Джон Гришам
Пазителите (14)

14

Два месеца след мудното начало постигаме първия си пробив. Той идва под формата на телефонно обаждане от Кари Холанд-Пруит, която изразява желание да говорим. Заминавам една неделя преди изгрев-слънце и шофирам шест часа до Долтън, Джорджия, почти по средата между Савана и Кингспорт в Тенеси. Крайпътното заведение се намира на междущатската магистрала — не го посещавам за пръв път. Паркирам така, че да виждам входа, и изчаквам Франки Тейтъм, с когото говоря по телефона. Двайсет минути по-късно той паркира до мен. Проследявам го с поглед как влиза в ресторанта.

Вътре Франки избира сепаре в дъното, поръчва си кафе и сандвич и разгръща вестник. На масата му има обичайните подправки и кутия за салфетки. Скрит зад вестника, той взема солницата и черния пипер и ги заменя с наши — евтини, каквито можеш да купиш от всеки магазин. На дъното на нашата солница има записващо устройство. Когато му поднасят сандвича, той си го посолява, за да не предизвика и капка подозрение. Осведомява ме с есемес, че всичко е наред и че в заведението няма много клиенти.

В един часа, за когато е уговорена срещата, изпращам есемес на Франки да се храни бавно. Няма следа нито от пикапа на Бък, нито от хондата на Кари Пруит. В папката си имам техни цветни снимки, а и съм запомнил регистрационните им номера от Тенеси. В един и петнайсет забелязвам пикапа на входа на паркинга и изпращам есемес на Франки. Излизам от колата си, влизам в ресторанта и виждам как той си плаща сметката на касата. Сервитьорка разчиства масата му и аз питам дали може да седна на нея.

Кари е довела и Бък, което е добър знак. Явно му е разказала историята си и се нуждае от подкрепата му. Той е едър мъж с дебели ръце и прошарена брада — погрешно допускам, че е избухлив. Щом двамата влизат, аз се изправям и им махвам. След неловко запознанство ги каня с жест да седнат. Благодаря на Кари, че е приела да се срещнем, и настоявам да си поръчат обяд. Аз самият умирам от глад и си поръчвам яйца и кафе. Те предпочитат чийзбургери.

Бък ме наблюдава, преизпълнен със съмнения, и преди да мина на въпроса, казва:

— Проверихме ви онлайн. „Пазители на справедливостта“. Свещеник ли сте или адвокат?

— И двете — отговарям с подкупваща усмивка и после се представям накратко.

— Знаете ли, баща ми беше свещеник — съобщава ми гордо Бък.

О, знаем. Преди четири години баща му се е пенсионирал след трийсетгодишна служба в малка провинциална църква до Блаунтвил. Преструвам се на заинтригуван и двамата предпазливо подхващаме теологичната тема. Допускам, че Бък отдавна се е откъснал от вярата. Въпреки грубоватия си вид има благ глас и приятно поведение.

— Господин Поуст, по ред причини не съм разказала на Бък за миналото си — казва Кари.

— Моля ви, просто Поуст — поправям я.

Тя се усмихва. За пореден път съм впечатлен от красивите й очи и волевите черти. Днес е гримирана и е прибрала назад русата си коса — в друго време красивата й външност би могла да й открие по-обещаващи възможности.

— Добре, да караме поред — казва Бък. — Откъде да знаем, че можем да ви вярваме? — Пита мен, човека, който тайно записва разговора. И още преди да му отговоря, продължава: — Кари ми разказа какво се е случило навремето и ние сме загрижени, иначе нямаше да дойдем. Обаче ми намирисва на неприятности.

— Какво искате всъщност? — пита тя.

— Истината — отговарям.

— Нали не носите микрофон или нещо такова? — пита Бък.

Изсумтявам и вдигам ръце, за да покажа, че нищо не крия.

— Не съм ченге. Обискирайте ме, ако искате.

Сервитьорката донася още кафе и тримата млъкваме.

Когато жената си тръгва, поемам инициативата:

— Не, не нося микрофон. Не действам така. Моля ви за нещо съвсем просто. Идеалното развитие би било да ми кажете истината и да подпишете клетвена декларация, която бих могъл да използвам, за да помогна на Куинси Милър. Разговарям и с други свидетели, за да ги убедя да направят същото — да кажат истината. Знам, че повечето показания на процеса са изфабрикувани от ченгетата и прокурора, затова се опитвам да изградя общата картина. Вашите показания със сигурност ще ми помогнат, но само за част от цялото.

— Какво е клетвена декларация? — пита Бък.

— Писмени показания под клетва. Ще ги подготвя, а вие ще ги прегледате. Ще ги използвам в подходящия момент, не по-рано. Никой в Кингспорт няма да знае, а Сийбрук е много далече.

— Ще трябва ли да се явявам в съдебна зала? — пита тя.

— Едва ли. Да допуснем, че успея да убедя някой съдия, че съдебният процес на Куинси не е бил справедлив. Признавам, малко вероятно е, обаче се случва. Тогава прокурорът евентуално може да реши Куинси отново да се изправи пред съда във връзка с убийството. Сигурно ще минат години, преди това да стане, ако изобщо стане. Тогава е възможно да ви призоват като свидетел, но е слабо вероятно, защото всъщност не сте видели чернокож мъж да бяга от местопрестъплението, нали?

За известно време тя нито кима, нито казва нещо. Поднасят ни чиниите и ние добавяме подправки. Бък обича кетчуп. Нито един от двамата не посяга към солта и пипера. Аз посолявам яйцата си и оставям солницата в средата на масата.

Кари чопли пържените си картофи и избягва да ме поглежда в очите. Бък лакомо ръфа чийзбургера си. Явно са обсъждали положението надълго и нашироко, без да вземат решение. Кари се нуждае от стимул, затова питам:

— Кой ви убеди да свидетелствате? Шериф Фицнър ли?

— Вижте, господин Поуст, ще говоря с вас и ще ви разкажа какво се случи, но не съм убедена, че искам да се намесвам. Ще си помисля много сериозно, преди да подпиша клетвена декларация.

— Нямате право да повтаряте никъде това, което тя ще ви каже сега, нали? — пита Бък и изтрива уста с хартиена салфетка.

— Не мога да го повторя в съда, ако това питате. Мога да го обсъдя с колегите си, но нищо повече. Всеки съдия ще поиска клетвена декларация от свидетеля.

— Тревожа се за момчетата ми — признава Кари. — Те не знаят. Много ще ме е срам, ако научат, че майка им е излъгала в съда и е изпратила невинен човек в затвора.

— Разбирам, Кари — уверявам я, — и е редно да се тревожите, но има вероятност те да се почувстват горди, че сте признали грешката си и сте помогнали този човек да бъде освободен. На двайсет всички допускаме грешки, но някои от тях са поправими. Тревожите се за синовете си, но помислете и за Куинси Милър. Той има три деца, които не е виждал от двайсет и две години. И петима внуци, които не познава, дори на снимка не ги е виждал.

Кари и Бък се замислят над думите ми и за кратко спират да се хранят. Чувстват се объркани и изплашени, но бурмичките в главите им се въртят.

— Разполагаме с данни, че обвиненията за наркотици срещу вас са свалени няколко месеца след процеса на Куинси. Фицнър ви е убедил да свидетелствате и да разкажете версията си, а прокурорът ви е обещал да свали обвиненията срещу вас, нали?

Кари си поема въздух и поглежда към Бък, който свива рамене и казва:

— Давай. Не сме пътували пет часа заради чийзбургерите.

Тя понечва да отпие от кафето си, но ръцете й треперят.

Оставя чашата и избутва леко чинията си. Заговаря, вперила поглед право напред.

— Излизах с едно ченге, което се казваше Лони. Вземахме наркотици, много се друсахме. Мен ме пипнаха, но той ме спаси от ареста. После убиха онзи адвокат и няколко седмици по-късно Лони ми каза, че всичко ще се нареди — ако кажа, че съм видяла чернокож мъж да бяга от кантората на адвоката, обвиненията срещу мен ще отпаднат. Просто така. Замъкна ме в кабинета на Фицнър и аз му разказах своята версия. На следващия ден Лони и Фицнър ме заведоха при прокурора… не му помня името.

— Бъркхед. Форест Бъркхед.

— Точно той. Повторих разказа си. Той ме записа, но не каза нищо за наркообвинението. По-късно попитах Лони и той обясни, че Фицнър и Бъркхед се били уговорили, да не се тревожа. С Лони много се карахме, най-вече заради наркотиците. Вече четиринайсет години съм чиста и трезва, господин Поуст.

— Чудесно. Поздравления.

— Бък ми помогна.

— Обичам да пийвам по някоя бира — обажда се Бък, — но само толкова. Никога не съм докосвал дрога. Баща ми щеше да ме убие.

— Заведоха ме в окръг Бътлър за процеса и аз дадох показания. Чувствах се отвратително, но наистина не исках да лежа дълго в затвора. Трябваше да избирам между себе си и Куинси Милър, а как да не предпочета себе си? През годините се мъчех да забравя за процеса. Онзи млад адвокат ме направи за посмешище.

— Тайлър Таунзенд.

— Точно той. Никога няма да го забравя.

— И след това напуснахте града, така ли?

— Да. След края на процеса Фицнър ме повика в кабинета си, благодари ми, даде ми хиляда долара в брой и ми поръча да се омитам. Предупреди ме, че ако се върна във Флорида през следващите пет години, ще ме арестува, задето съм излъгала пред съдебните заседатели. Можете ли да повярвате? Някакъв негов подчинен ме откара в Гейнсвил и ме качи на автобус за Атланта. Оттогава не съм припарвала там, а и не искам. Дори на приятелите си не казах къде съм. Не че имах много приятели. Не ми беше трудно да напусна онова градче.

Бък иска част от заслугите и казва:

— Когато Кари ми разказа всичко това преди няколко седмици, аз я посъветвах: „Трябва да кажеш истината, скъпа. Онзи човек лежи в затвора заради теб“.

— В досието ви още фигурира обвинение за наркотици — осведомявам я.

— Това е първото, година преди процеса.

— Трябва да го заличите.

— Беше много отдавна. С Бък си стъпихме на краката. И двамата работим много и си плащаме сметките. Не ми се занимава с миналото, господин Поуст.

— Ако Кари подпише клетвената декларация, може ли да я обвинят за лъжесвидетелство във Флорида? — пита Бък.

— Не, давността на престъплението е изтекла. А и вече никой не се интересува. Има нов шериф, нов прокурор, нов съдия.

— Кога ще стане всичко това? — пита тя, видимо облекчена, след като е казала истината.

— Процесът е бавен, може да отнеме месеци и дори години, ако изобщо стане нещо. Първата стъпка е да подпишете клетвената декларация.

— Ще я подпише — казва Бък и отхапва от бургера си. После пита с пълна уста: — Нали, скъпа?

— Трябва да си помисля — отговаря тя.

— Виж, ако се наложи да отидем до Флорида, ще те закарам и ще цапардосам всеки, който се опита да ти създава неприятности.

— Няма да има неприятности, уверявам ви. Единствената трудност за теб, Кари, ще е да споделиш с момчетата си. Другите ти близки и приятели сигурно никога няма да узнаят. Ако Куинси Милър излезе от затвора, кой в Кингспорт, Тенеси, ще научи за това?

Бък кимва в знак на съгласие и отхапва нов залък.

— Синовете й са добри момчета. Моите са луди глави, но нейните синове са свестни. Както казахте и вие, сигурно много ще се гордеят с нея. Повярвай ми, скъпа.

Кари се усмихва, но не съм сигурен, че е убедена. Бък, моят нов съюзник, няма колебания.

Дояждам яйцата си и започвам да я разпитвам за търговията с наркотици в Сийбрук навремето. Кокаинът и марихуаната се търсели най-много, а Лони винаги разполагал със стока. Връзката им имала подеми и спадове, а Кари нямала вземане-даване с другите шерифи, макар че някои търгували с малки количества наркотици. Твърди, че не й е известно Фицнър да е участвал в търговията.

Разчистват масата ни и аз искам сметката. Благодаря им великодушно и изказвам възхищението си от смелостта на Кари да ми признае истината. Обещавам, че няма да подготвя клетвената декларация, докато тя не вземе решение. Сбогуваме се на паркинга и аз ги проследявам с поглед как си тръгват. Връщам се в ресторанта да взема шапката си с козирка, която нарочно съм оставил. Без никой да забележи, разменям комплекта за сол и пипер с онзи, който е в джоба ми.

На три километра от ресторанта слизам от междущатската магистрала и паркирам пред един търговски център. След броени секунди Франки спира до мен и ухилен се настанява на предната седалка. Държи малък диктофон и ме осведомява:

— Кристален звук.

Понякога работата ни е много коварна. Имаме си вземане-даване със свидетели, които са излъгали, с ченгета, които са изфабрикували улики, с вещи лица, които са подвели съдебните заседатели, и с прокурори, принудили хора да лъжесвидетелстват. Уж сме добрите, а често единственият начин да спасим клиентите си е да си изцапаме ръцете.

Ако Кари Холанд-Пруит откаже да ни съдейства и да подпише клетвена декларация, ще намеря начин признанието й да стигне до съдебните архиви. Няма да ми е за пръв път.