Джон Гришам
Пазителите (41)

41

Новината се е разчула и някои членове на семейство Тафт не са доволни от идеята външни хора да тършуват в къщата на Вайда. Смятат, че тя е омагьосала мястото преди смъртта си и го е напълнила с гневни духове, които не могат да излязат. Отключването на вратите щяло да освободи всякакви зловредни същества, повечето от които най-вероятно щели да нападнат потомците на Вайда. Преди смъртта си тя била крайно оскърбена от онези, които я изпратили в лудницата. През последните дни от живота си изобщо не била на себе си, но това не й пречело да сипе проклятия по адрес на всичките си роднини. Според Франки част от вярващите в африканската магия смятат, че проклятията умират заедно с вещицата, но според други те остават за вечни времена. Никой от живите представители на семейството не иска да узнае кой е прав.

С Франки пътуваме с неговия лъскав пикап към Дилън. Той шофира, аз пиша есемеси. На конзолата помежду ни има деветмилиметров пистолет „Глок“, закупен законно и регистриран на негово име. Той смята да го носи със себе си, ако успеем да получим достъп до къщата.

— Нали не вярваш в тези щуротии за проклятията, Франки?

— Не знам. Чакай само да видиш къщата. Няма да изгаряш от желание да влезеш.

— Значи се страхуваш от призраци, таласъми и тем подобни?

— Подигравай се колкото щеш, шефе. — Докосва пистолета с дясната си ръка. — Ще ти се иска да имаш един от тези.

— Нали не можеш да застреляш призрак?

— Не ми се е налагало досега, но за всеки случай.

— Е, ти ще влезеш пръв с пистолета, а аз ще те следвам, ставали?

— Ще видим. Да стигнем до там.

Минаваме през печалното градче Дилън и навлизаме още по-навътре в провинцията. На края на застлана с чакъл алея заварваме стар пикап пред полуразрушена къща. Намаляваме и Франки казва:

— Пристигнахме. Мъжът отдясно е приятелят ми Райли. Допускам, че другият е братовчед му Уендъл. Той може да ни създаде проблеми.

Уендъл е около четиресетгодишен, работяга с мръсни ботуши и джинси. Не се усмихва, докато се запознаваме и ръкуваме, нито пък Райли. Веднага става ясно, че са обсъждали нещата надълго и нашироко и между двамата има напрежение. Разменяме няколко общи приказки и Райли ме пита:

— Е, какъв е планът? Какво искате?

— Сигурен съм, че знаете защо сме тук.

— Вижте, господин Поуст — започва Уендъл почтително, — познавам тази къща като петте си пръста. Като дете прекарвах доста време в нея. Аз намерих Вайда, когато умря. И скоро след смъртта й реших да се нанеса тук с жена ми и децата. Не се получи. Къщата е обитавана от духове. Вайда я е прокълняла, повярвайте ми. Дошли сте да търсите някакви кашони, но едва ли ще откриете нещо. Мисля, че има малък таван, но не съм го виждал. Винаги ме е било страх да се кача горе.

— Тогава нека да проверим — настоявам възможно най-самоуверено. — Вие останете тук, докато ние с Франки огледаме.

Райли и Уендъл се споглеждат мрачно.

— Не е толкова просто, господин Поуст — казва Райли. — Никой не иска вратите да се отварят.

— Никой ли? Кой точно? — питам.

— Роднините — малко рязко отговаря Уендъл. — Някои от братовчедите ни живеят тук, други са се пръснали, но никой не е съгласен да се влиза в къщата. Не познавате Вайда, но ви уверявам, че тя още е тук, а с нея шега не бива. — В гласа му се долавя безпокойство.

— Много добре ви разбирам — отговарям, преструвайки се на искрен.

Само допреди секунда нямаше вятър, но сега клоните на тополата до къщата зашумоляват. Като по даден знак покривът започва да стърже и да скърца, и ръцете ми настръхват моментално. И четиримата се вторачваме глуповато в къщата.

Разговорът не бива да спира.

— Съзнаваме, че търсим игла в купа сено — казвам аз. — Не се знае със сигурност дали Кени Тафт е взел част от уликите преди пожара. Дори да е така, никой няма представа къде са те. Може да са тук, на тавана, но най-вероятно са изчезнали още преди години. Сигурно си губим времето, обаче проверяваме всяка следа. Искаме само да огледаме и си тръгваме. Обещавам.

— Ами ако намерите нещо? — пита Уендъл.

— Ще повикаме шерифа и ще му го предадем. Може би на нас то ще ни помогне, но тъй или иначе не представлява ценност за семейството.

На тези бедни хорица вероятно им е хрумнала налудничавата мисъл, че на тавана има скрити семейни бижута.

Уендъл отстъпва назад, крачи умислено, обляга се на калника на колата си, плюе, скръства ръце пред гърдите си и отсича:

— Не съм съгласен.

— В момента Уендъл има повече подкрепа от страна на роднините, отколкото аз — казва Райли. — Щом той не е съгласен, значи отговорът е „не“.

Разпервам ръце и ги моля:

— Един час. Дайте ни само един час и повече няма да ни видите.

Уендъл клати глава. Райли го вижда и казва на Франки:

— Съжалявам.

Поглеждам ги възмутено. Сигурно искат да ни одрусат, така че най-добре да приключваме.

— Добре. Вижте, данъчната оценка на имота е трийсет и три хиляди долара. Приблизително по сто долара за всеки ден от годината. Ние от „Пазители на справедливостта“ ще наемем къщата за един ден срещу двеста долара. От девет часа утре сутринта до пет часа следобед. С възможност да удължим времето е още един ден за същите пари. Какво ще кажете?

Двамата се замислят и се чешат по брадичките.

— Струва ми се малко — отговаря Уендъл.

— Какво ще кажете за петстотин на ден? — пита Райли. — За толкова бих се съгласил.

— Стига, Райли. Ние сме организация с идеална цел, нямаме пари. Триста.

— Четиристотин. Последно предложение.

— Добре, съгласен. Според законите на Флорида всяко споразумение относно земя трябва да бъде писмено. Ще подготвя кратък договор и ще го донеса утре сутрин в девет. Съгласни ли сте?

Райли изглежда доволен. Уендъл кимва едва-едва. И той е съгласен.

 

 

Напускаме Дилън по най-бързия начин и пътьом му хвърляме хубав смях. Франки ме оставя до колата ми на главната улица в Сийбрук и продължава на изток. Отседнал е в мотел някъде на пътя за Гейнсвил, но както винаги, подробностите остават неясни.

Влизам в кантората на Глен Колакърчи малко след пет часа и го чувам да крещи по телефона в задното помещение. Красивата му секретарка Бий най-сетне се появява и усмивката й грейва. Отвежда ме при Глен, който седи сред камари от папки върху бюрото и по пода. Той скача на крака, протяга ръка и ме поздравява, все едно съм блудният син, който се завръща. Почти веднага поглежда часовника си, като че ли няма представа кое време е, и казва:

— Да му се не види, станало пет, време за питие. Какво да бъде?

— Само бира — отговарям безгрижно.

— Бира и едно двойно — казва Глен на Бий, която излиза. — Заповядай, заповядай — кани ме той и посочва канапето.

Дотътря се с бастуна си и се стоварва върху старо и прашно кожено кресло.

Присядам на хлътналото канапе и избутвам настрани някаква завивка. Сигурно Глен си дремва тук следобед и похърква след предимно течния си обяд. С две ръце върху дръжката на бастуна и подпрял брадичка на кокалчетата си, той се усмихва дяволито и казва:

— Не мога да повярвам, че Фицнър наистина е в затвора.

— И аз. Това е дар божи.

— И още как!

Както винаги, допускам, че думите ми ще бъдат повторени в кафенето на сутринта, затова набързо му разказвам за чудесната работа на ФБР по залавянето на неназован надзирател в затвора и разобличаването на уговорката му с неназован член на затворническа банда. Арестът е довел агентите до човек, който действа от името на наркотрафикантите, той ги е отвел до Фицнър, а пенсионираният шериф с наивността на дребен крадец попаднал в капан и в момента го заплашва трийсетгодишна присъда.

Бий поднася напитките и двамата си казваме „наздраве“. Неговата течност е кафеникава и в чашата му няма много лед. Млясва с устни, все едно умира от жажда, и казва:

— Е, какво те води в града?

— Бих искал да се срещна с шериф Уинк Касъл, по възможност утре. Обсъждаме възможността за възобновяване на разследването, особено сега, когато вече се знае, че Фицнър се е опитал да убие Куинси. — В твърдението ми има достатъчно истина, за да послужи като обяснение на присъствието ми в града. — Освен това съм любопитен какво си намерил. Последния път, когато се видяхме в Гейнсвил, ти беше проучил доста неща около случая ни. Има ли нови изненади?

— Всъщност не, бях зает с друго. — Той махва с ръка към купчината върху бюрото си, все едно работи по осемнайсет часа дневно. — Извадихте ли късмет с Кени Тафт?

— Нещо такова. Нуждая се от адвокатските ти услуги.

— Родителски права, шофиране в пияно състояние, развод, убийство? Само кажи, на точното място си.

Залива се от смях на собствената си шега и аз му пригласям. Използва същата реплика най-малко от петдесет години.

После сериозно му обяснявам за срещата ни със семейство Тафт и за намеренията ни да претърсим къщата. Подавам му стодоларова банкнота и го принуждавам да я вземе. Вече е мой адвокат, ръкуваме се. Всичко оттук нататък е поверително или поне би трябвало да бъде. Необходим ми е прост договор за наем от една страница, за да впечатля семейство Тафт, както и чек от името на кантората на Глен. Сигурен съм, че семейството би предпочело пари в брой, аз обаче държа да имам документи. Ако открием уликите в къщата, удостоверяването на документацията, намерена вътре, ще бъде много сложно, затова е важно да разполагам с всичко черно на бяло. Двамата с Глен отпиваме от питиетата си и обсъждаме проблема като опитни адвокати, които анализират уникален казус. Той е доста проницателен и вижда няколко възможни пречки, за които не съм се сетил. Когато изпразва чашата си, вика Бий да ни донесе по още едно. Тя се появява с напитките и Глен й поръчва да записва стенографски като едно време. Уточняваме основните подробности и тя се връща на бюрото си.

— Забелязах, че зяпаш краката й — подмята той.

— Виновен съм. Нещо против?

— Ни най-малко. Мило момиче е. Майка й, Мей Ли, се грижи за домакинството ми и всеки вторник приготвя за вечеря най-невероятните пролетни рулца. Днес е щастливият ти ден.

Кимвам с усмивка. Нямам други планове за вечерта.

— Ще дойде и старият ми приятел Арчи, май съм ти казвал за него. Сигурен съм, че го споменах, докато пиехме сангрия в „Бикът“. Връстници сме, от десетилетия практикуваме право тук. Съпругата му почина, завеща му малко пари и той се отказа от правото — огромна грешка. През последните десет години скучае, живее сам и почти бездейства. Пенсионирането е трудна работа, Поуст. Подозирам, че Арчи си пада по Мей Ли. Както и да е, той обича пролетните й рулца и е много сладкодумен. Освен това разбира от вино и има голяма изба. Ще донесе нещо първокласно. Почитател ли си на виното?

— Всъщност не. — Само да видеше банковата ми сметка.

Последното му кубче лед почти се е стопило и той го разклаща в чашата, готов за ново питие. Бий се връща с проектодоговор, отпечатан в два екземпляра.

Нанасяме няколко промени и тя излиза, за да принтира окончателния вариант.

 

 

Къщата на Глен се намира на сенчеста улица на четири преки от главната. Обикалям с колата няколко минути, за да убия време, после паркирам на улицата зад стар мерцедес, който вероятно е на Арчи. Чувам ги да се смеят зад къщата и се запътвам натам. Вече са се настанили на верандата и са се изтегнали на два люлеещи стола под стари вентилатори, които се въртят и скърцат на тавана. Арчи не става, докато се запознаваме. Сигурно е на годините на Глен, ако не и по-възрастен, и не е в цветущо здраве. И двамата имат дълги провиснали коси, което навремето може би е минавало за симпатична проява на свободомислие. И двамата са облечени с износени памучни костюми и не носят вратовръзки. И двамата са обути с маратонки. Арчи поне няма бастун. Сдобил се е с неизменно зачервен нос заради слабостта си към виното. Глен ще продължи на бърбън, но ние с Арчи решаваме да опитаме сансера, който той е донесъл. Мей Ли, която е красива като дъщеря си, ни поднася напитките.

След малко Арчи не издържа повече и пита:

— Е, Поуст, значи на теб се дължи арестът на Фицнър?

Отказвам да си припиша заслуги и им разказвам историята от гледна точка на страничен наблюдател, който е разполагал и с малко вътрешна информация от федералните. Арчи явно често е имал сблъсъци с Фицнър навремето и никак не го харесва. Просто не може да повярва, че след толкова много години мошеникът най-сетне е зад решетките.

Арчи разказва за свой клиент, чийто автомобил се развалил в Сийбрук. Ченгетата намерили пистолет под предната седалка и по неразбираема причина заключили, че е убил полицай. Фицнър се намесил и подкрепил хората си. Арчи го предупредил да не тормози младежа в ареста, но той въпреки това го разпитал. Ченгетата с бой изтръгнали от него признания и той лежал в затвора пет години. Заради развален автомобил. Накрая Арчи буквално плюе отрова по адрес на Фицнър.

Историите следват една след друга, докато двамата ветерани редят разкази, които са повтаряли многократно. Предимно слушам, но като адвокати те проявяват интерес към дейността на „Пазителите“, затова накратко им разказвам някои от своите патила. Разчитам на поверителност, осигурил съм си я с огромната сума от сто долара за адвокатските услуги на Глен.

Арчи отваря нова бутилка сансер. Мей Ли подрежда красива маса на верандата, до пергола с глицинии и върбинки. Втори вентилатор на тавана раздвижва горещия въздух. Арчи преценява, че бутилка шабли ще подхожда повече на пролетните рулца, и донася една. Глен, чиито вкусови рецептори вероятно вече са напълно безчувствени, също минава на вино.

Рулцата наистина са превъзходни. Има голямо плато и подтикван от алкохола и липсата на хубава храна напоследък, аз буквално се тъпча. Арчи не спира да ми долива чашата, а когато Глен забелязва мижавите ми опити да го спра, възкликва:

— О, я си пийни. Можеш да спиш тук. Легла колкото искаш. Арчи винаги остава. Не можем да пуснем този пияница на пътя нощем, нали?

— Заплаха за обществото съм — съгласява се Арчи.

Накрая Мей Ли поднася сладки яйчени кифлички — малки и пухкави, с пълнеж от жълтък и захар. Арчи е донесъл сотерн за десерта и не спира да хвали подходящата комбинация. Двамата с Глен отказват кафето, най-вече защото не съдържа алкохол, и скоро на масата се появява малка кутия за пури. Те тършуват из нея с нетърпението на деца в магазин за играчки. Не помня кога за последен път съм пушил пура, но помня, че позеленях само след няколко дръпвания. Въпреки това няма да отстъпя пред предизвикателството. Моля за нещо по-леко и Глен ми подава някаква „Коиба“, истинска кубинска пура. Затътряме се обратно на люлеещите столове и издухваме облаци синкав дим към задния двор.

Арчи е един от малцината адвокати, които са се разбирали с Даяна Русо, и разказва за нея. Никога не е подозирал, че е замесена в убийството на съпруга си. Слушам внимателно, но не казвам нищо. И той като всички останали в Сийбрук е допускал, че Куинси е убиецът, и е посрещнал е облекчение присъдата му. Времето напредва, разговорът постепенно замира, но и двамата не могат да повярват колко са грешили. Нито че Брадли Фицнър наистина е в затвора и едва ли ще излезе някога.

Удовлетворително е, да. Но Куинси все още е осъден като убиец, чака ни дълъг път. За последно поглеждам часовника си почти в полунощ, но не помръдвам преди тях. По-възрастни са от мен поне с двайсет и пет години и са много по-опитни и сериозни пиячи. Храбро оставам да им правя компания и когато Арчи минава на бренди, аз също изпивам едно. За късмет, Глен вече похърква и по някое време аз също се унасям.