Джон Гришам
Пазителите (44)

44

Глен кани двама ни с Франки на ново угощение с китайска храна на верандата, но ние отказваме. Тръгвам от Сийбрук късно следобед, следван от Франки, уж да ми помага да пазя ценния товар. Той се намира върху седалката до мен, където мога да го държа под око. Малката кутия с фенерчето, което предстои да бъде докоснато за пръв път от десетилетия, и един найлонов плик с окървавената риза. Караме три часа, без да спираме, и се прибираме в Савана вече по здрач. Заключвам уликите в апартамента си за през нощта — ще спя до тях. Вики пече пиле, а ние с Франки умираме от глад.

На вечеря обсъждаме дали да пътуваме със самолет или с кола до Ричмънд. Не искам да летим, защото не ми харесва уликите ни да минават през летищната охрана. Току-виж, някой отегчен служител решил да се позабавлява с нашата окървавена риза. И направо се ужасявам при мисълта фенерчето да изчезне отново.

Потегляме в пет сутринта с широкия и много по-надежден пикап на Франки. Той шофира, а аз се опитвам да дремна през първата част на пътя. На него му се приспива малко след като влизаме в Южна Каролина, така че поемам волана. След Флорънс хващаме станция с ритъм енд блус и припяваме на Марвин Гей. Без да слизаме от колата, си купуваме банички и кафе от крайпътно заведение и се храним пътьом.

Няма как да не се посмеем, като си припомняме къде сме били двайсет и четири часа по-рано — на тавана, ужасени и очакващи да ни нападнат зли духове. Франки си спомня как съм си изповръщал червата, когато скелетът едва не падна от дрешника, и се кикоти толкова силно, че не може да се храни. Напомням му, че самият той едва не е припаднал. Признава, че е приклекнал и е посегнал към пистолета си.

Почти четири следобед е, когато пристигаме в центъра на Ричмънд. Кайл Бендершмит е разчистил графика си и екипът му ни очаква. Отвежда ни в голяма стая до лабораториите. Представя ни на двама свои колеги и на двама лаборанти, после петимата си слагат хирургически ръкавици. Пускат две видеокамери, една от които виси точно над масата, а другата е в единия край. С Франки се отдръпваме, но не пропускаме нищо, защото камерата излъчва на голям екран с висока резолюция на стената отпред.

Кайл се обръща към камерата в единия край на масата и съобщава имената на всички в стаята, както и датата, мястото и целта на анализа. Спокойно разказва какво прави, докато изважда кутията от найлоновия плик, отваря я бавно и измъква отвътре по-малкото пликче с фенерчето. Отваря и него и поставя трофея върху бяла керамична поставка. Измерва дължината с линийка — фенерчето е дълго двайсет и осем сантиметра. Обяснява на публиката си, че черният външен кожух е някакъв лек метал, най-вероятно алуминий, и има грапава повърхност, не гладка. Допуска, че ще е трудно да намерят отпечатъци. За миг влиза в своето амплоа на преподавател и ни осведомява, че ако останат непокътнати, латентните отпечатъци може да се съхранят върху гладка повърхност с десетилетия. Или пък да изчезват много бързо, ако повърхността е изложена на действието на средата. Започва да развърта капачката, за да извади батериите, и от нарезите се посипва ръжда. Разклаща леко фенерчето и отвътре неохотно излизат две големи батерии. Не ги докосва, само отбелязва, че по батериите нерядко има отпечатъци. Дребните крадци и други престъпници почти винаги изтриват фенерчетата си, но често забравят батериите.

Никога не ми е хрумвало. С Франки се споглеждаме. И за двама ни това е новина.

Кайл ни представя колегата си Макс, който бил по-добър специалист от него по пръстови отпечатъци. Макс поема разказа нататък, когато се навежда над двете батерии и обяснява, че тъй като са почти изцяло черни, ще използва фин бял прах, подобен на талк. Сръчно нанася с четчица прашеца върху батериите и обяснява, че той ще полепне по телесните мазнини, останали от кожата, ако има такива. Отначало не виждаме нищо. Той внимателно търкулва батериите и слага още прашец.

— Бинго! — възкликва. — Прилича ми на отпечатък от палец.

Коленете ми омекват, трябва да седна. Не мога да го направя обаче, защото всички ме поглеждат.

— Какво има, господин адвокат? — пита Бендершмит. — Може би не е добра идея да продължим с отпечатъка, нали?

Опитвам се да си събера мислите. Преди месец убеждавах сам себе си, че никога няма да намерим убиеца. Обаче… нима не открихме току-що негов отпечатък?

— Да, нека да спрем с отпечатъка. Вероятно ще трябва да отиде в съдебна зала и би било по-добре криминалистичната лаборатория на Флорида да го снеме първа.

— Съгласен — казва Кайл.

Макс също кимва. Твърде добри професионалисти са, за да компрометират улики. Хрумва ми нещо.

— Може ли да го снимаме и да им го изпратим още сега?

— Разбира се — отговаря Кайл, свива рамене и кимва на лаборанта. Поглежда ме и казва: — Явно нямате търпение да идентифицирате някого, нали?

— Точно така. Ако е възможно.

Лаборантът вкарва в стаята някакъв уред, който ни описват като фотоапарат с висока резолюция и невъзможно за произнасяне име, и през следващите трийсет минути снима отпечатъка от палец в близък план. Обаждам се на Уинк Касъл в Сийбрук и той ми дава връзка с криминалистичната лаборатория на щата. Пита дали сме напреднали и аз отговарям, че още не сме.

Когато махат фотоапарата, Кайл прибира батериите в пластмасови кутийки и насочва вниманието си към стъклото на фенерчето. Хиляди пъти съм разглеждал снимките и знам, че има осем пръски от нещо, за което се смята, че е кръвта на Русо. Три от тях са малко по-едри и диаметърът им е почти три милиметра. Кайл смята да отстрани най-голямата и да я подложи на поредица от тестове. Кръвта е изсъхнала преди двайсет и три години, затова няма да е лесно. Като екип неврохирурзи двамата с Макс отвъртат капачето и поставят лещата на фенерчето в голямо и чисто петри. Кайл продължава да обяснява. С помощта на малка спринцовка пуска капка дестилирана вода точно върху най-голямата пръска. С Франки гледаме всичко на екрана.

Водата се смесва с кръвта и от стъклото в петрито се стича розова течност. Бендершмит и Макс кимват едновременно. Доволни са от пробата. Докато един лаборант я отнася, те свалят хирургическите ръкавици.

— Ще вземем малка проба от кръвта от ризата и ще ги сравним. После ще направим няколко теста, ще анализираме резултатите. Това ще отнеме малко време. Ще работим цяла вечер.

Какво да отговоря? Предпочитам да разполагам с резултати, при това благоприятни, още сега, но благодаря на него и на Макс. С Франки излизаме от сградата и поемаме към центъра на Ричмънд, озъртайки се за кафене. На чаша студен чай и сандвичи се опитваме да говорим за друго, не за кръвните проби, но не е възможно. Ако пробата от фенерчето съвпадне с петното от ризата, истината ще остане неясна и ще има още въпроси без отговор.

Ако обаче пробите са от различни източници, Куинси излиза на свобода най-накрая. Стига да е в състояние да излезе.

А пръстовият отпечатък? Няма автоматично да ни отведе до човека, дръпнал спусъка, освен ако не докажем, че фенерчето е било на местопрестъплението. Ако пробите не съвпаднат, значи не е било там, а е било подхвърлено в багажника на Куинси от Фицнър. Или така поне предполагаме.

По време на дългото пътуване от Савана до Ричмънд двамата с Франки обсъждаме дали трябва да уведомим семейство Тафт за скелета в един от дрешниците им. Шериф Касъл не прояви особен интерес към новината. От друга страна, възможно е семейство Тафт да имат роднина, изчезнал преди години, и така загадката да се разреши. Или пък те са вече толкова наплашени от това място, че едва ли ще проявят интерес към още една зловеща смърт.

На кафе решаваме, че историята е твърде интересна, за да се отказваме от нея. Франки намира в телефона си номера на Райли Тафт и му се обажда. Райли тъкмо си тръгва от работа в училището и с почуда научава, че вече сме толкова далече заедно с уликите. Франки обяснява, че голяма част от тях вече са предадени на шерифа, но сме намерили каквото ни трябва. Пита го дали в семейството му се говори за някой, изчезнал преди десетина години.

Райли се интересува какво значение има това.

Ухилен и сияещ, Франки му разказва какво още сме намерили в къщата вчера сутринта. Обяснява, че в дрешника в източната спалня има скелет, напълно запазен, с найлоново въже около гърдите, за да не падне. Вероятно не е самоубийство, може би е убийство, но не чрез обесване, макар че се знае много малко.

Франки посреща шокираната реакция на Райли с широка усмивка, почти се разсмива. Говорят си още малко и Райли обвинява Франки, че го подкача. Франки се разпалва и го уверява, че лесно може да установи истината — само да отиде да погледне. Нещо повече, двамата с Уендъл трябвало да влязат в къщата колкото се може по-скоро и да извадят скелета, за да го погребат подобаващо.

След тези негови думи Райли надава вой и започва да ругае. Когато се успокоява, Франки му се извинява за лошите новини, но смята, че двамата с Уендъл трябва да знаят, защото шерифът може скоро да ги потърси и да поиска да огледа.

Франки слуша известно време, усмихва се и казва:

— Не, не, Райли, на ваше място не бих я изгорил.

Райли продължава да нарежда и по едно време Франки отдалечава телефона от ухото си. Не спира да повтаря:

— Стига, Райли, не я изгаряйте.

В края на разговора е напълно убеден, че собствениците на къщата ще я подпалят.