Джон Гришам
Пазителите (45)

45

Чакаме почти до единайсет часа, когато доктор Бендершмит приключва лекцията си и се връща в кабинета си. С Франки седим там, натъпкани с кофеин. Той влиза с усмивка и оповестява:

— Печелите! — Отпуска се тежко на стола си, опипва папийонката си и с огромно задоволство ни съобщава прекрасната новина. — Няма съвпадение. Изобщо няма човешка кръв. О, има много по ризата на Русо, нулева група като петдесет процента от хората, но не знаем нищо повече. Както ви казах, тук нямаме ДНК лаборатория, но за щастие, не ви и трябва. Кръвта по фенерчето е от животно, най-вероятно заек или друг подобен малък бозайник. В доклада ще си послужа със съответните научни термини, но сега няма. Тръгвам, защото не съм мигнал цяла нощ с този случай. След два часа имам полет. Не изглеждате изненадан, Поуст.

— Не съм изненадан, докторе, просто изпитвам облекчение да науча истината.

— Той ще излезе на свобода, нали?

— Никога не е толкова просто. Знаете как е. Месеци наред ще се борим в съда със зъби и нокти, но накрая ще го измъкнем. Благодарение на вас.

— Вие свършихте черната работа. Аз съм най-обикновен учен.

— А отпечатъкът от палец?

— Добрата новина е, че не е на Куинси. Лошата новина е, че не е и на Фицнър. Засега не знаем чий е, но криминалистичната лаборатория на Флорида продължава да търси. Снощи са го пуснали в системата си, но не са намерили съответствие. Което вероятно означава, че човекът, който е пипал батерията, няма отпечатъци в системата. Може да е всеки. Съпругата на Фицнър, чистачката му, някое от момчетата в службата му. Човек, за когото не сте чували и когото може би никога няма да намерите.

— Но това няма значение, нали? — пита Франки. — Ако фенерчето не е било на местопрестъплението, истинският убиец не го е използвал.

— Точно така — съгласява се Кайл. — Какво се е случило тогава? Подозирам, че Фицнър е убил заек, взел е кръв от него и е изцапал фенерчето. Аз на негово място бих използвал голяма спринцовка и бих опръскал стъклото от разстояние около метър и половина. Биха се получили хубави пръски. Оставил го е да изсъхне, като е пипал с ръкавици, пъхнал го е в джоба си, извадил е заповед за обиск на колата на Куинси и го е подхвърлил. Познавал е Пол Норуд, така наречения експерт, и се е погрижил обвинението да наеме него. Норуд би казал всичко срещу заплащане, затова е пристигнал в града с напомпаната си биография и е убедил, да кажем, простодушните съдебни заседатели. Повечето от които бели, доколкото си спомням.

— Единайсет от общо дванайсет — уточнявам аз.

— Сензационно убийство, жажда за справедливост, идеалният заподозрян с мотив и изобретателно натопяване. Куинси се е разминал на косъм със смъртната присъда и е бил вкаран в затвора до живот. Двайсет и три години по-късно вие, Поуст, откривате истината. Заслужавате медал.

— Благодаря, докторе, но медалите не ни интересуват. Само отмяната на погрешни присъди.

— За мен беше истинско удоволствие. Фантастичен случай. Ще дойда, когато ви потрябвам.

* * *

На излизане от Ричмънд се обаждам на любимата си медицинска сестра, която подава телефона на Куинси. Простичко му обяснявам, че вече разполагаме с ценно доказателство, което един ден ще го оневини. Омаловажавам шансовете ни за бързо освобождаване и го предупреждавам, че през следващите няколко месеца ще правим много правни маневри, за да го измъкнем. Той е доволен, признателен и смирен.

Преди тринайсет седмици е станал жертва на нападение и състоянието му се подобрява с всеки изминал ден. Схваща много по-добре и говори по-бързо, речникът му се разширява. Един от главните ни проблеми е неспособността му да проумее, че рехабилитацията му трябва да протича възможно най-бавно. Защото, ако състоянието му се подобри достатъчно, ще го върнат в затвора. Много пъти съм се опитвал да обясня на него и на лекарския екип колко е важно нещата да стават бавно. Само че пациентът е уморен от мудното темпо, писнало му е от болницата, от операциите, от иглите и тръбичките. Иска му се да стане и да хукне.

Франки кара на юг, а аз провеждам дълги телефонни разговори с Мейзи, Сюзан Ашли и Бил Канън. Идеите са толкова много, че Мейзи организира конферентен разговор и целият екип провежда едночасова мозъчна атака. На нея й хрумва блестяща идея — номер, който е обмисляла от известно време. Според законите във Флорида молбите за преразглеждане на вече издадена присъда трябва да се подават в окръга, където осъденият излежава присъдата си. Поради това съдия Планк бива затрупан с планина от документи — затворът „Гарвин“ е на един хвърлей място в окръг Пойнсет. Твърде изтощен е, за да изпитва състрадание, и не би разпознал ново доказателство, дори ако го ухапе по задника.

В момента обаче Куинси не е в „Гарвин“. Намира се в болница в Орландо, център на окръг Ориндж, с население 1,5 милиона души и седалище на четиресет и трима апелативни съдии. Ако подадем нова молба тук, тя ще бъде отхвърлена от щата с мотива, че ние просто се опитваме да си изберем съд. Но нямаме нищо за губене. Успеем ли, ще представим новите си доказателства пред нов съдия от град с известна етническа пъстрота. Изгубим ли, ще се върнем при стария Планк за нов опит. Най-напред обаче трябва да оттеглим обжалването си на отказа на Планк в отговор на първата ни молба. То вече три месеца стои неразгледано от Върховния съд в Талахаси.

През следващите два дни с Мейзи съставяме нова молба и оттегляме предишната. Получаваме хубавата новина, че криминалистичната лаборатория на щата Флорида е стигнала до същия извод като Кайл Бендершмит.

Няма новини от семейство Тафт и скелета в техния дрешник.

Ако имахме шампанско в офиса, сигурно щяхме да го отворим, когато се обажда любимата ми медицинска сестра от Орландо и съобщава, че първо, Куинси е получил инфекция от една от раните и второ, челюстта му не е зараснала правилно и се налага още една операция.

— Моля ви, не го изписвайте — казвам аз в края на разговора.

Незабавно подаваме молба в апелативния съд в окръг Ориндж, територия на Сюзан Ашли. Съдът е потаен относно начина на разпределяне на делата между съдиите, затова не знаем кой ще ни се падне. Щатът Флорида отговаря след две седмици и го прави с доста лаконично искане за отмяна, за което сякаш не си е струвало усилията да работим толкова.

Сюзан Ашли моли за ускорено изслушване и научаваме, че съдия ще бъде почитаемият Анш Кумар, трийсет и осем годишен американец второ поколение, чиито родители са емигрирали от Индия. Искали сме етническа пъстрота и сме я получили. Той удовлетворява молбата ни за изслушване и аз се изстрелвам за Орландо. Пътувам с Франки в неговия пикап, защото той е на мнение, че малкият ми джип вече не е безопасен, особено когато лъкатуша по платното и крещя по телефона. Затова той ме кара, а аз се старая да не крещя.

Франки е незаменим напоследък и по още една причина. Никак не е чудно, че се е сближил с Куинси и прекарва часове при него в болницата. Заедно гледат мачове, поръчват си от заведенията за бързо хранене и, общо взето, тормозят персонала. Медицинските сестри знаят, че двамата са излежавали дълги присъди за престъпления, които не са извършили, затова не обръщат внимание на добродушните им закачливи подмятания. Франки ме уверява, че някои медицински сестри са способни да те наругаят светкавично и по мъжки.

Щатът Флорида отново изпраща Кармен Идалго да поеме бремето. Тя е една от хилядата служители на прокуратурата и отново е изтеглила късата клечка. Старите случаи на погрешни присъди не са любими на главните обвинители на щата.

Събираме се на изслушване, което очакваме да бъде кратко, в съвременна съдебна зала на третия етаж на висока сграда в центъра на града — новата съдебна палата, с която Орландо много се гордее. Съдия Кумар поздравява със сърдечна усмивка и ни подканя да започваме.

Кармен говори първа и излага стройни аргументи, че законът на щата е ясен и изисква всички подобни молби за преразглеждане да бъдат подавани в окръга, където осъденият излежава присъдата си. Сюзан Ашли възразява с аргумента, че нашият клиент все още се води затворник в „Гарвин“, но не е там. През последните петнайсет седмици се е намирал тук, в Орландо, а датата на освобождаването му предстои съвсем скоро. И двете страни са били запознати с проблема и веднага става ясно, че съдия Кумар е прочел не само адвокатските досиета, но и дебелата ни молба.

След като изслушва търпеливо и двете, той казва:

— Госпожо Идалго, струва ми се, че адвокатът е напипал доста любопитна вратичка в закона, който не казва нито дума за това къде се подава молбата, ако осъденият временно се намира извън затвора, в който излежава присъдата си. Май са ви поставили натясно!

— Но господин съдия…

Съдия Кумар бавно вдига и двете си ръце и се усмихва сърдечно.

— Моля, седнете, госпожо Идалго. Благодаря ви. И така, ще задържа това дело по няколко причини. Първата и най-важната: не съм убеден, че законът изисква тази молба да бъде подадена в окръг Пойнсет. Второ, заинтригуван съм от фактите, особено с оглед на най-новите развития. Прочетох всичко — първата и втората молба за преразглеждане на делото, отговорите на щата, федералното дело, заведено срещу бившия шериф на окръг Руис и другите, обвинителните актове срещу заподозрените в заговор за поръчковото убийство в затвора. Всичко прочетох. И третата причина да задържа това дело е, защото ми се струва твърде вероятно Куинси Милър да е прекарал последните двайсет и три години в затвора за убийство, извършено от друг човек. Уверявам ви, че не съм взел решение и очаквам с нетърпение пълното представяне на доказателствата по тази молба. Госпожо Грос, кога можете да се приготвите за пълно изслушване?

— Утре — отговаря Сюзан Ашли, без да се изправя.

— А госпожа Идалго?

— Господин съдия, моля ви, още дори не сме подали официалния си отговор.

— О, мисля, че сте. Подали сте за предишната молба. Вече е в компютъра ви. Просто го актуализирайте малко и го подайте и тук незабавно, госпожо Идалго. Изслушването ще се проведе след три седмици в тази съдебна зала.

На следващия ден госпожа Идалго тича до Върховния съд на щата с молба за ускорено обжалване на решението на Кумар. Седмица по-късно Върховният съд на щата Флорида излиза с лаконично решение в наша полза. Вървим към финала и този път май имаме съдия, който ще ни чуе.