Джон Гришам
Пазителите (11)

11

Кампусът на университета „Вирджиния Комънуелт“ се е разпрострял в центъра на Ричмънд. В един студен януарски следобед отивам в катедрата по криминология на Уест Мейн Стрийт. Кайл Бендершмит я ръководи вече двайсет години. Кабинетът му заема целия ъгъл на етажа. Секретарка ми предлага кафе, а аз никога не отказвам. Влизат и излизат студенти. Точно в три следобед прочутият криминолог пристига и ме поздравява с усмивка.

Доктор Бендершмит е на седемдесет и няколко години, слаб и енергичен, и още се облича като колежанин от едно време. Колосан панталон в цвят каки, мокасини и риза с копченца на яката. Много е търсен като вещо лице, но все още обича да преподава и води по два курса на семестър. Съдебната зала не му допада и избягва да свидетелства. И двамата знаем, че ако издействам преразглеждане на делото на Куинси Милър, то ще се случи след години. Обикновено Бендершмит преглежда случая, описва какво е открил, предлага мнение и се заема със следващия случай, а адвокатите запретват ръкави.

Повежда ме към малка заседателна зала. Върху масата е купчината материали, които му изпратих преди три седмици: снимки и схеми на местопрестъплението, снимки на фенерчето, докладът от аутопсията и всички протоколи от процеса — близо 1200 страници.

Махвам с ръка към документите и питам:

— Е, какво мислите?

Той се усмихва и клати глава.

— Прочетох всичко и не проумявам как изобщо е бил осъден този човек. Не е необичайно обаче. Какво се е случило с фенерчето всъщност?

— Избухнал пожар в склада с улики. Така и не намерили фенерчето.

— Да, прочетох за това. Но какво е станало в действителност?

— Още не знам. Не сме разследвали пожара и вероятно няма да ни се удаде такава възможност.

— Да допуснем, че това е бил умишлен палеж и че някой е искал фенерчето да изчезне. Без него престъплението няма връзка с Милър. Какво печели полицията, като го унищожава и не го показва на съдебните заседатели?

Чувствам се като свидетел, когото подготвят за кръстосания разпит.

— Уместен въпрос — отбелязвам и отпивам от кафето си. — И докато сме на вълна предположения, да допуснем, че полицията не е искала вещото лице да огледа добре фенерчето.

— Само че защитата не е имала вещо лице — възразява той.

— Не, разбира се. Адвокатът е бил служебен, а съдията отказал да отпусне средства за наемане на второ вещо лице. Ченгетата вероятно са очаквали да стане така, но не са били склонни да рискуват. Канели са се да намерят някой като Норуд, който е готов да анализира и да спекулира въз основа на снимките.

— Звучи логично, струва ми се.

— Това са само предположения, доктор Бендершмит. На този етап можем толкова. Току-виж, кървавите пръски са от друг човек.

— Именно — признава той с усмивка, като че ли вече му е хрумнало нещо. Взема увеличена цветна снимка на стъклото на фенерчето с диаметър около пет сантиметра. — Заедно с няколко колеги разгледахме това с всевъзможни средства за увеличаване на образа. Не съм сигурен, че тези пръски са от човешка кръв, ако изобщо са от кръв.

— Ако не са от кръв, от какво са?

— Не мога да кажа. Най-много ме смущава фактът, че фенерчето не е взето от местопрестъплението. Не е известно откъде се е появило, нито как пръските са попаднали върху стъклото. Материалът за анализ е много ограничен, невъзможно е да се определи нищо категорично.

— Ако са пръски кръв, не трябва ли да ги има и по пушката, и дори по убиеца?

— Най-вероятно, но никога няма да узнаем. Не е намерена нито пушката, нито дрехите на убиеца. Известно ни е, че е била пушка заради едрите сачми. След два изстрела в толкова тясно пространство ще има страшно много кръв. Снимките го доказват. Учудвам се обаче, че убиецът не е оставил кървави следи на излизане.

— Няма данни за кървави следи — казвам аз.

— В такъв случай е положил огромно старание да не бъде разкрит. Няма пръстови отпечатъци, затова сигурно е носел ръкавици. Няма следи от стъпки, вероятно подметките на обувките му също са били защитени. Струва ми се много опитен.

— Възможно е убийството да е свързано с бандите, да е дело на професионалист.

— Е, това е ваша работа. Аз не мога да стигна толкова далече.

— Възможно ли е да стреляш с пушка с едната ръка и да държиш фенерче с другата? — питам, макар че отговорът е очевиден.

— Слабо вероятно е. Но фенерчето е малко, стъклото му е само пет сантиметра в диаметър. Възможно е да го държиш с едната си ръка и с нея да крепиш пушката по средата. Ако човек е склонен да приеме теорията на обвинението. Аз обаче сериозно се съмнявам, че фенерчето изобщо е било на местопрестъплението.

— Само че според показанията на Норуд това е кръв, и то пръснала назад при изстрела.

— Норуд отново греши. Трябва него да тикнат зад решетките.

— Значи пътищата ви са се пресичали, така ли?

— О, да, два пъти. Разгромих две присъди, издействани от него, но хората все още са в затвора. В апогея на кариерата си Норуд беше известен в бранша, едва ли не светило. За щастие, той се отказа, но мнозина като него продължават да работят. Отвратително.

Бендершмит е непримирим критик на едноседмичните семинари, където полицаи, следователи, всъщност всеки, който си плати за обучението, може да се подготви бързо, да получи удостоверение и да се обяви за специалист.

— Страшно безотговорно е от негова страна да заявява пред съдебните заседатели, че пръските са от кръвта на Русо — продължава той. Клати глава недоумяващо и възмутено. — Просто не съществува научно доказателство за това.

Норуд беше заявил пред съдебните заседатели, че „обратните пръски“ не могат да прелетят на повече от сто и двайсет сантиметра във въздуха — разпространено убеждение по онова време. Следователно дулото трябва да е било близо до жертвата. Според Бендершмит няма такова нещо. Разстоянието, на което може да се разпространява кръвта, е много различно при всяка стрелба, затова уж точното твърдение на Норуд е категорично погрешно.

— Променливите величини са твърде много, за да се изрази категорично становище.

— А вашето мнение какво е?

— Че няма научни основания за онова, което Норуд е заявил пред съдебните заседатели. Няма начин да се разбере дали фенерчето изобщо е било на местопрестъплението. Дори съществува вероятност пръските изобщо да не са от кръв. Много неща могат да се оспорят, господин Поуст. Ще облека всичко в красиви и убедителни думи.

Поглежда часовника си и казва, че очаква телефонно обаждане. Нали не възразявам? Не, разбира се. Докато го няма, изваждам свои бележки и въпроси, на които не мога да си отговоря. Той също не може, но ценя разсъжденията му. Плащам си за тях. Ученият се връща след петнайсетина минути с чаша кафе.

— Е, какво ви смущава? — питам. — Зарежете науката, да поразмишляваме.

— И това ми е забавно почти колкото науката — отговаря той с широка усмивка. — Първи въпрос: ако ченгетата са подхвърлили фенерче в багажника на Милър, защо не са подхвърлили и пушка?

Стотици пъти съм се питал същото.

— Може би са се опасявали да не би да не успеят да докажат, че тя е на Милър. Или пък им е било по-трудно да подхвърлят пушка в багажника на колата му. Фенерчето е много по-малко и по-лесно биха го пъхнали вътре. В показанията си шериф Фицнър твърди, че го е намерил при обиска на багажника в присъствието на свои колеги.

Бендершмит слуша внимателно и кима.

— Звучи правдоподобно.

— Лесно е просто да извадиш фенерче от джоба си и да го пуснеш в багажника. Но не и пушка.

Той продължава да кима.

— Бих се съгласил с това. Следващ въпрос: според доносника Милър признал, че на следващия ден е отишъл с колата си до Залива и е хвърлил пушката в океана. Защо не се е отървал и от фенерчето? И двата предмета са били на местопрестъплението. И по двата е имало кръв. Нелогично е да не изхвърли и фенерчето.

— Нямам отговор на този въпрос и виждам тук огромна празнина в измишльотината, която ченгетата са вкарали в главата на доносника.

— И защо в океана, където водата е плитка и има приливи и отливи?

— Няма логика — признавам.

— Така е. Следващ въпрос: защо е стрелял с пушка? Пушките са много шумни. Убиецът е извадил късмет, че никой не е чул гърмежите.

— Кари Холанд твърди, че е чула нещо, но на нея не може да й се вярва. Стреляли са с пушка може би защото са допускали, че човек като Милър би предпочел пушка. Един професионалист би използвал пистолет със заглушител, само че който го е извършил, е искал да натопи Милър.

— Съгласен. Известно ли е Милър да е бил ловджия?

— Нищо подобно. Твърди, че никога през живота си не е ходил на лов.

— Притежавал ли е оръжия?

— Казва, че държал в къщата два пистолета за самоотбрана. Съпругата му дала показания, че е имал пушка, но и тя не е свидетел, на който може да се вярва.

— Бива си те, Поуст.

— Благодаря, понатрупах опит. Вече познавате случая и ще се радвам да чуя каква версия сте си формирали. Оставете настрана науката и ми кажете как е станало убийството според вас.

Той се изправя, застава през прозореца и дълго гледа навън.

— Тук е мислено, господин Поуст, затова най-вероятно няма да разрешите това престъпление, освен ако не стане чудо. Даяна Русо е разказала убедителна история за конфликта между Милър и съпруга си. Подозирам, че е преувеличила, но съдебните заседатели са й повярвали. Обвинила е чернокож в градче на бели. При това чернокож с мотив. Заговорниците са били достатъчно запознати с доказателствата от местопрестъпленията, за да използват фенерчето като връзка с Милър. Истинският убиец не е оставил проследими улики, което е забележително и говори много за задълбочеността на плана. Ако изобщо е допуснал грешка, ченгетата не са забелязали или са я прикрили. Двайсет и две години по-късно следата наистина е изстинала и разрешаването на случая изглежда невъзможно. Няма да намерите убиеца, господин Поуст, но може да успеете да докажете невинността на клиента си.

— Съществува ли вероятност той да е виновен?

— Значи имате съмнения?

— Винаги. Съмненията ме държат буден нощем.

Той се връща на стола си и отпива от кафето.

— Не виждам подобно нещо. Мотивът му е слаб. Да, сигурно е мразел бившия си адвокат, но не може да не си е давал сметка, че ако му пръсне мозъка, смъртната присъда не му мърда. Милър е имал алиби. Нищо не го свързва с местопрестъплението. По моя преценка той не е извършителят на убийството.

— Радвам се да го чуя — отговарям с усмивка.

Бендершмит не е излишно състрадателен човек и е свидетелствал по-често за обвинението, отколкото за защитата. Говори директно и не се страхува да критикува други експерти, дори свой колега, ако не е съгласен. Още няколко минути разговаряме за други прочути случаи на погрешни присъди и после става време да си вървя.

— Благодаря ви, докторе — казвам, докато си събирам нещата. — Знам, че времето ви е ценно.

— Вие си плащате за него — отбелязва той с усмивка.

Да, 30 000 долара.

Вече отварям вратата, когато той се обажда:

— И последно, господин Поуст. Това е извън сферата ми на компетентност, но играта може доста да загрубее. Не е моя работа, но наистина внимавайте.

— Благодаря ви.