Джон Гришам
Пазителите (17)

17

В Сийбрук в момента работят двайсет и трима адвокати и имаме по една тънка папка за всеки от тях. Около половината са били в града по време на убийството на Русо. Най-старият от тях е на деветдесет и една години и все още ежедневно ходи на работа с колата си. Двама новобранци са се появили миналата година и са започнали практика. Всички са бели, шест са жени. Изглежда, най-добре се справят двама братя, които през последните двайсет години се занимават с фалити. Повечето местни адвокати едва свързват двата края, което е типично за малките градчета.

Навремето Глен Колакърчи бил в сената на Флорида. Районът му обхващал Руис и още два окръга, а самият той карал третия си мандат по време на убийството. Кийт Русо бил негов далечен роднина. И двамата произхождали от един и същ италиански квартал в Тампа. В по-младите си години Колакърчи имал най-голямата адвокатска кантора в града и наел Кийт веднага след дипломирането му. Той пристигнал в Сийбрук заедно със съпругата си, но Колакърчи не можел да назначи и нея. Кийт не останал дълго при своя роднина — година по-късно основал собствена кантора в двустаен апартамент над една пекарна на главната улица.

Избирам Колакърчи, защото вероятно знае повече за Кийт, отколкото другите адвокати в града. От всички тях той би трябвало да помни историята най-ясно. По телефона ми отговаря, че може да ми отдели половин час.

Докато за пръв път прекосявам Сийбрук с колата, имам усещането, че познавам този град. Няма толкова много места, които да представляват интерес за мен — някогашната кантора на Кийт и Даяна и място на убийството; улицата зад нея, където Кари Холанд уж видяла да бяга чернокож мъж; съдът. Паркирам срещу съда на главната улица, седя и наблюдавам вялото движение. Колко ли от тези хора помнят убийството? Колко ли са познавали Кийт Русо? А Куинси Милър? Знаят ли, че градът им е допуснал грешка и е изпратил невинен човек в затвора? Не, разбира се.

В уреченото време се присъединявам към минувачите на тротоара и изминавам стотината метра до кантората. С дебели черни букви, чиято боя се лющи, над прозорците пише: АДВОКАТСКА КАНТОРА КОЛАКЪРЧИ. Старо звънче дрънва над вратата, когато пристъпвам вътре. Престаряла котка на тигрови ивици се смъква от канапето и от пода се вдига прах. От дясната ми страна има писалище с капак хармоника и механична пишеща машина „Андъруд“, сякаш в очакване на белокоса секретарка да се върне на мястото си и да продължи да трака. Мирише на стара кожа и тютюнев дим; мястото не е неприятно, но се нуждае от хубаво почистване.

Удивителното обаче е, че в този отминал век се появява ослепителна млада азиатка с къса пола, която се усмихва и казва:

— Добро утро. С какво да ви помогна?

Усмихвам й се в отговор и казвам:

— Аз съм Кълън Поуст. Говорих с господин Колакърчи вчера и се уговорихме да се срещнем днес сутринта.

Тя съумява едновременно да се усмихне и да свъси вежди и пристъпва към едно малко по-съвременно бюро.

— Не ми е споменал. Извинете. Казвам се Бий.

— Но тук ли е? — питам.

— Разбира се. Ще го повикам. Не е много зает.

Бий отново се усмихва и се отдалечава. След малко се връща, кани ме с жест и аз влизам в просторния кабинет, където Глен приема клиенти от десетилетия. Застанал е прав до бюрото си, сякаш се радва, че има посетител, и двамата бързо се запознаваме. Посочва ми кожено канапе и казва на Бий:

— Донеси ни кафе, моля те.

Подпрян на бастуна си, докуцуква до кресло, което може да побере двама. Почти осемдесетгодишен е и годините му личат — понатежал е, има бяла брада и буйна бяла коса, която отдавна се нуждае от подстригване. В същото време изглежда елегантен с розовата си папийонка и червените тиранти.

— Да не би да сте свещеник? — пита ме, вперил поглед в якичката ми.

— Да, епископален.

Представям му набързо „Пазители на справедливостта“. Докато говоря, той обляга обраслата си брадичка върху дръжката на бастуна и попива всяка дума с проницателните си зелени очи, доста кървясали. Бий донася кафето и аз отпивам. Хладко, вероятно нес. Когато тя излиза и затваря вратата, Колакърчи пита:

— Защо един свещеник си вре носа в старо съдебно дело като това на Куинси Милър?

— Чудесен въпрос. Нямаше да съм тук, ако не бях убеден в невинността му.

Думите ми го развеселяват.

— Интересно — ломоти той. — Никога не съм се съмнявал в присъдата на Милър. Доколкото помня, имаше очевидец.

— Няма. Млада жена на име Кари Холанд дала показания, че е видяла чернокож мъж да бяга от местопрестъплението, носейки нещо като пръчка, тоест намеквала за пушка. Излъгала е. Била наркоманка, която се споразумяла с властите, за да избегне затвора. Сега признава, че е излъгала. И не само тя е лъгала на процеса.

Той вчесва с пръсти дългата си коса. Мазна е, изглежда, с дни не я е мил.

— Интересно.

— Бяхте ли близък с Кийт?

Изсумтяване и полуусмивка.

— Какво искате от мен?

— Най-общи сведения. Гледахте ли процеса?

— Не. Исках, но го преместиха в окръг Бътлър. Тогава бях в сената и бях доста зает. Във фирмата ми тук работеха седем адвокати, беше най-голямата в окръга, не можех да си позволя да си губя времето в съдебната зала, за да гледам други адвокати.

— Кийт ви беше роднина, нали?

— Нещо такова. Далечен роднина. Познавах семейството му в Тампа. Врънкаше ме да му намеря работа и аз го направих, но той така и не се вписа. Искаше да наема и жена му, само че аз отказах. Той остана в кантората около година, после отвори своя, което не ми допадна. Ние, италианците, ценим лоялността.

— Добър адвокат ли беше?

— Какво значение има вече?

— Просто съм любопитен. Според Куинси се справил твърде зле с развода му, а съдебните протоколи подкрепят това мнение. Прокурорът преувеличил конфликта им, за да докаже наличието на мотив — доста фриволно. Така де, кой клиент е толкова недоволен, че да пръсне мозъка на адвоката си?

— На мен не ми се е случвало — казва той и се залива от смях. Вежливо се смея с него. — Но съм имал доста откачени клиенти. Преди години един тип се появи в кантората ми с пистолет. Беше ядосан след развода си. Поне твърдеше, че има пистолет. Всички адвокати в сградата притежават оръжие и имаше опасност нещата да се развият зле, но една симпатична млада секретарка го успокои. Открай време съм привърженик на хубавите секретарки.

Възрастните адвокати предпочитат да разказват за бойните си подвизи, вместо да обядват, а аз определено го насърчих да говори.

— Имали сте голяма кантора тогава.

— Голяма за тази част на щата. Седем, осем, понякога дори десет адвокати, една дузина секретарки, кабинети на горния етаж, опашка от клиенти пред вратата. Беше доста щуро навремето, но ми дойде до гуша от драми. През повечето време разрешавах спорове между служителите си. Вие практикували ли сте право?

— Практикувам в момента, но специализирам в нещо различно. Преди години работех като служебен защитник, но получих нервен срив. После открих Бог и той ме отведе в семинарията. Станах свещеник и чрез една програма за подпомагане на затворниците се запознах с невинен човек. Тази среща промени живота ми.

— Измъкнахте ли го?

— Да. После още седем души. В момента работя по шест случая, включително този на Куинси.

— Някъде четох, че десет процента от всички затворници най-вероятно са невинни. Вярвате ли в това?

— Десет процента ми се струва много, но в затвора наистина има хиляди невинни хора.

— Не го вярвам.

— Повечето бели не вярват, но сред чернокожите ще намерите мнозина привърженици на тази теза.

През своите осемнайсет години в щатския сенат Колакърчи неизменно гласувал за законност и ред. Привърженик на смъртното наказание, на правото да притежаваш оръжие, истински воин в битката срещу наркотиците и в полза на щедрото отпускане на средства за нуждите на щатската полиция и прокурорите.

— Открай време не си падам по наказателното право — казва той. — Там не се печелят пари.

— Кийт обаче печелел от наказателни дела, нали?

Старецът ме измерва с гневен поглед, все едно съм прекрачил границата, и накрая казва:

— Кийт е мъртъв повече от двайсет години. Защо проявявате такъв интерес към адвокатската му практика?

— Защото клиентът ми не го е убил. Убиецът е друг и мотивът му е друг. Знаем, че в края на осемдесетте Кийт и Даяна са представлявали наркопласьори, че са имали клиенти около Тампа. Имаме основание да заподозрем тях.

— Може би, но тези клиенти едва ли ще бъдат разговорливи след толкова много години.

— Бяхте ли близък с шериф Фицнър?

Той отново ме измерва с гневен поглед. Малко грубовато съм свързал Брадли Фицнър с наркопласьорите и Колакърчи усеща накъде бия. Поема дълбоко въздух, издиша шумно и казва:

— С Брадли никога не сме били близки. Той си въртеше неговите неща, аз — моите. И двамата се опитвахме да привлечем едни и същи гласоподаватели, но се избягвахме. Аз не се бърках в наказателните дела, затова пътищата ни рядко се пресичаха.

— Къде е той сега? — питам.

— Допускам, че е покойник. Махна се от тук преди години.

Не е покойник, а си живее хубавичко във Флорида Кийс. Пенсионирал се е след трийсет и три години служба като шериф и се е изнесъл от града. Тристайният му апартамент в Маратон е оценен на един милион и шестстотин хиляди долара. Не е зле за пенсиониран държавен служител, който не е печелел повече от шейсет хиляди годишно.

— Подозирате, че Фицнър е бил замесен с Кийт ли? — пита ме той.

— О, не, изобщо не намеквам за подобно нещо.

О, да. Само че Колакърчи не се хваща на въдицата. Присвива очи и пита:

— Свидетелката твърди, че Фицнър я е убедил да излъже под клетва, така ли?

Ако и когато Кари Холанд се откаже от лъжливите си показания, те ще бъдат заведени в съда и достъпни за всички. Засега обаче не съм готов да разкривам нищо пред този човек.

— Информацията е поверителна, господин Колакърчи.

— Разбира се, разбира се — съгласява се той охотно.

Допреди петнайсет минути изобщо не го познавах и сигурно ще вдигне телефона още докато отивам към колата си.

— Тя не назова Фицнър по име, само каза, че били ченгетата и прокурорът. Нямам причина да подозирам Фицнър в нещо.

— Хубаво. Това убийство беше разрешено преди двайсет години. Напразно хабите сили, господин Поуст.

— Може би. Колко добре познавахте Даяна Русо?

Той завърта очи, сякаш тя е последната личност, за която му се говори.

— Изобщо не я познавах добре. Тя търсеше работа, но по онова време не наемахме жени. Даяна го прие като оскърбление и се настрои срещу мен. Настрои и Кийт, с когото и без това не се погаждахме. Отдъхнах си, когато той напусна фирмата ми, но това не беше краят. Продължи да ми създава неприятности.

— Какви?

Колакърчи вдига очи към тавана, сякаш се чуди дали да ми разкаже нещо. И нали е стар адвокат, не издържа на изкушението.

— Ами ето какво се случи — започва той и се намества в креслото. — Навремето при мен идваха всички съдебни искове в окръг Руис. Всички доходоносни катастрофи, некачествени продукти, лекарски грешки, измами и тъй нататък. Ако някой пострадаше, идваше тук или понякога аз ходех на среща с клиент в болницата. Кийт искаше част от случаите, защото не е тайна, че злополуките са единственият начин човек да направи пари тук, на улицата. Големите кантори в Тампа се справят добре, но не могат да се мерят с добрите адвокати по съдебни искове. Когато напусна кантората ми, Кийт открадна едно дело, просто го взе със себе си и двамата се скарахме жестоко. Беше разорен и парите му трябваха, но делото беше на моята кантора. Заплаших да го съдя и делото се провлачи две години. Накрая той се съгласи да ми даде половината хонорар, но враждата помежду ни си остана. Даяна също беше замесена.

Всяка седмица има разрив в някоя адвокатска кантора и винаги е за пари.

— Помирихте ли се?

— Горе-долу, но години по-късно. Градчето е малко и между адвокатите обикновено цари разбирателство. Обядвахме заедно пет-шест дни преди убийството му и дори се посмяхме. Кийт беше свястно момче, работеше много. Може би беше прекалено амбициозен. Тя обаче така и не ми допадна, но ми е мъчно за нея. Клетата, да намери съпруга си с размазано лице! А беше хубавец. Даяна го преживя тежко, така и не се съвзе. Продаде сградата и накрая напусна града.

— И оттогава нямате връзка с нея, така ли?

— Никаква.

Той поглежда часовника си, все едно му предстои поредният натоварен ден. Схващам намека. Приключваме разговора и трийсет минути след началото му благодаря и си тръгвам.