Джон Гришам
Пазителите (38)

38

Първата операция на Куинси трае шест часа — наместват рамото и ключицата му. Минава добре и лекарите са доволни. Седя при него с часове, докато се възстановява. Премазаното му тяло заздравява и част от паметта му се връща, макар че нападението все още е бяло петно. Не му казвам какво знаем за Драмик и Робърт Ърл Лейн, нито за Адам Стоун и Скип ди Лука. Силно упоен е и не е готов да научи остатъка от историята.

Пред вратата му денонощно има пазач, най-често не само един. Болничната охрана, надзиратели от затвора, полицаи от Орландо, ФБР. Редуват се и на мен ми е приятно да си говорим. Разнообразявам се. Често се чудя колко струва всичко това. Петдесет хиляди долара годишно за престоя му в затвора, вече двайсет и три години. Капка в морето в сравнение с парите на данъкоплатците, които се харчат сега, за да го поддържат жив и да лекуват раните му. Да не говорим за охраната. Милиони, и всичките пропилени за невинен човек, който изобщо не е трябвало да влиза в затвора.

Рано една сутрин дремя на походното легло в стаята му, когато телефонът ми звънва. Агент Нолтън пита дали съм в града. Искала да ми покаже нещо. Отивам с колата до службата й и я следвам до голяма заседателна зала, където чака един техник. Той затъмнява светлината и ние поглеждаме към голям екран. Появява се лице на латиноамериканец — около шейсетте е, излъчва сурова хубост, има огнени тъмни очи и прошарена брада.

— Това е Рамон Васкес — обяснява Агнес. — От много години е един от главатарите на картела „Салтийо“, но вече почти се е пенсионирал, така да се каже.

— Името ми звучи познато — отбелязвам.

— Почакай.

Тя щраква и на екрана се появява друг образ — въздушна снимка на малък курорт в полите на планина, който е заобиколен от най-синята вода на света.

— Ето тук Рамон прекарва повечето си време. Остров Мартиника, във френската част на Малките Антили. Курортът се нарича „Ориол Бей“ и е собственост на една от милионите анонимни компании, базирани в Панама. — Агнес разделя екрана и се появява лицето на Мики Меркадо. — Преди три дни нашият приятел Меркадо използва хондураски паспорт и отлетя за Мартиника, където се срещна с Васкес в курорта. Отидохме и ние, но не успяхме да влезем, и може би по-добре. На следващия ден Меркадо се върна в Маями през Сан Хуан с боливийски паспорт.

Изведнъж ми просветва.

— Васкес е бил любовник на Даяна Русо — казвам.

— И още е. Заедно са от преждевременната смърт на скъпия й съпруг.

Тя щраква отново с мишката. Меркадо изчезва, половината екран остава черен. На другата половина все още се вижда панорамният изглед от курорта.

— Не разполагаме със снимки на Даяна. Според онова, което успяхме да навържем — няма да те отегчавам с разкази колко несигурни са разузнавателните данни от Карибите, — двамата прекарват по-голяма част от времето си в луксозно усамотение в курорта си. Тя в известен смисъл го управлява, но без да се набива на очи. Освен това пътуват много по цял свят. В Агенцията за борба с наркотиците не са сигурни дали пътуванията им са свързани с наркотрафик, или просто искат да се махнат за малко от острова. Васкес вече не е в разцвета на силите си, но подозират, че консултира картела от време на време. Възможно е убийството на Русо да е станало под негово ръководство и сега да се мъчи да оправи кашата. Възможно е обаче още да участва активно в бизнеса. Каквото и да върши, действа крайно предпазливо.

Отивам до един стол и се отпускам тежко.

— Значи все пак тя е била замесена — казвам.

— Още не знаем със сигурност, но изведнъж изглежда много по-виновна. Отказала се е от американското си поданство преди петнайсет години и е станала пълноправен гражданин на Панама. Струвало й е сигурно петдесет бона. Казва се Даяна Санчес, но вероятно има и други имена. И един бог знае колко паспорта. Няма сведения тя и Рамон да са сключили официално брак. Явно нямат и деца. Достатъчно ли видя?

— Още ли има?

— О, да.

 

 

ФБР следели Меркадо и се готвели да го арестуват, когато той допуснал необяснима грешка. Взел грешния телефон и се обадил на непроследим номер. Разговорът обаче бил записан. Меркадо предложил на човека отсреща да се срещнат на обяд следващия ден в ресторант за раци в Кий Ларго. Със забележителна бързина, която поражда в мен задоволство, че съм на страната на ФБР, Нолтън получава заповед и агентите й пристигат първи. Снимат Меркадо на паркинга, снимат го как яде раци заедно със своя познат, снимат и двамата, докато се качват в колите си. Джипът волво последен модел е регистриран на името на Брадли Фицнър.

На кадрите той изглежда в прилична форма, има прошарена козя брадичка и прошарена чуплива коса. Охолният пенсионерски живот явно му се отразява добре. Вече е почти осемдесетгодишен, но движенията му са на много по-млад човек.

— Поздравления, Поуст, най-сетне имаме връзката — казва Нолтън.

Толкова съм слисан, че оставам безмълвен.

— Разбира се, не можем да обвиним Фицнър, че е ходил на обяд, но ще извадим заповеди и ще знаем дори кога пикае.

— Внимавайте — предупреждавам я. — Много е умен.

— Така е, но дори най-умните престъпници допускат глупави грешки. Срещата с Меркадо е божи дар.

— Има ли данни Фицнър да е влизал в контакт с Ди Лука? — питам.

— Никакви. Залагам си заплатата, че дори не знае името на Ди Лука. Меркадо се движи в подземния свят, от там знае за Дяконите и е уредил нападението. Фицнър вероятно е подсигурил парите, но никога няма да успеем да го докажем, ако Меркадо не пропее. А типове като него не говорят.

Страшно съм въодушевен и се опитвам да си подредя мислите. Първата ми реакция е:

— Ама че случайност. Само за три дни Меркадо ви отведе до Рамон и до Даяна Русо, а после до Брадли Фицнър.

Агнес кимва, горда от постигнатия напредък, но и твърде делова, за да се перчи.

— Част от пъзела се подрежда, но имаме още много работа. Трябва да тръгвам. Ще те държа в течение.

Тя отива на друга среща, а техникът ме оставя сам. Дълго седя в полутъмната стая, вперил поглед в стената, и се опитвам да осмисля тези бомби. Агнес е права, че най-неочаквано сме научили много повече за заговора около убийството на Кийт. Но каква част ще успеем да докажем? И доколко това ще помогне на Куинси?

Накрая излизам от стаята и сградата и отивам с колата в болницата, където заварвам Марвис при брат му. Обяснява, че е убедил шефа си да му даде няколко дни отпуск, така че ще поостане. Чудесна новина е и аз се втурвам към мотела да си събирам багажа. Пъпля в задръстването на излизане от града, когато прозрението ме връхлита с такава сила, че отбивам и известно време крача около колата. Продължавам да шофирам, докато в главата ми се оформя прост, но красив план. После се обаждам на новата си приятелка, специален агент Агнес Нолтън.

— Какво има? — пита тя отривисто, след като съм изчаквал на линията десет минути.

— Единственият начин да пипнем Фицнър е да го въвлечем в заговора — казвам.

— Звучи като подстрекаване към престъпление.

— Нещо такова, но не съвсем.

— Слушам те.

— Изпратихте ли вече Ди Лука към незнайни земи?

— Не, тук е.

— Трябва да направи още нещо, преди да изчезне.

 

 

Ди Лука отива в Хаялия Парк и сяда на трибуните, далече от другите зрители. Държи списък с гонките и е готов да започне да залага на конете. Поставено му е най-модерното подслушвателно устройство, с което можем да чуем пръхтенето на елен от трийсет метра. Меркадо се появява двайсет минути по-късно и сяда до него. Купуват си две бири и наблюдават следващата гонка. Накрая Ди Лука казва:

— Имам план. Отново са преместили Милър между операциите. Продължава да се подобрява, но скоро няма да го изпишат. Охраната се върти, винаги има някой на вратата. От затвора изпращат няколко надзиратели от време на време. Ето какъв е планът. Вземаме униформата на Стоун и един от нашите я облича. Вмъква се късно през нощта. Подаваме сигнал, че в болницата има бомба, може дори да взривим нещо в мазето, без никой да пострада. При такива случаи в болниците настава истински хаос. Всички са на бойна нога. В мелето нашето момче стига до Милър. Ще използваме автоинжектор за епинефрин, ще купим от аптеката, но ще го заредим с нещо като рицин или цианид. Бодваме го в крака и след пет минути е мъртъв. Ако се събуди, няма да успее да реагира навреме, но те непрекъснато го държат упоен. Ще действаме късно през нощта, когато най-вероятно ще спи. Нашият човек излиза и се шмугва в бъркотията.

Меркадо отпива от бирата си и се мръщи.

— Не знам, звучи адски рисковано.

— Така е, но аз съм готов да поема риска. Безплатно.

— Нали има камери навсякъде?

— Над вратата, но не в стаята. Нашият човек ще влезе, защото ще мине за надзирател. Вътре ще приключи за секунди и ще потъне в хаоса навън. Ако го снимат, няма да е голяма работа. Никой няма да разбере кой е той. Ще го кача на самолет след няма и час.

— Само че Милър е в болница, заобиколен от добри лекари.

— Така е, но докато открият каква е отровата, той вече ще е мъртъв. Довери ми се. Отровил съм трима души в затвора, и то с подръчни средства.

— Не знам, ще си помисля.

— Ти няма да си мръднеш пръста, Мики. Само ще дадеш парите. Ако нашето момче оплеска работата и го спипат, няма да проговори. Обещавам ти. Ако Милър оцелее, задръж другата половина от сумата. Ударите в затвора са евтини, но това ще е по-различно.

— Колко?

— Сто бона. Половината сега, половината след погребението. Плюс двайсет и петте от първия удар.

— Доста е.

— Ще са нужни четирима души, аз и още трима, включително оня, дето ще направи бомбата. Много по-сложно е, отколкото да намушкаш някого в затвора.

— Това са много пари.

— Искаш ли го мъртъв или не?

— Трябваше вече да е мъртъв, но вие оплескахте нещата.

— Да или не?

— Адски много пари са.

— За твоите хора са нищо.

— Ще си помисля.

От другата страна на пистата, до конюшните, екип в микробус на фирма за доставка заснема всяко движение, докато микрофонът улавя всяка дума.

 

 

Фицнър прави дълги разходки с втората си съпруга, ходи за риба с приятел с елегантна десетметрова яхта и играе голф всеки понеделник и сряда в една и съща четворка. Съдейки по всичко — дрехите, дома му, колите, хубавите ресторанти, клубовете, — трябва да е доста заможен. Наблюдават го, но не влизат в къщата заради огромния брой охранителни камери. Фицнър има айфон, от който провежда нормалните си разговори, и поне един предплатен за по-деликатните. В продължение на единайсет дни не се откъсва от голф игрището и пристана.

На дванайсетия ден той излиза от Маратон и подкарва на север по шосе 1. Когато стига до Кий Колъни Бийч, планът вече е в ход. Нещата набират скорост, когато Меркадо излиза от Корал Гейбълс и потегля към Кий Ларго. Пристига пръв и спира на паркинга пред ресторант „Снукс Бейсайд“. Двама агенти по шорти и ризи на цветя се настаняват на десетина метра от масата на Меркадо. Петнайсет минути по-късно Фицнър пристига с волвото си и влиза в ресторанта без сак — една от няколкото му грешки.

Докато Меркадо и Фицнър ядат салати с морски дарове, сакът бива изваден от волвото. Вътре има пет пачки стодоларови банкноти, пристегнати с ластичета. Не са нови, съхранявани са известно време. Общо 50 000 долара. Две пачки са извадени и подменени с чисто нови банкноти, чиито серийни номера са записани. Спортният сак е поставен обратно пред задната седалка на волвото. Идват още двама агенти и екипът наброява общо десет души.

След като обядът приключва, Фицнър плаща с карта „Америкън Експрес“. Двамата с Меркадо излизат на слънце. Застават до волвото, докато Фицнър отключва вратата, грабва сака и без да дръпне ципа и да надникне вътре, го подава на Меркадо, който го взема толкова нехайно, че явно не му е за пръв път. Преди Меркадо да направи и една крачка, силен глас се провиква:

— Не мърдайте! ФБР!

Брадли Фицнър припада и се строполява тежко върху колата до своето волво. Свлича се на асфалта, докато агентите обграждат Меркадо, вземат сака и му щракват белезниците. Брадли се изправя зашеметен, има рана над лявото ухо. Един агент грубо изтрива кръвта с хартиена салфетка и двамата заподозрени са натоварени. Потеглят за Маями.