Джон Гришам
Пазителите (4)

4

„Пазители на справедливостта“ заема малко ъгълче в стар склад на Брод Стрийт в Савана. Останалата част от огромната сграда се използва от фирмата за подови настилки, която Вики е продала преди години. Вики все още е собственик на склада и го отдава под наем на племенниците си, които ръководят някогашния й бизнес. „Пазителите“ поглъща по-голяма част от приходите й.

Паркирам и влизам в офиса ни по обед. Не очаквам да ме посрещнат като герой, но те не го и правят. Няма рецепционистка, няма и рецепция, няма приятно местенце, където да посрещаме клиентите си. Те всички са в затвора. Не използваме услугите на секретарки, защото не можем да си ги позволим. Сами печатаме текстовете си, сами изготвяме досиета и графици, отговаряме на телефонните обаждания, приготвяме си кафето и изхвърляме боклука.

Повечето дни по обедно време Вики излиза да хапне набързо с майка си в дома за възрастни хора малко по-надолу по улицата. Скромният й кабинет е празен. Поглеждам към бюрото й — няма нито едно разместено листче. Върху един шкаф зад бюрото има цветна снимка на Вики и Бойд — нейния покоен съпруг. Той изградил бизнеса с настилките и след преждевременната му смърт тя поела ръководството и управлявала фирмата като истински тиранин, докато не набрала гняв срещу съдебната система и не основала „Пазителите“.

Отсреща е кабинетът на Мейзи Ръфин, която отговаря за съдебните спорове и е мозъчният тръст на фирмата ни. И тя не е на бюрото си, сигурно развежда децата си по различните им ангажименти. Има четири и обикновено някое се пречка из краката ни в офиса следобед. Отвори ли детската градина, Вики затваря вратата си. Аз също, ако съм в офиса, което се случва рядко.

Когато наехме Мейзи преди четири години, тя постави две условия, които не подлежаха на договаряне. Първото беше да води децата си в офиса при нужда, защото не можела да си позволи да плаща често за бавачка. Второто беше заплатата й. Нуждаеше се от 65 000 долара, за да оцелява, нито цент по-малко. Двамата с Вики, взети заедно, не получавахме толкова, но пък ние нито гледахме деца, нито ни пукаше каква заплата вземаме. Приехме и двете й условия, поради което Мейзи все още е най-високоплатеният член на екипа ни.

Но тя е незаменима. Отраснала е в най-опасните квартали на Атланта. Случвало се е да бъде бездомна, макар да не говори много за онези дни. Учителката в гимназията забелязала умното момиче и проявила загриженост. Мейзи завършила колежа „Морхаус“ и после право в „Емъри“ с пълна стипендия и почти пълен отличен. Отказала възможностите за работа в големи фирми и избрала да работи за своите хора във Фонда за правна защита към Националната асоциация за напредък на цветнокожото население. Кариерата й там секнала, когато бракът й се разпаднал. Мой приятел спомена Мейзи, докато търсехме да наемем още един адвокат.

Долният етаж е владение на тези две силни жени. Когато съм там, прекарвам времето си на втория етаж, където се затварям в разхвърляната стая, която наричам свой кабинет. Срещу него се намира заседателната зала, макар че не провеждаме много заседания. Понякога я използваме за снемане на клетвени показания или за срещи с вече свободен клиент и семейството му.

Влизам там и включвам осветлението. В средата има дълга овална маса, която купих на старо за сто долара. Край нея сме наредили десет различни стола, събрани през годините. Каквото не достига откъм стил и вкус, се наваксва с характер. На едната стена, нашата Стена на славата, има осем рамкирани цветни портрета на оневинените с наша помощ, като в центъра е снимката на Франки. Усмихнатите им лица ни вдъхновяват да постоянстваме, да противодействаме на системата, да се борим за справедливост.

Само осем. Чакат още хиляди. Работата ни няма край и макар тази действителност да изглежда обезсърчаваща, тя е и силно мотивираща.

На друга стена има пет по-малки снимки на настоящите ни клиенти в затворническо облекло. Дюк Ръсел в Алабама. Шаста Брайли в Северна Каролина. Били Рейбърн в Тенеси. Къртис Уолас в Мисисипи. Джими Флаглър в Джорджия. Трима чернокожи, двама бели, една жена. В нашата работа цветът на кожата и полът нямат значение. Окачили сме и вестникарски изрезки в рамки, уловили славните мигове, когато извеждаме невинните си клиенти от затвора. Аз присъствам на повечето от тях заедно с други адвокати, които са ни съдействали. Мейзи и Вики също са на някои снимки. Усмивките ни са заразителни.

Качвам се по стълбите към своя мансарден апартамент. Живея без наем в тристайно жилище на последния етаж. Няма да описвам мебелировката. Достатъчно е да кажа, че двете жени в живота ми, Вики и Мейзи, не припарват до това място. Средно десет нощи в месеца съм тук и си личи колко е занемарено. Истината е, че апартаментът ми щеше да е още по-разхвърлян, ако живеех в него постоянно.

Вземам душ в тясната си баня и се просвам на леглото.

* * *

След двучасов непробуден сън ме сепват шумове на долния етаж. Обличам се и излизам, препъвайки се. Мейзи ме посреща с широка усмивка и мечешка прегръдка.

— Поздравления — не спира да повтаря тя.

— Бяхме на косъм от екзекуцията, момичето ми, на косъм. Дюк ядеше пържолата си, когато ми се обадиха.

— Дояде ли я?

— Разбира се.

Четиригодишният й син Даниъл дотичва при мен. Той няма представа къде съм бил снощи, нито какво съм правил, но винаги е готов за прегръдка. Вики ни чува и идва при нас. Още прегръдки, още поздравления.

Когато изгубихме и екзекутираха Албърт Хувър в Северна Каролина, си поплакахме в кабинета на Вики. Сега е къде-къде по-приятно.

— Ще направя кафе — казва Вики.

Нейният кабинет е малко по-просторен и не е задръстен с играчки и сгъваеми масички, отрупани с блокчета за оцветяване, затова се оттегляме там да обсъдим случилото се. Тъй като съм говорил по телефона и с двете по време на обратното броене, те са запознати с повечето подробности. Разказвам им за срещата си с Франки и обсъждаме следващата стъпка по случая на Дюк. Най-неочаквано вече нямаме краен срок, няма дата за екзекуцията, над хоризонта не е надвиснала зловеща заплаха и напрежението е спаднало. Случаите със смъртна присъда се придвижват с години към срещата с иглата, бавни като ледници. После настава някакво безумие, работим денонощно, а когато отлагат екзекуция, знаем, че ще минат месеци и години преди следващия стрес. Никога не се отпускаме обаче, защото клиентите ни са невинни и се мъчат да оцелеят в кошмарните затвори.

Обсъждаме останалите четири случая, но при тях няма застрашителен краен срок. Зачеквам най-неприятния проблем, когато питам Вики:

— Ами бюджетът?

Тя се усмихва както винаги и отговаря:

— О, зле сме.

— Трябва да се обадя по телефона — казва Мейзи. Изправя се и ми лепва целувка на челото. — Добра работа, Поуст.

Тя предпочита да избягва разговорите за бюджета и двамата с Вики не я товарим с тях. Мейзи излиза и се връща в кабинета си.

— Разполагаме с чека от фондация „Кейхил“ за петдесет хиляди, който ще ни плати сметките за следващите няколко месеца — обяснява Вики.

Нуждаем се от около половин милион годишно, за да финансираме дейността си, и набавяме парите, като се молим на малки организации с идеална цел и на няколко частни лица. Ако ме биваше да набирам средства, щях да прекарвам половината от времето си в телефонни разговори, писане на писма и изнасяне на речи. Има пряка връзка между парите, които можем да похарчим, и броя на погрешно осъдените, които сме в състояние да оправдаем, но аз просто нямам нито време, нито желание да прося непрестанно. С Вики отдавна сме решили, че не желаем голям брой служители и непрекъснатото напрежение около подсигуряването на средства. Предпочитаме малка и стегната фирма и наистина сме много стегнати.

За да бъде отменена погрешна присъда, са ни нужни поне двеста хиляди долара и много години. Потрябват ли ни още пари, винаги успяваме да ги намерим.

— Няма страшно — уверява ме Вики както винаги. — Действам за субсидии и притискам няколко дарители. Ще оцелеем. Винаги сме оцелявали.

— Утре ще звънна тук-там — казвам.

Колкото и да ми е неприятно, няколко часа седмично се заставям да звъня на адвокати, които ни симпатизират, и да ги врънкам за пари. Освен това имам и мрежа от църкви, които моля за чекове.

— Допускам, че ще ходиш в Сийбрук.

— Ще отида. Вече съм взел решение. Обсъждаме го от три години, омръзна ми. Убедени сме в невинността му. Прекарал е в затвора двайсет и две години и няма адвокат. Никой не работи по случая му, затова предлагам ние да се захванем.

— С Мейзи сме съгласни.

— Благодаря.

Истината е, че аз вземам окончателното решение дали да се заемем с нечий случай или не. Дълго преценяваме и се запознаваме възможно най-задълбочено с фактите, а ако един от трима ни е категорично против да представляваме осъдения, се отдръпваме. Сийбрук ни тормози отдавна най-вече защото сме сигурни, че евентуалният ни клиент е натопен.

— Довечера ще готвя корнуолска кокошка.

— Господ здраве да ти дава! Очаквах да ме поканиш.

Тя живее сама и обича да готви, така че, когато съм в града, обикновено ме кани в уютната си малка къща през четири преки от офиса, където се наслаждаваме на дълга вечеря. Вики се притеснява за здравето ми, защото не се храня редовно и ям боклуци. А Мейзи се притеснява за любовния ми живот, но той е в застой, така че нямам грижи в това отношение.