Джон Гришам
Пазителите (42)

42

Разбира се, времето се разваля. В Северна Флорида не е валяло вече две седмици, дори се говореше за суша, но денят е тъмен и буреносен още от сутринта. Франки кара, а аз скърцам със зъби и преглъщам измъчено.

— Добре ли си, шефе? — пита той поне за трети път, докато прекосяваме Дилън.

— Какво намекваш, Франки? — срязвам го. — Вече си признах. Беше дълга вечер, пих много, ядох много, пуших гадна пура и се отрязах на верандата, докато една огромна котка не ми скочи на гърдите в три сутринта и не ми изкара акъла. Откъде да знам, че това е нейният стол? Никой не заспа повече. Така че, да, малко съм отнесен. Очите ми сълзят. Целият съм в котешки косми. И се чувствам адски скапан.

— Гади ли ти се?

— Още не. Но ще те осведомя. Е, вълнуваш ли се, че ще влезем в къща, обитавана от духове и омагьосана от африканска вещица?

— И още как!

Той докосва пистолета си и се усмихва, развеселен от моите мъки.

Райли и Уендъл ни чакат пред къщата. Вятърът вие, скоро ще завали. Връчвам на всеки копие от договора за наем и бързо им обяснявам основните положения. Повече ги интересуват парите, затова им подавам чек, платим и на двамата и издаден от служебната сметка на адвокатска кантора „Колакърчи“.

— Не може ли в брой? — пита Уендъл, зяпнал начумерено чека.

На свой ред се смръщвам по адвокатски и отговарям:

— Не може в брой при сделки за недвижими имоти.

Не съм сигурен, че това е валидно за Флорида, но звуча авторитетно.

Франки вади от каросерията на пикапа си стълба, дълга два метра и половина, както и лъскав железен лост, купен вчера. Вземам две фенерчета и един спрей против насекоми. Проправяме си път сред високи бурени към порутеното предно стълбище и оглеждаме къщата. Уендъл обяснява:

— Долу има дневна и една спалня, а стълбите за втория етаж са отдясно, в дневната. Горе има две спални. Над тях ще намерите таван, но може и да не намерите. Пак ви казвам, не съм се качвал там, никога не ми се е искало. Дори не съм разпитвал има ли изобщо някакво помещение. Отзад има пристройка, добавена по-късно. Там са кухнята и една тоалетна, а над тях няма нищо. Къщата е на ваше разположение.

Твърдо решен съм да не проявявам и капка колебание и започвам да пръскам краката и ръцете си със спрея. Допускам, че е пълно с кърлежи, паяци и опасни буболечки, за които дори не съм чувал. Подавам флакона на Франки и той също се напръсква. Засега оставя стълбата до вратата, защото не сме сигурни дали ще ни потрябва.

С неохота, която изглежда прекалено драматична, но вероятно е непресторена, Райли пристъпва напред с един ключ и го пъхва в тежкия катинар, който рязко изщраква и пада. Райли бързо отстъпва назад. И двамата представители на семейство Тафт изглеждат готови да си плюят на петите. Недалече проблясва мълния и ни стряска. Небето тътне изпод кълбящи се тъмни облаци. Нали съм най-смел, ритвам входната врата и тя се отваря със скърцане. Поемаме си дъх и го изпускаме облекчено, когато не се появява нищо зловещо. Обръщам се към Райли и Уендъл и казвам:

— Ще се видим след малко.

Внезапно вратата се затръшва шумно. Франки изграчва неистово: „Мамка му!“, а на мен ми се подкосяват краката. Братовчедите Тафт се дръпват с облещени очи и зяпнали усти. Засмивам се насила, като да внуша: „Леле, адски забавно!“, пристъпвам напред и отново отварям вратата.

Чакаме. Нищо не се показва. Никой не затръшва вратата повторно. Включвам фенерчето си и Франки прави същото. Държи го с лявата си ръка, в дясната стиска лоста, а пистолетът е в джоба на хълбока му. Един поглед към лицето му ми е достатъчен да разбера, че изпитва ужас. И това е човек, прекарал четиринайсет години в затвора. Отварям вратата по-широко, докато се залости в пода, и двамата пристъпваме навътре. Вайда е починала преди тринайсет години и уж никой не е припарвал в къщата, но повечето мебели са изнесени. Не вони, просто силно мирише на мухъл. Дървените подове са плесенясали и влажни, усещам как вдишвам най-различни бактерии. С фенерчетата си осветяваме спалнята отляво. Дюшек под слой прах и мръсотия. Сигурно върху него е издъхнала Вайда. Изцапаният под е покрит със строшени абажури, стари дрехи, книги и вестници. Пристъпваме в дневната и светлината на фенерчетата ни я обхожда. Телевизор от шейсетте години с напукан екран. Олющени тапети. Навсякъде боклуци и паяжини.

Докато осветяваме тясното стълбище и се готвим да поемем нагоре, върху ламаринения покрив се изсипва силен дъжд и шумът е оглушителен. Извива вятър и разлюлява стените.

Изкачвам три стъпала, следван от Франки, и внезапно входната врата отново се затръшва. Затворени сме вътре с духовете, останали след Вайда. Спирам, но само за секунда. Водач съм на тази експедиция, аз съм храбрецът, затова не бива да показвам страх, макар че сърцето ми ще се пръсне.

Дали ще ми е забавно, докато разказвам този епизод на Вики и Мейзи? Добавям го към списъка на нещата, за които не те предупреждават, докато следваш право.

Изкачваме стълбите и топлината ни връхлита, сякаш влизаме в сауна — гореща и лепкава мъгла, която сигурно щяхме да виждаме, ако не беше толкова тъмно. Дъждът и вятърът блъскат по покрива и прозорците. Влизаме в спалнята отдясно — тясна стаичка, не повече от десетина квадратни метра, в която има дюшек, счупен стол и прокъсана черга. Осветяваме тавана, търсим капак на отвор за подпокривно помещение, но не виждаме нищо. Само чамови дъски, навремето боядисани в бяло, но вече олющени. В единия ъгъл нещо помръдва и събаря буркан. Насочвам лъча натам и предупреждавам:

— Дръпни се! Змия!

Дълга черна змия, сигурно неотровна и все пак… Не е на кълбо, а пълзи, но не към нас. Вероятно просто е объркана от нахълтването ни.

Не се заигравам със змии, но и не изпитвам смъртен страх от тях. Франки обаче е уплашен и вече изважда пистолета си.

— Не стреляй — надвиквам шумотевицата.

Заковаваме се на място и осветяваме змията с фенерчетата си. Стоим така дълго, ризите ни залепват за гърба, дишането ни се учестява още повече. Змията бавно се провира под чергата и вече не я виждаме.

Дъждът отслабва и ние постепенно се опомняме.

— Как си с паяците? — питам.

— Млъквай!

— Внимавай, навсякъде са!

Докато се изнасяме заднешком от стаята, без да спираме да оглеждаме пода за змията и други гадини, мощна гръмотевица изтрещява наблизо и в този момент осъзнавам, че ако не умра от отровно влечуго или зъл дух, със сигурност ще пукна от сърдечен удар. От веждите ми капе пот. Ризите ни са съвсем мокри. В другата спалня има малко легло, върху което е метнато старо войнишко одеяло.

Няма други мебели. Тапетите са провиснали от стените. Надниквам през прозореца и през пелената от дъжд смътно различавам Райли и Уендъл, които седят в пикапа, изчакват да отмине дъждът и наблюдават къщата през предното стъкло, пуснали чистачките и несъмнено заключили вратите, за да се предпазват от зли духове.

Изритваме боклуците настрани, за да проверим за змии, после насочваме вниманието си към тавана. И тук няма следа от отвор. Може би Кени Тафт е скрил кашоните си горе и ги е запечатал за вечни времена или поне докато се върне да ги вземе. Откъде да знам какво е направил, по дяволите?

Франки забелязва керамична топка на по-малка врата, вероятно към дрешник. Посочва я, за да привлече вниманието ми — явно предпочита аз да я отворя. Стисвам я, разклащам я и дръпвам силно, а когато вратата се отваря, се озовавам лице в лице с човешки скелет. Франки едва не припада и прикляка на едно коляно. Аз се дръпвам и най-сетне започвам да повръщам.

Внезапен вихър отново блъсва къщата, още по-силно този път, и ние дълго се вслушваме във воя на бурята. Чувствам се малко по-добре, след като съм изхвърлил пролетните рулца от тялото си, бирата, виното, брендито и всичко останало. Франки се мобилизира и двамата бавно насочваме фенерчетата си обратно към дрешника. Скелетът виси от някакво найлоново въже и ставите на пръстите му едва докосват пода. Под него има локва от нещо черно и лепкаво. Може би каквото е останало от кръвта и органите след дългогодишно разложение. Не изглежда да е бил обесен, защото въжето е омотано около гърдите и под мишниците му, а не около шията, затова черепът е наклонен наляво и празните очни кухини са обърнати надолу, сякаш да пренебрегват натрапниците за вечни времена.

Само това му трябва на окръг Руис — поредното неразкрито убийство. Има ли по-удачно място да скриеш жертвата си от къща, която смятат за дотолкова обитавана от духове, че дори собствениците й се страхуват да влизат? С радост ще предадем на шериф Касъл и момчетата му този случай. Той не е наш проблем.

Затварям вратата и завъртам топката докрай.

Можем да избираме между две неща. Или да се върнем в спалнята с живата змия, или да останем тук, при скелета. Избираме второто. Франки успява с лоста си да достигне дъска на тавана и я откъртва.

Договорът ни за наем не ни дава право да повреждаме къщата, но на кого му пука? Двама от собствениците седят отпред в пикап, твърде уплашени дори да прекрачат прага. Чака ни работа, а аз вече съм изморен. Докато Франки откъртва втора дъска, аз внимателно слизам по стълбите и отново отварям входната врата. Кимвам на Райли и Уендъл, но дъждовната пелена е много плътна и погледите ни не се срещат. Вземам стълбата и я отнасям горе.

Когато Франки откъртва четвърта дъска, отгоре пада кашон със стари компоти, които се разбиват в краката ни.

— Чудесно! — провиквам се. — Горе има склад.

Въодушевен, Франки започва да троши дъските като бесен и не след дълго една трета от тавана на спалнята е унищожен, а аз захвърлям треските в ъгъла. Няма да се връщаме повече тук, изобщо не ми пука в какъв вид ще оставим мястото.

Нагласям стълбата и колебливо се провирам през отвора. Когато тялото ми е до кръста в подпокривното помещение, го осветявам с фенерчето. Няма прозорци, тъмно е като в рог, тясно и плесенясало, не повече от метър и двайсет високо. Учудващо подредено е за стар таван — доказателство, че собствениците не са били консуматори, а също и че Кени най-вероятно го е запечатал преди повече от двайсет години.

Не можем да се изправим, затова бавно запълзяваме. Дъждът барабани по ламаринения покрив на сантиметри от главите ни. Налага се да си крещим, за да се чуваме. Франки тръгва в едната посока, аз в другата, съвсем бавно.

Провираме се между дебели паяжини и оглеждаме всеки сантиметър за змии. Минавам покрай купчина чамови дъски, сигурно останали от строежа преди сто години. Има и купчина вестници, най-горният с дата от март 1965 г.

Франки се провиква и аз запълзявам към него с вече протрити колене на джинсите.

Той е отметнал парцаливо одеяло, колкото отдолу да се покажат три еднакви кашона. Насочил е лъча на фенерчето си към етикета на единия кашон и аз се навеждам над него. Мастилото е избеляло, но ръкописният надпис се чете ясно: Шерифство на окръг Руис — веществени доказателства номер 14, КМ. И трите кашона са запечатани с дебело кафяво тиксо.

С мобилния си телефон правя десетина снимки на кашоните, без да ги местим. За да ги предпази, Кени съобразително ги е поставил върху три греди, а не направо на пода, в случай че покривът протече при силен дъжд. Таванът обаче изглежда забележително съхранен и след като тук е сухо при този порой, значи покривът е здрав.

Кашоните изобщо не са тежки. Внимателно ги пренасяме до отвора. Слизам пръв и Франки ми ги подава. В спалнята отново ги снимам. Не ни се остава в компанията на змии и скелети, бързаме да излезем. Предната веранда е продънена и мокра от дъжда, затова оставяме кашоните от вътрешната страна на входната врата и изчакваме бурята да стихне.