Джон Гришам
Пазителите (31)

31

Във фоайето на интензивното отделение има две канапета, но и двете не са предназначени за спане. Едното използва майка, чийто син тийнейджър е тежко ранен в катастрофа с мотор. Вече два пъти съм се молил с нея. На другото канапе съм полегнал аз — боря се с една твърда възглавница и спя на пресекулки докъм три сутринта, когато ми хрумва нещо, което отдавна би трябвало да съм осъзнал. Надигам се в полумрака и си казвам: Страхотно, глупак такъв. Защо се сещаш чак сега?

Ако нападението над Куинси е поръчано отвън, то тук го застрашава по-голяма опасност, отколкото в затвора. Всеки може да влезе в болницата, да се качи с асансьора на втория етаж, да мине покрай медицинските сестри на рецепцията, като им пробута достоверна история, и незабавно да получи достъп до стаята на Куинси.

Успокоявам се, като си казвам, че съм параноичен. Никакви убийци не са тръгнали насам, защото които и да са „онези“, те мислят, че са се погрижили Куинси да умре. И с основание.

Не мога да спя. Към пет и половина влизат лекар и медицинска сестра и сядат при майката. Синът й е починал преди двайсет минути. И понеже съм единственият свещеник подръка, се оказвам въвлечен в драмата. Оставят ме да утешавам жената и да се обадя на роднините.

Куинси се държи. Сутрешната визитация започва рано и аз се срещам с друг лекар. Няма промяна, няма и почти никаква надежда. Споделям опасенията си, че клиентът ми вероятно е в опасност, защото е нападнат от хора, които очевидно желаят смъртта му, не е било обикновено сбиване и болницата трябва да го знае. Моля го да уведоми персонала и охраната. Той като че ли разбира, но не обещава нищо.

В седем сутринта се обаждам на Сюзан Ашли от проект „Невинност“ в Централна Флорида и й съобщавам за Куинси. Блъскаме си главите около половин час и стигаме до извода, че трябва да съобщим на ФБР. Тя знае на кого да се обади. Обсъждаме и стратегия за съдебно дело във федералния съд срещу Флорида и Службата за управление на затворите. Ще поискаме незабавно съдебно разпореждане, което да задължи директора на затвора „Гарвин“ да разследва нападението. Обаждам се на Мейзи и двамата водим подобен разговор. Както обикновено, тя е предпазлива, но винаги готова да заведе дело във федералния съд. Час по-късно Мейзи, Сюзан Ашли и аз провеждаме конферентен разговор и решаваме да не предприемаме нищо в следващите няколко часа. Стратегията ще се промени, ако Куинси умре.

Намирам се в коридора и говоря по телефона, когато един от лекарите ме вижда и се приближава. Приключвам разговора и питам какво става.

Той отговаря мрачно:

— Енцефалограмата показва постоянен спад на мозъчната активност. Пулсът му е отслабнал до двайсет удара в минута. Краят наближава и трябва да поговорим с някого.

— Дали да дръпнете шалтера ли?

— Не е медицинският термин, но върши работа. Казахте, че той няма близки.

— Има брат, който се опитва да дойде тук. Допускам, че той трябва да вземе решението.

— Господин Милър е под опеката на щата, нали?

— Лежи в щатски затвор над двайсет години. Моля ви, не ми казвайте, че директорът на затвора трябва да вземе решението.

— Да, ако няма член на семейството.

— Мамка му! Щом затворът има това право, нито един затворник няма да е в безопасност. Да почакаме брат му, става ли? Надявам се да пристигне до обед.

— Добре. Може би трябва да помислите за последно причастие.

— Аз съм епископален свещеник, не католически. При нас няма последно причастие.

— Тогава направете каквото правите вие преди смъртта.

— Благодаря.

Докато лекарят се отдалечава, виждам как същите двама надзиратели излизат от асансьора и аз ги поздравявам като стари приятели. Очаква ги още един ден, който ще прекарат в седене. Вчера ги мислех за напълно безполезни, но сега се радвам, че ги виждам. Трябват ни още униформени.

Предлагам да ги почерпя със закуска в барчето — подозирам, че никога не отказват храна. Докато хапват гофрети и наденички, успяват да реагират със смях на проблемите си. Директорът им се е обадил сутринта да ги скастри. Бил бесен, че са зарязали затворника на своя глава. В момента са в трийсетдневен изпитателен срок и имат писмено порицание.

Не са чували за нападението — докато бездействат в болницата, няма да чуят нищо. Мястото на нападението над Куинси обаче е известно като едно от малкото без охранителни камери. И други нападения са ставали там. Чернокожият надзирател Мосби казва, че познава Куинси от много години, когато работел в друг сектор на затвора. Белият надзирател, Крабтрий, никога не е чувал за него, но в „Гарвин“ има почти две хиляди затворници.

Знаят съвсем малко, но им е приятно да бъдат важни персони, свързани с толкова значимо събитие. Доверявам им подозренията си, че нападението е наредено отвън и че в момента Куинси е още по-лесна мишена, затова трябва да бъде пазен.

Когато се връщаме в интензивното, заварваме двама униформени служители на болничната охрана, които обикалят и гледат намръщено всички, като че ли вътре лежи президентът. Вече има четирима въоръжени млади мъже на пост и макар че едва ли някой от тях е във форма да пробяга сто метра, без да припадне, присъствието им е утешително. Пак говоря с лекаря, който съобщава, че нищо не се е променило, и излизам от болницата, преди някой да ме попита дали могат да изключат апаратите на Куинси.

Намирам евтин мотел, вземам душ, измивам си зъбите, сменям някои от дрехите си и се втурвам към „Гарвин“. Сюзан Ашли безуспешно се е опитвала да се свърже с кабинета на директора. Плановете ми да нахълтам вътре и да настоявам за отговори са осуетени още на рецепцията, където ми отказват достъп до затвора. Мотая се около час и заплашвам всеки, на когото попадна, но напразно. Затворите се охраняват надеждно по много причини.

Връщам се в болницата и намирам медицинската сестра, с която флиртувам от вчера. Тя ме осведомява, че жизнените показатели на Куинси леко са се подобрили. Брат му Марвис не може да се измъкне от работата си в Маями. Никой от затвора не отговаря на обажданията ми.

На обед хвърлям чоп и печели Мосби. Крабтрий си поръчва сандвич с шунка и препечен ръжен хляб и остава да пази Куинси. С Мосби отиваме в барчето и пълним подносите си с претоплена лазаня и зеленчуци от консерва. Има много хора и ние се вмъкваме в последното свободно сепаре. Масата се врязва в корема му. Той е само на трийсет, но с огромно наднормено тегло, та ми се иска да го попитам колко килограма планира да качи през следващите десет-двайсет години. Не разбира ли, че ако я кара така, на четиресет ще е диабетик? Премълчавам въпросите обаче.

Мосби е заинтригуван от нашата работа и непрекъснато поглежда към якичката ми. Затова го възнаграждавам с поразкрасени разкази за хората, които сме измъкнали от затвора. Говоря за Куинси и обяснявам защо е невинен. Мосби като че ли ми вярва, макар че всъщност не му пука. Той е обикновено хлапе от провинцията, което работи за дванайсет долара на час, защото няма друг изход. Мрази работата си, мрази оградите и бодливата тел, мрази опасността, че охранява затворници, които непрекъснато кроят планове за бягство, мрази бюрокрацията и безкрайните правила, мрази насилието, директора, непрекъснатия стрес и напрежението. И всичко това за дванайсет долара на час. Съпругата му чисти офиси, докато майка й гледа трите им деца.

Вики е открила три вестникарски материала за корумпирани надзиратели в „Гарвин“. Две години по-рано осмина били уволнени заради продажба на наркотици, водка, порно и най-търсеното — мобилни телефони. Един от затворниците бил заловен с четири телефона, които препродавал. Признал, че братовчед му ги е откраднал и е подкупил надзирател да ги вкара. Мосби ми цитира и думите на един от уволнените надзиратели: „Не можем да живеем с дванайсет долара на час, налага се да направим нещо“.

По време на десерта — шоколадов пай за него, кафе за мен — казвам:

— Виж, Мосби, бил съм в близо сто затвора и съм научил едно-друго. Знам, че някой е видял нападението над Куинси. Нали?

Той кимва и казва:

— Най-вероятно.

— За нещо много сериозно, изнасилване или намушкване с нож, трябва да намериш подходящ надзирател, който да си затвори очите, нали?

Той се усмихва и продължава да кима. Продължавам:

— Миналата година в „Гарвин“ станаха две убийства. Някое да е било в твоята смяна?

— Не.

— Заловиха ли извършителите?

— Първия да. Вторият случай, в който прерязаха гърлото на затворник, докато спял, още не е разрешен и сигурно така ще си остане.

— Виж, Мосби, важно е да намеря кой е подредил Куинси така. Двамата прекрасно знаем, че са замесени един-двама надзиратели. Обзалагам се, че някой е пазел по време на нападението, нали?

— Сигурно. — Той лапва парче пай и отмества поглед. Преглъща и казва: — В затвора всичко е за продан, Поуст. Знаеш го.

— Искам имена, Мосби. Имената на хората, които са пребили Куинси. Колко ще струва?

Той се привежда и се опитва да нагласи шкембето си.

— Кълна се, не знам имената. Ще трябва да ги науча и да платя на човека. А той пък сигурно ще трябва да плати на някой друг. Нали ме разбираш? И аз искам да изкарам нещичко.

— Хубаво, но позволи да ти напомня, че сме организация с идеална цел и не разполагаме с много пари.

— Имаш ли пет хиляди?

Навъсвам се, все едно е поискал един милион, но пет хиляди е разумна сума. Някои от хората в информационната верига са затворници, които мислят за основното: по-хубава храна, наркотици, нов цветен телевизор, малко кондоми, по-мека тоалетна хартия. Други са надзиратели, които се нуждаят от хиляда долара за ремонт на колите си.

— Може би — отговарям. — Трябва да стане бързо.

— Какво ще правиш с имената? — пита той и лапа последния огромен залък от пая.

— Какво ти пука? Сигурно са най-обикновени крадци, чиито присъди ще бъдат удължени.

— Може би — съгласява се той с пълна уста.

— Е, уговорихме ли се? Ти започни да ровиш, а аз ще намеря парите.

— Дадено.

— И не говори много, Мосби. Не искам Крабтрий да си вре носа. Пък и той сигурно ще поиска дял, нали?

— Хубаво. Не съм сигурен, че може да му се има доверие.

— И аз не съм.

Връщаме се в интензивното и даваме сандвича на Крабтрий. Той е заедно с полицай от Орландо, бъбривец, който ни осведомява, че му е наредено да се позадържи тук няколко дни. Пълно е с униформени служители и аз се поуспокоявам за безопасността на Куинси.