо е информатор, нали? — питам.

— Е, не са го убили случайно. Или съпругата му е поръчала да го гръмнат заради застраховката „Живот“, в което никой всъщност не вярва, или той е подходил твърде прибързано с някой от съмнителните си клиенти. Винаги съм смятал, че убийството му е дело на наркобанда. Така се разправят с информаторите, както с онези момчета, за които ти разказах в Белиз или където там сме били. Помниш ли снимката, Поуст? Аз на въжето.

— Непрекъснато ми е в главата.

— И на мен. Виж, ако те държат под око, познанството ни е дотук. Не искам да те виждам повече. — Отдръпва се и ме измерва с гневен поглед. — Никакъв контакт, Поуст, ясно?

Кимвам и отговарям:

— Ясно.

На вратата той се оглежда, все едно очаква да види двама бандити с големи пистолети, после се отдалечава уж нехайно. Ускорява крачка и скоро го изгубвам от поглед, давайки си сметка колко дълбок е ужасът му от миналото. Въпросът е трябва ли да изпитва ужас и от настоящето? Отговорът става ясен след броени часове.

Подбираме случаите си много внимателно и щом се ангажираме, проучваме и добросъвестно започваме съдебните процедури. Целта ни е да открием истината и да оправдаем клиентите си, и сме успявали девет пъти през последните дванайсет години. Никога не ми е хрумвало обаче, че усилията ни да спасим клиент може да предизвикат неговото убийство.

Било е сбиване между затворници с всички признаци на засада и затова трудно ще се доберем до фактите. Свидетелите са ненадеждни, ако изобщо се съгласят да говорят. Надзирателите често не виждат нищо. Администрацията има всички основания да прикрие случилото се и да представи версия, която да не злепостави затвора.

Онази сутрин, малко след като съм се разделил с Куинси, го нападнали двама мъже на пътеката между някаква работилница и спортната зала. Пронизали го със самоделен нож и му нанесли жесток побой с тъпи предмети, после го зарязали полумъртъв. По някое време минал надзирател, който го видял проснат в локва кръв и извикал помощ. Качили го на линейка и го откарали в болница в Орландо. Изследванията установили спукан череп, мозъчен оток, счупена челюст, раздробено рамо и ключица, избити зъби и тъй нататък, а също три прободни рани. Прелели му литър и половина кръв и го поставили на животоподдържаща система. Когато от затвора най-сетне се обадили в офиса ни в Савана, казали на Вики, че състоянието му е „критично“ и не се очаква да оцелее.

Намирах се на околовръстното на Джаксънвил, когато тя се обади да ми съобщи новината. Забравих за цялата друга бъркотия в мозъка си и обърнах колата. Куинси нямаше близки. В момента се нуждаеше от адвоката си.

Прекарал съм половината си кариера по затворите и познавам насилието там, но не преставам да се изненадвам, защото хората зад решетките постоянно изнамират нови начини да се нараняват взаимно.

Никога не съм си помислял, че нашите усилия да спасим невинен човек ще бъдат осуетени от убийството му. Блестящ ход!

Ако Куинси умре, ще приключим делото и ще продължим нататък. Това не ни е утвърдена стратегия, защото никога не сме имали подобен случай, но поради непрекъснатия приток на дела не е оправдано да хабим време, като реабилитираме някого посмъртно. Сигурен съм, че онези го знаят. Които и да са те. За целите на личния ми продължителен монолог зад волана вероятно бих могъл да ги нарека бандата „Салтийо“ или нещо подобно. „Онези“ обаче върши по-добра работа.

И така, те следят какви документи подаваме в съда. Може би понякога проникват в компютрите ни и ни подслушват. Със сигурност знаят за нас и за скорошната ни победа в Алабама. Знаят, че имаме своите постижения, че умеем да водим съдебни дела и сме упорити. Знаят също, че Куинси не е убил Кийт Русо, и не искат да открием истината. Не желаят открито да се конфронтират с нас, нито да ни заплашват или да ни карат да се боим, поне засега, защото това ще потвърди съществуването им и вероятно ще ги принуди да извършат още едно престъпление. А те искат да го избегнат. Пожар, бомба или куршум ще предизвикат бъркотия и ще оставят следи.

Най-лесният начин да осуетят разследването ни е просто да премахнат Куинси. Да поръчат удар вътре, в затвора, където вече имат приятели или пък познават здравеняци, склонни да го направят евтино срещу услуги или пари. Убийствата там и бездруго са често явление.

Рядко отделям време да преглеждам затворническите досиета на клиентите си. Тъй като са невинни, те обикновено имат примерно поведение, стоят настрана от бандите и наркотиците, възползват се от всички налични възможности да се образоват, работят, четат и помагат на другите затворници. Куинси е завършил гимназия в Сийбрук през 1978 г., но не можел да си позволи да учи в колеж. В затвора е натрупал над сто часа академични кредити. Няма сериозни нарушения на дисциплината. Помагал е на младите затворници да странят от бандите. Трудно ми е да си представя, че е имал врагове. Вдигаше тежести, тренираше карате и беше способен да се защитава. Един-единствен як мъж не би могъл да повали Куинси и се обзалагам, че той сериозно е наранил нападателите си, преди да рухне.

Докато съм заседнал в задръстването по улиците на Орландо, за четвърти път се обаждам в затвора и настоявам да говоря с директора. Той няма да приеме обаждането ми, но искам да знае, че много скоро ще бъда там. Провеждам поне десет телефонни разговора. Вики тормози болницата за сведения и ми предава всичко, макар да не научава много. Обаждам се на Франки и му поръчвам да тръгва на юг. Най-сетне се свързвам с брата на Куинси, Марвис, който работи на строеж в Маями и не може да дойде. Той е единственият роднина, който проявява някаква загриженост за Куинси и го е посещавал редовно през изминалите двайсет и три години. Сломен е от новината и ме пита кой може да е причинил това на брат му. Не знам отговора.

Свещеническата якичка обикновено ми върши работа в болниците, затова я слагам на паркинга. Интензивното е на втория етаж и успявам да заблудя заета медицинска сестра и да вляза. Двама едри млади мъже — единият бял, другият чернокож — седят на високи столчета в стая със стъклени стени. Надзиратели, облечени с грозни черно-кафяви униформи, които съм виждал в затвора „Гарвин“. Отегчени са и изглеждат страшно неуместно тук. Решавам да подходя любезно и се представям като адвоката на Куинси.

Изобщо не се учудвам, че двамата не знаят почти нищо. Не са били на мястото на побоя, за пръв път са видели жертвата в линейката и им е било заповядано просто да я следват и да се погрижат за сигурността на затворника.

Куинси Милър несъмнено е подсигурен. Завързан е за леглото, повдигнато на платформа в средата на помещението, заобиколен от маркучета, монитори, системи и машини. Апарат за командно дишане му вкарва кислород през тръба в трахеята и го поддържа жив. Лицето му е покрито с плътна марля, от която стърчат тръбички.

Белият надзирател ми казва, че през последните два часа мониторът на Куинси три пъти е показвал права линия и отвсякъде дотърчавали лекари. Чернокожият потвърждава думите на колегата си и добавя, че затворникът няма да издържи дълго, поне според него.

Разговорът ни бързо се изчерпва. Момчетата не знаят дали от тях се очаква да спят на етажа, да си намерят стая в мотел, или да се върнат в затвора. Администрацията е затворена и не могат да открият шефа си. Споделям проницателното си наблюдение, че затворникът никъде не може да отиде.

Един от лекарите минава край нас и забелязва якичката ми. Отделяме се да поговорим спокойно. Бързо му обяснявам, че пациентът няма близки, че е бил в затвора почти двайсет и три години за чуждо престъпление и че като негов адвокат в известен смисъл аз съм отговорното лице. Лекарят бърза и няма нужда от всичките ми обяснения. Казва, че пациентът е получил множество наранявания, най-тежкото от които е мозъчната травма. С помощта на пентобарбитал са го поставили в медикаментозна кома, за да снижат вътречерепното налягане. Ако оцелее, го очакват многобройни операции. Горната му челюст отляво, ключиците и лявото рамо ще бъдат възстановени. Вероятно и носът.

Единият удар с нож е пронизал белия му дроб. Дясното му око вероятно ще се окаже сериозно увредено. На този ранен етап няма как да се предвиди степента на трайното мозъчно увреждане, макар че най-вероятно ще бъде „значително, ако човекът изобщо оживее“.

Оставам с непрофесионалното впечатление, че лекарят просто преглежда наум някакъв списък с нараняванията на Куинси и тъй като той така или иначе ще умре, защо да ги изрежда всичките?

Питам какви са шансовете му да прескочи трапа, а лекарят свива рамене и казва:

— Едно на сто.

Като комарджия във Вегас.

Когато се стъмва, на двамата надзиратели им идва до гуша. Омръзнало им е да бездействат и да се пречкат, до гуша им е дошло от начумерените гримаси на медицинските сестри и от факта, че охраняват затворник, който изобщо не е в състояние да избяга. Освен това са гладни, а ако съдя по шкембетата им, явно се отнасят сериозно към храненето. Казвам им, че възнамерявам да прекарам нощта във фоайето и че ако нещо се случи с Куинси, ще им се обадя. Дават ми номер на мобилен телефон и се сбогуваме с уверението, че затворникът им е на сигурно място през нощта.

В интензивното отделение няма столове до леглата. Посетителите не са добре дошли. Позволено е да се отбиеш да видиш твоя близък или да размениш няколко думи с него, ако е в състояние да говори, но медицинските сестри доста агресивно настояват мястото да бъде колкото се може по-тъмно и тихо.

Настанявам се във фоайето и се опитвам да чета. Вечерям с храна от автомата, която дълго е била пренебрегвана. Дремвам, преглеждам огромен брой имейли, чета още малко. В полунощ отивам на пръсти до стаята на Куинси. ЕГК-то му буди тревога и край леглото му се е събрал екип.

Възможно ли е това да е краят? В известен смисъл се надявам. Не искам Куинси да умре, но и не искам да вегетира така. Прогонвам тези мисли и отправям молитва за него и за медицинския му екип. Оттеглям се в единия ъгъл и наблюдавам през стъклената стена как героичните лекари и сестри неистово се опитват да спасят живота на този човек, когото щатът Флорида се е опитал да убие.

Боря се с чувствата си, докато се питам дали аз и колегите ми не сме виновни за това. Щеше ли Куинси да бъде тук, ако бяхме отказали да поемем случая му? Не, нямаше. Неговата мечта за свобода и нашето желание да му помогнем го бяха превърнали в мишена.

Заравям лице в дланите си и заплаквам.