Джон Гришам
Пазителите (3)

3

От Опелайка, Алабама, няма пряк път до Савана. Слизам от междущатската магистрала и започвам да лъкатуша из Централна Джорджия по двулентови пътища, които с напредването на сутринта стават все по-натоварени. И преди съм идвал тук. През последните десет години съм минал буквално по всяко шосе в Пояса на смъртта, който се простира от Северна Каролина до Тексас. Веднъж за малко да поема случай в Калифорния, но Вики не се съгласи. Не обичам летищата, пък и организацията ни не може да си позволи да ми купува самолетни билети. Затова шофирам дълго, изпивам огромни количества кафе и слушам аудиокниги. И редувам периоди на мълчалив размисъл с бурни телефонни разговори.

В малко градче минавам покрай съда и виждам как трима млади адвокати в официални костюми влизат забързано в сградата, несъмнено ангажирани с важен въпрос. До неотдавна можеше да съм на тяхно място.

Бях на трийсет, когато се отказах от правото, и то по основателна причина.

 

 

Онази сутрин започна с ужасната новина, че две шестнайсетгодишни бели деца — момче и момиче — са намерени с прерязани гърла. И по двете тела имало следи от сексуално насилие. Били спрели на отдалечено място и там ги нападнали чернокожи тийнейджъри, които избягали с колата им. Тя била намерена няколко часа по-късно. Член на бандата проговорил. Направили арести. Съобщаваха подробности.

Такива бяха обичайните новини рано сутрин в Мемфис. Зверството от предишната нощ беше оповестено пред измъчена зрителска аудитория, изправена пред големия въпрос: „Още колко ще издържим?“. И все пак новината беше шокираща дори за Мемфис.

Двамата с Брук гледахме от леглото с първата си чаша кафе както обикновено. След първото съобщение промърморих:

— Това може да се окаже ужасно.

— То е ужасно — поправи ме тя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Че ще ти възложат да защитаваш някой от нападателите.

— Моли се да ми се размине — казах.

Под душа вече ми призляваше и се чудех как да се измъкна и да не стъпя в службата. Нямах апетит и пропуснах закуската. Бях на вратата, когато телефонът ми звънна. Началникът ми нареди да побързам. Целунах Брук за „довиждане“ и казах:

— Пожелай ми късмет. Очаква ме дълъг ден.

Кантората на служебните защитници се намираше в центъра на града, в сградата на наказателния съд. Когато влязох в осем часа, вътре беше като в морга. Всички се спотайваха в кабинетите си и избягваха да се гледат в очите. След минути шефът ни повика в заседателната зала. В отдел „Тежки престъпления“ бяхме шестима души и тъй като работехме в Мемфис, имахме клиенти колкото щеш. На трийсет бях най-младият и, оглеждайки стаята, бях сигурен, че ще възложат случая на мен.

— Били са петима, всичките са арестувани — каза шефът ни. — На възраст между петнайсет и седемнайсет години. Двама се съгласили да говорят. Изглежда, сварили хлапетата да се натискат на задната седалка на колата. Четирима от петимата се стремят да станат членове на бандата на „Гарваните“, а за да бъдат посветени, трябва да изнасилят бяло русокосо момиче. Криси Спанглър била руса. Заповедта издал водачът им Ламар Робинсън. Вързали момчето, Уил Фостър, за едно дърво и го принудили да гледа, докато се изреждат на Криси. А понеже не млъквал, го пребили и му прерязали гърлото. Мемфиската полиция ни е изпратила снимки.

Шестимата мълчахме ужасени, докато асимилираме случилото се. Погледнах към прозореца, който се отваряше лесно. Струваше ми се разумно да се хвърля на паркинга долу.

— Качили се в колата на Уил — продължи шефът ни — и минали на червено на Трета улица. Умници. Полицаите ги спрели, забелязали кръвта и ги арестували. Двама си развързали езика и разкрили подробности. Твърдели, че другите са извършителите, но признанията им уличават и петимата. Тази сутрин ще бъдат направени аутопсиите. Излишно е да ви казвам, че трябва да нагазим в калта. Първото явяване в съда е насрочено за днес в два часа и ще бъде цирк. Навсякъде гъмжи от репортери, изтичат всякакви подробности.

Тъкмо направих крачка към прозореца, когато го чух да казва:

— Поуст, ти поемаш петнайсетгодишния Терънс Латимор. Доколкото ни е известно, той не е обелил нито дума. — След като разпредели и останалите, шефът нареди: — Незабавно отивате в ареста и се срещате с новите си клиенти. Предупредете полицаите да ги разпитват само във ваше присъствие. Тези типове са членове на банда и сигурно няма да ви съдействат, поне отначало. — Когато приключи, той изгледа поред всеки от нас, нещастниците, и каза: — Съжалявам.

Час по-късно влизах в градския арест, когато една репортерка се провикна:

— Някой от убийците ли представлявате?

Престорих се, че не я чувам, и отминах.

Когато влязох в тясната стая за свиждания, Терънс Латимор беше с белезници на китките и глезените, привързан с верига за метален стол. Щом останахме сами, му обясних, че съм назначен за негов служебен защитник и трябва да му задам няколко въпроса, най-основни. Получих единствено подигравателна усмивка и кръвнишки поглед. Макар и само на петнайсет, той беше кораво хлапе, преживяло какво ли не. Беше кален в сблъсъците между бандите, в търговията с наркотици и насилието. Ненавиждаше ме, мен и всички останали бели. Заяви, че няма постоянен адрес, и ме предупреди да не припарвам до близките му. В досието му фигурираха две изключвания от училище и четири обвинения в съда за малолетни, все за насилие.

По обед вече исках да се откажа и да поема друг случай. Бях се присъединил към екипа на служебните защитници три години по-рано, но само защото не успях да си намеря работа в частна фирма. След три години в клоаката на наказателната система започвах сериозно да се питам защо изобщо съм избрал да следвам право. Наистина не помнех. Работата ми налагаше ежедневни срещи с хора, до които не бих припарил извън ареста и съда.

За обяд и дума не можеше да става, защото никой не бе в състояние да преглътне нито хапка. Петимата избрани да работим по случая седнахме с шефа ни да разгледаме снимките от местопрестъплението и докладите от аутопсията. Ако коремът ми беше пълен, сигурно щях да избълвам храната на пода.

Какво правех с живота си, по дяволите? Вече ми беше дошло до гуша да ме питат: „Ама как изобщо представляваш човек, за когото знаеш, че е виновен?“. Винаги давах обичайния отговор, на който ни бяха научили по време на следването: „Конституцията гарантира на всеки правото на компетентна защита“.

Само дето вече не го вярвах. Истината е, че има толкова отвратителни и жестоки престъпления, че убиецът следва или да бъде екзекутиран, ако сте привърженици на смъртното наказание, или да остане зад решетките до живот, ако не сте. След неприятния разговор с чернокожия хлапак вече не бях сигурен в какво точно вярвам.

Влязох в кабинета си, който беше с размерите на килер, но поне вратата му се заключваше. Погледнах през прозореца си и си представих как скачам и отлитам за някой екзотичен плаж, където животът е прекрасен и единствената ми грижа е кога ще получа следващото студено питие. Странно защо, Брук отсъстваше от този блян. Телефонът върху бюрото ме изтръгна от унеса.

Беше по-скоро халюцинация, не блян. Изведнъж всичко премина на забавен каданс и аз едва успях да изрека едно „ало“. Обаждаше се репортерка, която искала само да ми зададе няколко въпроса за убийствата. Как ли пък не! Не възнамерявах да обсъждам случая с нея и затворих. Мина цял час, през който не помня да съм вършил нещо. Бях вцепенен и отвратен и единственото ми желание беше да избягам от сградата. Помня, че звъннах на Брук и й съобщих страшната новина, че на мен се е паднал един от петимата извършители.

Първото явяване в съда същия следобед беше преместено от по-малка в по-голяма зала, но и тя се оказа твърде тясна. Поради нивото на престъпността в Мемфис имаше много ченгета, а онзи следобед повечето от тях бяха в сградата на съда. Претърсваха на вратите всеки репортер и зрител. В съдебната зала стояха по двойки на средната пътека и покрай трите стени.

Братовчедът на Уил Фостър беше пожарникар в Мемфис. Пристигна с група свои колеги, които изглеждаха готови за сблъсък. Неколцина чернокожи се отдръпнаха възможно най-далече от семействата на жертвите. Беше пълно с репортери, но без камери и фотоапарати. Бяха се стекли и адвокати, които в момента нямаха друга работа.

Влязох в стаята на съдебните заседатели през служебния вход и открехнах отсрещната врата да огледам тълпата. Залата беше претъпкана и наситена с напрежение.

Съдията зае мястото си и призова за ред. Въведоха петимата обвиняеми, облечени в еднакви оранжеви гащеризони, вързани с обща верига. Присъстващите в залата зяпнаха, когато ги видяха. Моливите на художниците задращиха по скицниците. Още полицаи застанаха като щит зад обвиняемите. Петимата се изправиха пред съдията, заболи очи в краката си. Някой изкрещя от дъното на залата: „Развържете ги, мамка му! Развържете ги!“. Ченгетата се спуснаха да му затворят устата.

Изпищя жена, обляна в сълзи.

Докато заемах мястото си зад Терънс Латимор редом с четиримата си колеги, хвърлих едно око към хората на първите два реда. Явно бяха роднини на жертвите, които ме гледаха с жестока ненавист.

Мразен от клиента си. Мразен от близките на жертвите му. Какво търсех в тази съдебна зала, по дяволите?

Съдията удари с чукчето и каза:

— Искам ред в залата. Това е първо изслушване и целта му е да установим самоличността на обвиняемите и да се уверим, че ще бъдат представлявани от адвокати. Нищо друго. И така, кой е господин Ламар Робинсън?

Робинсън вдигна поглед и изломоти нещо.

— На колко години сте, господин Робинсън?

— На седемнайсет.

— Служебният защитник Джули Шоуолтър е назначена да ви представлява. Срещнахте ли се с нея?

Колежката ми Джули пристъпи напред и застана на крачка зад Робинсън и следващия. Обвиняемите бяха на обща верига, затова адвокатите не можеха да се приближат повече. Винаги сваляха белезниците и веригите в съдебната зала, но фактът, че този път не го направиха, беше показателен за настроението на съдията.

Робинсън погледна към Джули и сви рамене.

— Искате ли тя да ви представлява, господин Робинсън?

— Не може ли да ми дадете чернокож адвокат?

— Свободен сте да наемете когото пожелаете. Имате ли средства за частен адвокат?

— Може би.

— Добре, ще го обсъдим по-късно. Следва господин Терънс Латимор.

Терънс погледна съдията така, сякаш се канеше да пререже и неговото гърло.

— На колко години сте, господин Латимор?

— На петнайсет.

— Разполагате ли със средства да си наемете адвокат?

Терънс поклати глава.

— Съгласен ли сте да ви представлява служебният защитник господин Кълън Поуст?

Младежът сви рамене, все едно изобщо не му пука. Съдията ме погледна и попита:

— Господин Поуст, срещнахте ли се с клиента си?

Господин Поуст не можеше да отговори. Опитах се, но нищо не излезе от устата ми. Направих крачка назад, без да откъсвам поглед от негова чест, който ме гледаше безизразно.

— Господин Поуст?

Залата беше притихнала, но ушите ми, непонятно защо, кънтяха пронизително. Коленете ми омекнаха, задишах мъчително. Отстъпих още една крачка назад, после се завъртях, шмугнах се през стената от полицаи и закрачих по средната пътека. Никой не понечи да ме спре. Съдията извика: „Господин Поуст, къде си мислите, че отивате?“, но господин Поуст нямаше никаква представа.

Излязох от съдебната зала и се отправих към мъжката тоалетна, където се заключих в една кабинка и повърнах. Давех се и бълвах, докато не остана нищо, после застанах пред мивката и си наплисках лицето. Смътно осъзнавах, че слизам с ескалатор, но нямах усещане за време, пространство, звук или движение. Не помня излизането си от сградата.

Намирах се в колата си и карах на изток по Поплар Авеню, отдалечавах се от центъра на града. Неволно минах на червено и едва избегнах тежък сблъсък. Чух гневни клаксони зад себе си. В един момент си дадох сметка, че съм оставил куфарчето си в съдебната зала, и този факт извика усмивка на лицето ми. Повече нямаше да го видя.

Родителите на майка ми живееха в малка ферма на петнайсетина километра западно от Дайърсбърг — родния ми град в Тенеси. Пристигнах там по някое време следобед. Напълно бях изгубил представа за времето и не помня да съм си помислял да се прибера у дома. Баба и дядо се учудили на появата ми, както научих впоследствие, но бързо усетили, че се нуждая от помощ. Разпитали ме, но аз съм посрещал всичките им въпроси с празен поглед. Сложили ме да си легна и се обадили на Брук.

По-късно през нощта парамедиците ме настаниха в линейка. Съпроводен от Брук, пътувах три часа до психиатрична болница близо до Нашвил. В Мемфис нямало легла, а и бездруго не ми се връщаше там. През следващите дни започнах лечение, вземах лекарства, бях подложен на продължителни сеанси с психиатри и постепенно започнах да се оправям след нервния си срив. Месец по-късно ни осведомиха, че застрахователната компания затваря кранчето. Време беше да си тръгвам и аз бях готов да се махна.

Отказах да се върна в апартамента ни в Мемфис, затова заживях при баба и дядо и с Брук решихме да се разделим. Някъде по средата на тригодишния ни брак и двамата бяхме осъзнали, че не можем да прекараме заедно остатъка от живота си и че ако се опитаме, ще бъдем много нещастни. Не го обсъдихме на момента, но ние рядко спорехме и се карахме. Но през онези потискащи дни във фермата намерихме смелост да разговаряме откровено. Все още се обичахме, ала вече се отдалечавахме един от друг. Отначало се уговорихме на пробна едногодишна раздяла, но после се отказахме и от този план. Никога не съм я винил, че ме е изоставила, докато преживявах нервен срив. Исках да прекратя тази връзка, тя също. Разделихме се с разбити сърца, но си обещахме да останем приятели или поне да се опитаме да го постигнем. И това не се получи.

Докато Брук напускаше живота ми, Бог чукаше на вратата. Появи се в образа на отец Бени Дрейк, епископалния свещеник от църквата на семейството ми в Дайърсбърг. Бени беше около четиресетгодишен, готин и модерен, с пиперлив език. В повечето случаи носеше избелели джинси, но винаги беше със свещеническата си якичка и черното сако и бързо се превърна в светлия лъч по време на моето възстановяване. Ежеседмичните му посещения не след дълго станаха почти ежедневни, а дългите ни разговори на предната веранда крепяха духа ми. Незабавно му се доверих и признах, че не желая да се връщам към правото. Бях само на трийсет и се нуждаех от ново поприще. Не исках да прекарам остатъка от живота си в осъждане на хора, в защита на обвиняеми или в адвокатска кантора, работещ под постоянно напрежение. Колкото повече се сближавах с Бени, толкова повече се засилваше желанието ми да бъда като него. Той видя нещо в мен и ми предложи да обмисля дали да не стана свещеник. Заедно отправяхме дълги молитви и водехме още по-дълги разговори, и аз постепенно започнах да долавям Божия зов.

Осем месеца след последната ми поява в съда се преместих в Александрия, щата Вирджиния, и постъпих в семинарията, където усърдно се обучавах три години. За да се издържам, работех по двайсет часа седмично за адвокатска кантора във Вашингтон. Ненавиждах работата си, която се състоеше в проучвания, но успявах да се прикривам. Всяка седмица нещо ми напомняше защо съм се отказал от тази професия.

Ръкоположиха ме, когато бях трийсет и пет годишен, и станах помощник-свещеник в епископалната църква на Дрейтън Стрийт в стария квартал на Савана. Викарият беше прекрасен човек на име Лутър Ходжес, който от години беше свещеник и на затвора. Чичо му беше умрял зад решетките и Лутър бе твърдо решен да помага на хората, изпаднали в забрава. Три месеца след като се преместих в Савана, се запознах с Франсоа Тейтъм — наистина забравена от Бога душа.

Най-вълнуващият миг в живота ми настъпи две години по-късно, докато извеждах Франки от затвора. Бях открил призванието си. С Божията помощ открих и Вики Горли, жена емисия.