Джон Гришам
Пазителите (10)

10

Експертът по следи от кръв, свидетелствал срещу Куинси, бил бивш инспектор от отдел „Убийства“ в Денвър на име Пол Норуд. След като няколко години изследвал местопрестъпления, той решил да се откаже от полицейската си значка, да си купи няколко хубави костюма и да стане вещо лице. Навремето постъпил в полицията, без да е завършил колеж, а сега нямал време да следва криминология или друга специалност, свързана с истинската наука, затова посещавал семинари по криминалистика и четял книги и статии на други експерти. Говорел гладко и използвал разни термини, затова с лекота убеждавал съдиите, че познава материята. След като утвърдил името си като специалист, му станало още по-лесно да внушава на лаиците от журитата, че мнението му се основава на солидна наука.

Норуд съвсем не бил единствен. През 80-те и 90-те години на миналия век броят на вещите лица в наказателните съдилища нараснал неимоверно и всякакви самозвани авторитети обикаляли страната и впечатлявали съдебните заседатели с безотговорните си становища. Положението се влошило още повече поради факта че телевизионните сериали представяли криминалистите като блестящи детективи, способни да разгадават сложни престъпления с помощта на невероятните си научни познания. Най-известните сред тези филмови герои сякаш били способни само след бърз оглед на окървавения труп да назоват убиеца в рамките на час-два. В действителност хиляди обвиняеми били осъдени и пратени в затворите въз основа на спекулативни теории относно кървави петна и пръски, палежи, следи от ухапвания, тъкани, счупено стъкло, косми от скалпа и пубисни косми, отпечатъци от стъпки, балистични експертизи и дори дактилоскопски следи.

Добрите адвокати оспорвали надеждността на вещите лица, но рядко успявали. Съдиите често се затруднявали, когато опирало до наука, и нямали време да се образоват. Ако предложеното вещо лице имало някаква подготовка и привидно владеело материята, било допускано да даде показания. С течение на времето съдиите възприели становището, че след като някой е бил достатъчно квалифициран да дава експертни заключения при съдебни дела в други щати, значи наистина е специалист. Апелативните съдилища се включили в играта, като потвърждавали присъди, без да подлагат на съмнение научните данни в експертизите, с което затвърждавали репутацията на вещите лица. Колкото повече набъбвали биографиите на въпросните специалисти, толкова повече теории за виновност чертаели техните мнения.

Пол Норуд трупал опит като вещо лице и ставал все по-голям умник. Година преди процеса на Куинси през 1988 г. той присъствал на еднодневен семинар по анализ на петна от кръв, организиран от частна фирма в Кентъки. Получил сертификат, удостоверяващ познанията му, и добавил нова експертна сфера към своя растящ репертоар. Не след дълго впечатлявал съдиите с научните си познания относно многобройните и сложни кървави следи на зловещите местопрестъпления. Бил специалист по кървави петни, по реконструкция на местопрестъплението, балистика и анализ на косми. Рекламирал услугите си, работел с полицията и прокуратурата и дори написал книга по криминалистика. Репутацията му растяла, търсели го.

По време на своята двайсет и пет годишна кариера Норуд свидетелствал на стотици процеси, винаги за обвинението и винаги уличавайки обвиняемия. Неизменно срещу солиден хонорар.

После се появили ДНК анализите и сериозно накърнили бизнеса му. Те не само променили бъдещето на криминалното разследване, но внесли свеж и унищожително критичен поглед към измислената наука на Норуд и неговата пасмина. При почти половината оневинени с помощта на ДНК анализ неверните данни били крайъгълният камък на обвинението по време на процеса.

Само през 2005 г. три от издействаните от Норуд присъди били отменени, след като ДНК тестовете доказали погрешността на методите и заключенията му. Трите му жертви били прекарали общо петдесет и девет годни в затвора, а един очаквал изпълнение на смъртната си присъда. Норуд се оттеглил под натиск след един-единствен съдебен процес през 2006 г. По време на кръстосан разпит, след като направил обичайния анализ на кървавите петна, бил дискредитиран зрелищно. Адвокатът на обвиняемия го върнал към трите отменени присъди от предходната година. Въпросите му били блестящи, безмилостни и изобличаващи. Обвиняемият бил обявен за невинен. Впоследствие открили истинския убиец. И Норуд се отказал от професията.

Злото е сторено обаче. Куинси Милър отдавна е осъден благодарение на погрешните изводи на Норуд относно кървавите следи по фенерчето, което така и никой не видял. Неговият проникновен анализ се свеждал до разглеждането на увеличени цветни снимки на местопрестъплението и на фенерчето. Изобщо не бил докосвал най-важната улика, разчитал на фотографа. Без да се смути от този факт, той свидетелствал уверено, че кървавите пръски са попаднали върху стъклото при изстрелите, убили Кийт Русо. Фенерчето изчезнало преди процеса.

* * *

Норуд отказва да обсъжда делото с мен. Писал съм му два пъти. Той ми отговори веднъж: не желаел да го коментира дори по телефона. Твърди, че здравето му е разклатено, случаят е много стар, паметта му изневерява и така нататък. Не че разговорът би бил особено полезен. В момента поне седем от издействаните от него присъди са обявени за несправедливи, а самият той е станал нарицателно за пагубната роля на псевдонауката. Адвокати на осъдени на смърт го нападат редовно. Дори са завеждали дела срещу него. Блогъри го критикуват безпощадно за нещастието, което е причинил на невинни хора. Апелативни съдии разглеждат подробно жалката му кариера. Група защитници на погрешно осъдените се опитват да наберат средства за преразглеждане на всички дела с негово участие, но такива огромни суми се намират трудно. Ако се срещна с него, ще го помоля да се отрече от работата си по делото и да се опита да помогне на Куинси, но засега той не показва никакви признаци на разкаяние.

Със или без Норуд, нямаме друг избор, освен да наемем свои вещи лица, а най-добрите са скъпи.

В Савана съм за няколко дни и гася пожари. С Вики и Мейзи седим в заседателната зала и обсъждаме експертите. Върху масата пред нас има четири биографии, останали след дълго пресяване. Всички са водещи криминолози с безупречна репутация. Ще започнем с двама и ще им изпратим делото. Най-евтиният ще ни струва 15 000 долара за преглед и консултация. Най-скъпият взема 30 000 и сумата не подлежи на договаряне. Тъй като през последното десетилетие преразглеждането на делата на погрешно осъдените се активизира, тези вещи лица станаха много търсени от организациите, които защитават невинни хора, попаднали в затвора.

Първият ни избор е доктор Кайл Бендершмит от университета „Вирджиния Комънуелт“ в Ричмънд. Той преподава от десетилетия и е изградил една от водещите катедри по криминология в страната. Разговарял съм с други адвокати — всички го хвалят.

Стараем се да заделяме към 75 00 долара за хонорари на вещи лица, частни детективи и адвокати. Не обичаме да плащаме на адвокати и с течение на времето се научихме убедително да молим отзивчиви юристи да работят безвъзмездно. А някои учени са склонни да намалят хонорара си, за да помогнат на невинен човек, но те са рядкост.

Стандартната тарифа на Бендершмит е 30 000 долара.

— Имаме ли толкова в момента? — питам Вики.

— Разбира се — отговаря тя с усмивка.

Вечната оптимистка. Ако ги нямаме, тя ще вдигне телефона и ще накара някои дарители да се размърдат.

— Ами да го наемем тогава — предлагам.

Преди да минем на второто вещо лице, Мейзи подмята:

— Зациклил си още в началото, Поуст. Удари на камък с Джун Уокър, Зийк Хъфи и Кари Холанд. Засега никой не иска да говори с теб.

Както във всяка служба, и ние се хапем добродушно. Вики и Мейзи се спогаждат, макар да не са първи приятелки. Когато съм в града, аз се превръщам в лесна мишена. Ако не се обичахме все пак, щяхме да се замерваме с камъни.

— Не може да бъде — отговарям през смях. — Я ми напомни кога за последен път сме имали летящ старт по такова дело.

— Ние сме костенурка, не заек — намесва се Вики с една от любимите си сентенции.

— Аха — съгласявам се. — Три години минаха, преди да се заемем със случая. Да не искаш да издействам оправдание за един месец?

— Постигни поне някакъв напредък — казва Мейзи.

— Още не съм включил чара си в играта — отговарям.

Тя се усмихва и пита:

— Кога заминаваш за Сийбрук?

— Не знам. Отлагам максимално. Там още никой не знае, че сме се намесили, и ми се иска да остана в сянка.

— Не е безопасно, нали? — пита Вики.

— Трудно е да се каже, но най-вероятно не е. Ако Русо е бил убит от наркобанда, онези типове все още са там. И убиецът е сред тях. Появя ли се, те сигурно ще разберат.

— Звучи адски рисковано, Поуст — отбелязва Мейзи.

— Така е, но повечето ни дела са свързани с риск, нали? Клиентите ни са в затвора, защото някой друг е дръпнал спусъка. Убийците са на свобода и се присмиват, че ченгетата са закопчали погрешния човек. Последното, което искат, е адвокат като мен да рови около старо дело.

— Просто внимавай — предупреждава ме Вики.

Очевидно двете ми колежки са се притеснили за мен.

— Аз винаги внимавам. Ще готвиш ли довечера?

— Съжалявам, на бридж съм.

— Ние ще ядем замразена пица — казва Мейзи.

Тя мрази готвенето, а с четири деца у дома разчита предимно на храната във фризера си.

— Джеймс появява ли се? — питам.

Мейзи и съпругът й се разделиха преди няколко години и се опитаха да се разведат. Не се получи, но и съвместният им живот не се получи. Тя знае, че не питам от нездраво любопитство, а съм искрено загрижен.

— Идва от дъжд на вятър и прекарва време с децата.

— Моля се за вас.

— Знам, Поуст. И ние се молим за теб.

 

 

Не държа храна в мансардния си апартамент, защото обикновено я забравям и тя се разваля. И понеже не можах да изврънкам вечеря от двете си колежки, работя до късно и излизам на разходка из старата част на Савана. След две седмици е Коледа и навън е хладно. Вече дванайсетина години живея в този град, но още не го познавам добре. Твърде продължително отсъствам и не успявам да се насладя на неговото очарование и история, пък и трудно завързвам приятелства заради скитническия си начин на живот. Първият ми приятел обаче си е у дома и си търси компания.

Лутър Ходжес ме нае веднага след семинарията и ме примами в Савана. Вече е пенсионер, а съпругата му почина преди няколко години. Живее в малка къща, собственост на епархията, на две пресечки от Чипеуа Скуеър. Сега ме чака на верандата, нетърпелив да излезе от къщи.

— Здравей, отче — поздравявам го и се прегръщаме.

— Здравей, синко — отговаря той както винаги. — Отслабнал си.

Начинът ми на живот го тревожи: нередовното хранене, недоспиването, стресът.

— Ти определено не си — отговарям.

Той се потупва по корема и казва:

— Не мога да устоя на сладоледа.

— Умирам от глад, да вървим.

На тротоара сме, хванати под ръка, крачим към Уитакър Стрийт. Лутър е почти осемдесетгодишен и при всяка следваща среща забелязвам, че пристъпва все по-бавно. Леко накуцва, трябва му ново коляно, но твърди, че резервните части са за дъртаците. „Не пускай старчето да влезе в теб“, гласи една от любимите му сентенции.

— Къде се губиш? — пита ме.

— Насам-натам, както обикновено.

— Разкажи ми за случая — настоява той.

Работата ми го интригува и иска да го държа в течение. Знае клиентите на „Пазителите“ по име и следи в интернет развитията по техните дела.

Разказвам му за Куинси Милър и за обичайното трудно начало. Той ме слуша внимателно и както винаги не говори много. Колко от нас могат да се похвалят с истински приятел, който харесва какво правим и е склонен да ни изслушва с часове? Аз съм щастливец, че имам Лутър Ходжес.

Описвам най-главното, без да разкривам поверителна информация, и го питам как върви неговата работа. Всеки ден часове наред пише писма на мъже и жени зад решетките. Това е неговата мисия сега и той я изпълнява всеотдайно. Води педантичен архив и пази копия на цялата си кореспонденция. Фигурираш ли в списъка на Лутър, ще получаваш не само писма, но и картички за рождения си ден и за Коледа. Ако имаше пари, щеше да ги изпрати до последния цент на затворниците.

В момента си пише с шейсет души. Един е починал миналата седмица, млад мъж от Мисури, който се обесил, и гласът на Лутър пресеква, докато ми разказва за него. Човекът споменавал за самоубийство в няколко свои писма и Лутър се разтревожил. Много пъти звънил в затвора да търси съдействие, но нищо не постигнал.

Спускаме се към реката и тръгваме по облите камъни на крайбрежната улица. Любимото ни заведение е рибно ресторантче, което съществува от десетилетия. Лутър ме заведе на обяд там, когато за пръв път дойдох в Савана. На входа той оповестява:

— Аз черпя.

Запознат е с финансовото ми положение.

— Щом настояваш — отговарям.