Джон Гришам
Пазителите (6)

6

Куинси е прекарал последните осем години в затвора „Гарвин“ близо до провинциалното градче Пекам, на около час път северно от Орландо. Първото ми посещение беше преди четири месеца, когато отидох там като свещеник. Бях облечен със старата си черна риза и бялата якичка. Радвам се на много по-голямо уважение като свещеник, отколкото като адвокат, поне в затворите.

Днес отново съм с бялата якичка, колкото да ги дразня. Вики е подготвила документите и аз официално съм адвокат на Куинси. Надзирателят на пропуска разглежда внимателно папката и свещеническата ми якичка, има въпроси, но е прекалено объркан, за да ги зададе. Оставям мобилния си, минавам през скенерите и после вися един час в мръсна чакалня, където разлиствам жълти списания и за пореден път се питам в какво се е превърнал светът. Накрая един надзирател идва и ме извежда от първата сграда, после поемаме по пътека между огради и бодлива тел. Посещавал съм много затвори и вече не се шокирам от суровите условия. В редица отношения всички са еднакво ужасни: ниски бетонни сгради без прозорци, правоъгълни вътрешни дворове, пълни с хора с еднакво облекло, които просто убиват време, начумерени надзиратели с презрителен поглед, защото се натрапвам във владенията им и се опитвам да помагам на нищожествата зад решетките. Влизаме в друга сграда, в дълго помещение с редица кабинки. Надзирателят отваря вратата на една кабинка и аз пристъпвам вътре.

Куинси вече е там, от другата страна на тънка плексигласова преграда. Вратата се затваря, двамата оставаме сами. С цел максимално затрудняване на посещенията в преградата няма отвори, затова сме принудени да разговаряме по обемисти телефони отпреди три десетилетия. Ако искам да подам на клиента си някакъв документ, трябва да повикам надзирател, който първо го проверява и после го отнася от отсрещната страна.

Куинси се усмихва и потупва с юмрук по преградата. Отвръщам на поздрава — вече официално сме се ръкували. Той е на петдесет и една, но би минал за четиресетгодишен, ако не беше прошарената му коса. Всеки ден вдига щанги, тренира карате, старае се да избягва помията, която му поднасят, поддържа се слаб и медитира. Взема слушалката и казва:

— Най-напред, господин Поуст, искам да ви благодаря, че поемате случая ми.

И очите му веднага се навлажняват, разчувстван е.

Поне през последните петнайсет години Куинси не е имал адвокат или друг правен съветник, никой от свободния свят не се е опитвал да докаже невинността му. От богатия си опит знам, че това е почти непосилно бреме. Корумпираната система го е тикнала зад решетките, а никой не се бори с нея. Достатъчно тежко му е, че лежи в затвора невинен, а фактът, че е безгласна буква, го кара да се чувства напълно безпомощен.

— Няма нужда да ми благодариш. Гордея се, че съм тук. Повечето клиенти ме наричат просто Поуст, така че зарежи това „господин“.

Отново усмивка.

— Съгласен. А аз съм просто Куинси.

— Документите са подадени, така че официално съм в отбора. Някакви въпроси?

— Ами приличаш повече на свещеник. Защо си с тая якичка?

— Защото съм епископален свещеник, а якичката понякога предизвиква по-уважително отношение.

— Навремето имахме проповедник с такава якичка.

Куинси е отраснал в лоното на Африканската методистка епископална църква, но престанал да се интересува от нея като тийнейджър. На осемнайсет се оженил за приятелката си, защото била бременна. Бракът им не потръгнал, въпреки че след първото дете последвали още две. Знам имената им, адресите и местоработата, знам също, че не са говорили с баща си от процеса насам. Бившата му съпруга свидетелствала срещу него. Има един брат, Марвис, истински светец, който го посещава всеки месец и от време на време му изпраща чекове за дребни суми.

Куинси е късметлия, че изобщо е жив. Единственият чернокож съдебен заседател спасил живота му. В противен случай щеше да бъде осъден на смърт по времето, когато Флорида ентусиазирано убиваше хора.

Както винаги, досието на Куинси, което сме изготвили, е дебело. Постарали сме се да научим колкото се може повече за него.

— Е, какво ще правим сега, Поуст? — пита той с усмивка.

— О, чака ни много работа. Ще започнем от местопрестъплението и ще разследваме всичко.

— Случи се много отдавна.

— Така е, но Кийт Русо си остава мъртъв, а хората, дали показания срещу теб, са живи. Ще ги намерим, ще се опитаме да спечелим доверието им, пък да видим какво ще кажат сега.

— А онзи доносник?

— Невероятно, но факт — наркотиците не са го убили. Хъфи отново е в затвора, този път в Арканзас. Прекарал е зад решетките деветнайсет от своите четиресет години, все заради наркотиците. Ще отида да се срещна с него.

— Нали не очакваш да признае, че е излъгал?

— Може пък да го направи. При доносниците никога не се знае. Професионалните лъжци се забавляват с лъжите си. В жалката си кариера Хъфи е доносничил във връзка с поне още пет дела, винаги в резултат на изгодни сделки с ченгетата. Нищо не печели, ако се придържа към лъжите, които е наговорил пред твоите съдебни заседатели.

— Никога няма да забравя как го въведоха в залата — изкъпан, с бяла риза и вратовръзка. Отначало не го познах. Бяха минали десет месеца, откакто бяхме в една килия. А когато заговори за моето признание, ми идеше да се разкрещя. Ченгетата явно му бяха разкрили подробности за престъплението: за прекъсването на тока, за фенерчето, такива работи. Веднага ми стана ясно, че ми е спукана работата. Погледнах съдебните заседатели — личеше си, че попиват всяка дума. Всичко. До последната лъжа. И знаеш ли какво, Поуст? Седях, слушах Хъфи и си мислех: човече, този тип се закле, че ще говори истината. А съдията би трябвало да се увери, че свидетелите говорят истината. Прокурорът беше наясно, че Хъфи лъже, че се е споразумял с ченгетата, за да си спаси кожата. Всички го знаеха освен наивниците в съдебното жури.

— Срам ме е да го кажа, но това се случва постоянно, Куинси. Всеки ден в съда свидетелстват клеветници от затвора. В други цивилизовани страни това е забранено, но тук не е.

Куинси затваря очи и клати глава.

— Е, като се срещнеш с това нищожество, кажи му какво мисля за него.

— Мисълта за отмъщение не помага зад решетките, Куинси. Само си хабиш силите.

— Може и така да е, но аз имам предостатъчно време да размишлявам за всичко. Ще говориш ли с Джун?

— Ако е съгласна.

— Обзалагам се, че няма да бъде.

Бившата му жена се е омъжила повторно три години след процеса, после се е развела и сега има трети съпруг. Франки я издири в Талахаси, където живее под името Джун Уокър. Явно в крайна сметка е постигнала известна стабилност като втората съпруга на Отис Уокър, електротехник в Университета на Флорида. Живеят в типичен за средната класа квартал с предимно чернокожи обитатели и имат едно общо дете. Тя има и пет внучета от първия си брак, които Куинси не е виждал дори на снимка. След съдебния процес не се е срещал с нито едно от трите си деца. В представите му те са все още невръстни хлапета.

— Защо да не иска да говори с мен? — питам го.

— Защото и тя излъга. Всички излъгаха, Поуст. Дори вещите лица.

— Не съм сигурен дали вещите лица са съзнавали, че лъжат. Просто не са разбирали научната страна на нещата и са дали погрешно мнение.

— Както и да е, ти се оправяй с това. Аз прекрасно знам, че Джун излъга. Излъга за пушката и за фенерчето, излъга и като каза на съдебните заседатели, че в нощта на убийството съм бил в града.

— Защо е излъгала, Куинси?

Той клати глава, все едно съм задал глупав въпрос. Оставя слушалката, разтрива очи, после отново я взема.

— Тогава с нея водехме война, Поуст. Изобщо не биваше да се женим и със сигурност трябваше да се разведем. Русо здравата ме прецака с развода и аз се оказах неспособен да плащам издръжката за нея и за децата. Тя беше без работа, в тежко положение. Забавех ли се с плащането, започваше да ме съди. Разводът беше неприятен, но не колкото онова, което последва. Намразихме се до смърт. Когато ме арестуваха за убийството, дължах на Джун около четиресет хиляди долара. Сигурно още ги дължа. По дяволите, нека пак да ме съди.

— Значи е било отмъщение?

— По-скоро омраза. Никога не съм имал пушка, Поуст.

— Проверихме. Нищо не открихме.

— Видя ли!

— Само че официалните данни нямат голямо значение, особено в този щат. Има поне сто начина човек да се снабди с оръжие.

— На кого вярваш, Поуст — на мен или на тая лъжкиня?

— Ако не ти вярвах, нямаше да съм тук, Куинси.

— Знам, знам. Това с пушката почти го разбирам, но защо ще лъже за фенерчето? Никога преди не го бях виждал. По дяволите, дори не можаха да го покажат на процеса.

— Ако допуснем, че твоят арест, обвинението и осъждането ти са били старателно планирани, за да бъде натопен невинен човек, трябва да допуснем също, че ченгетата са притиснали Джун да каже, че фенерчето е твое. А мотивът й да го направи е била омразата.

— Но как ще й изплатя толкова голяма сума, ако съм осъден на смърт?

— Чудесен въпрос. Искаш от мен да вляза в главата й.

— О, недей, моля те. Луда е за връзване.

Дръпваме му един хубав смях. Той се изправя, протяга се и пита:

— Колко ще останеш днес, Поуст?

— Три часа.

— Алилуя. Знаеш ли какво? Килията ми е два на три метра, почти колкото дупката, в която сме в момента. Съкилийникът ми е бяло момче от южната част на щата. Лежи за наркотици. Не е лошо хлапе, но можеш ли да си представиш какво е да прекарваш по десет часа дневно в тази клетка с друг човек?

— Не мога.

— Не сме си проговорили повече от година.

— Защо?

— Не можем да се понасяме. Нямам нищо против белите, Поуст, ама сме много различни. Аз слушам парчетата на „Мотаун“, а той харесва кънтри боклуци. Моето легло е винаги оправено, а той е мърляч. Аз не припарвам до наркотици, а той е дрогиран през половината време. Но стига толкова. Извинявай, че изобщо заговорих за това. Мразя мрънкачите. Представа си нямаш колко се радвам, че си тук, Поуст.

— За мен е чест да бъда твой адвокат, Куинси.

— Но защо? Не печелиш много, нали? Така де, едва ли си се замогнал, като представляваш хора като мен.

— Не сме обсъждали хонорара ми, нали?

— Изпрати ми сметката. А после можеш да ме съдиш.

Засмиваме се и той сяда, притиснал телефона в извивката на шията си.

— Не, сериозно, кой ти плаща?

— Работя за организация с идеална цел и признавам, че не печеля много. Но не го правя заради парите.

— Бог да те благослови, човече.

— Даяна Русо е свидетелствала, че най-малко два пъти си ходил в кантората да заплашваш Кийт. Вярно ли е?

— Не. Срещахме се там няколко пъти по време на развода, но не и след края на делото. Той отказваше да говори с мен по телефона, затова веднъж отидох и, да, мамка му, наистина ми се искаше да грабна бухалката и да го пребия. Обаче малката служителка в приемната ми каза, че го няма, бил в съда. Излъга, понеже лъскавият му черен ягуар беше паркиран зад кантората. Знаех, че момичето лъже, и за малко да направя сцена, но се отказах. Прехапах си езика, тръгнах си и повече не се върнах. Това е истината, Поуст, кълна се. Даяна излъга като всички останали.

— Според нейните показания ти си се обаждал в дома им няколко пъти и си заплашвал Кийт.

— Поредната лъжа. Телефонните обаждания оставят следа, Поуст. Не съм такъв глупак. Адвокатът ми Тайлър Таунзенд се опита да вземе разпечатки от телефонната компания, но Даяна не му даде достъп. Той се помъчи да издейства съдебна заповед, но не успя да я получи навреме. След като ме осъдиха, съдията отказа да я издаде. Изобщо не се добрахме до разпечатките на обажданията. Между другото, ти говори ли с Тайлър?

— Не, но съм го предвидил. Знаем къде е в момента.

— Свестен тип е, Поуст, наистина е свестен. Този младеж ми повярва и се бори със зъби и нокти като истински булдог. Знам, че много ви критикуват вас, адвокатите, но той беше свестен.

— Имаш ли връзка с него?

— Вече не, много време мина. Изпращаше ми писма години наред, дори след като заряза правото. Веднъж ми писа, че моето дело е прекършило духа му. Сигурен бил в невинността ми и когато изгубил, изгубил и вярата си в системата. Твърдеше, че не иска да бъде част от нея. Отби се преди десетина години и аз страшно се зарадвах да го видя, но ми навя и лоши спомени. Разплака се, когато ме видя, Поуст.

— Той имаше ли теория кой е истинският убиец?

Куинси смъква слушалката и рее поглед към тавана, като че ли въпросът е прекалено сложен. Отново я вдига към ухото си и пита:

— Вярваш ли им на тия телефони, Поуст?

Незаконно е затворът да подслушва поверителните разговори между адвокат и неговия клиент, но се случва. Клатя глава.

— И мен ме съмняват — казва той. — Обаче писмата ми до теб са поверителни, нали?

— Да.

Затворът няма право да отваря пощата, свързана с правни проблеми, и, съдейки по опита си, дори не се опитват. Лесно се забелязва, ако са се мъчили да отварят пликовете.

Куинси ми дава знак, че ще ми отговори писмено. Кимвам.

Показателен е фактът, че е прекарал двайсет и две години зад решетките, където би трябвало да е в безопасност, но въпреки това още се страхува от света навън. Убийството на Кийт Русо не е случайно. Не Куинси Милър, а някой друг го е планирал, извършил го е прецизно и му се е разминало. После неколцина съучастници са натопили невинен човек. Умни типове, които и да са. Може да се окаже невъзможно да ги намерим, но ако не вярвам, че ще успеем да докажем невинността на Куинси, нямаше да седя тук.

Те все още са някъде там, а Куинси продължава да мисли за тях.

Трите часа се изнизват бързо, защото обсъждаме много неща: книги — той чете по две-три на седмица; хората, чието оправдаване съм издействал — запленен е от тях; политиката — следи събитията чрез вестници и списания; музиката — обича бандите на Детройт от 60-те години; затворите — ругае системата, която не прави нищо за превъзпитанието на осъдените; спорта — има малък цветен телевизор и е страшен запалянко. Когато надзирателят тропа на вратата ми, аз се сбогувам с Куинси и му обещавам да се върна. Допираме юмруците си през преградата и той отново ми благодари.