Джон Гришам
Пазителите (2)

2

Тъй като бензинът е малко по-евтин от евтините мотели, много дълго обикалям пустите пътища по тъмно. Както обикновено, решавам, че ще спя после, като че ли съвсем скоро ми предстои зимен сън. Истината е, че дремя често, но спя рядко, което надали ще се промени. Нагърбил съм се с бремето на невинни хора, които гният в затвора, докато изнасилвачи и убийци обикалят на свобода.

Дюк Ръсел бил осъден в затънтено работническо градче, където половината съдебни заседатели били полуграмотни и лесно се подвели по две надути фалшиви вещи лица, призовани от Чад Фолрайт да свидетелстват. Първият бил пенсиониран зъболекар от малко градче в Уайоминг, а как изобщо се е озовал във Верона, е друг въпрос. Издокаран в хубав костюм и боравещ с впечатляващо богат речник, той свидетелствал сериозно и авторитетно, че трите резки по ръцете на Емили Брун са от зъбите на Дюк. Смешникът си изкарвал прехраната, като свидетелствал в цялата страна, винаги за обвинението и винаги срещу солидни хонорари, а в извратеното му съзнание изнасилването явно не било достатъчно тежко престъпление, ако насилникът не ухапе жертвата така, че да остави следи.

Толкова необоснована и нелепа теория е трябвало да бъде разобличена по време на кръстосания разпит, но адвокатът на Дюк или е бил пиян, или е спал.

Второто вещо лице било от щатската криминалистична лаборатория. Все още е експерт по анализ на косми. Върху тялото на Емили били намерени седем пубисни косъма и този тип успял да убеди съдебните заседатели, че са на Дюк. Не са. Вероятно са на Марк Картър, но не сме сигурни. Засега. Местните дръвници, които водели разследването, проявили интерес към Картър само мимоходом, при все че той е бил последният човек, забелязан с Емили в нощта на изчезването й.

Следите от ухапване и анализът на косми не се допускат като доказателства в по-съвършените правосъдни системи. И двете спадат към жалката и неспирно променяща се сфера, наричана подигравателно „псевдонаука“ от адвокатите на невинни обвиняеми. Един бог знае колко хора излежават погрешни дълги присъди заради неквалифицирани вещи лица и техните необосновани теории за вината.

Всеки способен адвокат би се позабавлявал по време на кръстосания разпит с въпросните двама експерти, само че адвокатът на Дюк изобщо не е заслужавал трите хиляди долара, които му е платил щатът. Всъщност и пет пари не е струвал. Нямал почти никакъв опит с наказателни дела, вонял на алкохол по време на процеса, изключили го от Адвокатската колегия и накрая умрял от цироза.

А от моя милост се иска да поправям щетите и да търся справедливост.

Мен обаче никой не ме е наемал. Нагърбих се доброволно, както винаги.

Намирам се на междущатската магистрала, на два часа и половина от Монтгомъри, и имам време да кроя и да планирам. Дори да спра в мотел, няма да заспя. Свръхнапрегнат съм от чудото, което сътворих изневиделица. Благодарих с есемес на съдебния служител от Атланта. Изпратих есемес и на шефката си, която се надявам вече да спи.

Тя се казва Вики Горли и работи в офиса на малката ни фондация в старата част на Савана. Създала е „Пазители на справедливостта“ преди дванайсет години със собствени средства. Вики е дълбоко вярваща християнка, убедена, че дейността й е вдъхновена от Евангелията. Исус е казал: „Помнете затворниците“. Тя не прекарва много време по затворите, но работи по петнайсет часа дневно за освобождаването на невинните. Преди години била съдебен заседател в жури, осъдило на смърт млад мъж за убийство. Две години по-късно станало ясно, че убиецът е друг. Прокурорът укрил оневиняващи доказателства и изтръгнал неверни показания под клетва от доносник в затвора. Полицията подхвърлила улики и излъгала съдебните заседатели. Когато ДНК тестовете разкрили самоличността на истинския убиец, Вики продала на племенниците си своя бизнес — поставяне на подови настилки — и с парите основала организация с идеална цел.

Аз бях първият й служител. Вече имаме още един.

Освен това ползваме услугите на Франсоа Тейтъм. Той е чернокож мъж на четиресет и пет години, който още като тийнейджър осъзнал, че животът му в провинциална Джорджия сигурно ще е по-лек, ако се нарича Франки, а не Франсоа. Майка му май имала хаитянска кръв, затова дала на децата си френски имена, непопулярни в онова отдалечено кътче на англоговорещия свят.

Франки беше първият, чието оправдание издействах. Когато се запознахме, той излежаваше доживотна присъда в Джорджия. По онова време работех като епископален свещеник в малка църква в Савана. Обслужвахме затвора и така се запознах с Франки. Беше обсебен от идеята за своята невинност и само за това говореше. Беше умен и изключително начетен, освен това познаваше закона като петте си пръста. Убеди ме само след две посещения.

През първия етап от правната си кариера защитавах хора, които не могат да си позволят адвокат. Имах стотици клиенти и не след дълго стигнах до момента, когато смятах, че всички са виновни. Изобщо не се замислях за тежкото положение на погрешно осъдените. Франки промени това. Потопих се в проучването на неговия случай и скоро си дадох сметка, че вероятно ще успея да докажа невинността му. След това се запознах с Вики и тя ми предложи работа с още по-ниска заплата, отколкото вземах като свещеник. И все още е така.

Франсоа Тейтъм стана първият клиент на „Пазители на справедливостта“. След четиринайсет години в затвора той беше напълно изоставен от семейството си. Всичките му приятели се бяха отдръпнали. Майка му, за която споменах, го зарязала заедно с другите си деца пред вратата на леля им и повече не се вяснала. Франки не познаваше баща си. Когато се срещнах с него в затвора, аз бях първият му посетител от дванайсет години. Подобна липса на внимание е нещо ужасно, но си има и хубава страна. След като беше оневинен и освободен, Франки получи огромно обезщетение от щата Джорджия и от местните власти, които го бяха тикнали зад решетките. И тъй като нямаше семейство и приятели, които да го цедят за пари, той излетя на свобода като дух, безследно. Има малък апартамент в Атланта и пощенска кутия в Чатануга, но прекарва повечето си време на път, наслаждавайки се на простора. Парите му са в различни банки из целия Юг, така че никой не може да ги намери. Избягва да завързва връзки, защото всяка близост в живота му е оставила белег. Освен това се страхува някой да не му бръкне в джоба.

Франки вярва на мен и на никой друг. След като приключиха съдебните му дела, той ми предложи щедър хонорар. Отказах. Заслужаваше да получи всеки цент от обезщетението след преживяното в затвора. Когато се присъединих към „Пазители на справедливостта“, се заклех да остана беден. След като клиентите ми оцеляват с по два долара дневно за храна, най-малкото, което мога да направя, е да живея скромно.

На изток от Монтгомъри спирам на паркинг за камиони край Тъскиги. Още е тъмно, няма шест часа, и огромният паркинг е пълен с тирове, чиито двигатели мъркат, докато шофьорите подремват или закусват. В кафенето е оживено и още от прага ме лъхва миризмата на бекон и наденички. Франки ми махва от дъното на заведението. Вече се е настанил в едно сепаре.

Намираме се в провинциална Алабама, затова се ръкуваме за поздрав, вместо да се прегърнем, както бихме направили иначе. Двама мъже, единият чернокож, другият бял, които се прегръщат в претъпкано кафене за тираджии, ще привлекат внимание. Не че ни пука. Франки има повече пари, отколкото всички тук заедно, и още е жилав и бърз, какъвто е станал в затвора. Никога не предизвиква сбивания. Самоувереността му сякаш разколебава побойниците.

— Поздравления — казва ми той. — Беше на косъм.

— Дюк тъкмо беше наченал последната си вечеря, когато ми се обадиха. Наложи се да я излапа набързо.

— Но ти изглеждаше сигурен.

— Преструвах се на корав опитен адвокат, но стомахът ми беше на топка.

— Като стана дума… Сигурно си гладен.

— Ами да. Звъннах на Картър, когато излязох от затвора. Не се сдържах.

Франки леко се свъсва и казва:

— Добре де, вероятно има причина.

— Не е основателна. Просто бях адски ядосан. Този тип е седял и е броял минутите до мига, когато ще боднат Дюк с иглата. Представяш ли си какво е да си истинският убиец и мълчаливо да ликуваш отстрани, докато екзекутират някой друг? Трябва да го пипнем, Франки.

— Ще го пипнем.

Идва сервитьорка, на която поръчвам яйца и кафе. Франки иска палачинки и наденичка.

Той познава случаите ми колкото мен. Чете всяка папка, бележка, доклад и протокол от съдебните заседания. Представата на Франки за забавление е да отиде на някое място като Верона в Алабама, където никой никога не го е виждал, и да започне да рови за информация. Безстрашен е, но никога не рискува излишно, тъй като за нищо на света няма да допусне да го пипнат. Новият му живот е твърде хубав, а свободата му е скъпа, защото много дълго е страдал, докато е бил лишен от нея.

— Трябва да вземем ДНК проба от Картър — заявявам. — По един или друг начин.

— Знам, знам. Работя по въпроса. Нужна ти е почивка, шефе.

— Кога ли не ми е била нужда? Като адвокат не мога да се сдобия с ДНК незаконно.

— Аз обаче мога — усмихва се той и отпива от кафето си.

Сервитьорката донася моята чаша и ми налива.

— Може би. Ще го обсъдим по-късно. През следващите няколко седмици Картър ще е уплашен от обаждането ми. Ще внимава. Но рано или късно ще допусне грешка и ние ще бъдем там.

— Накъде си се запътил?

— Прибирам се. Ще остана в Савана няколко дни и заминавам за Флорида.

— За Флорида ли? Отиваш в Сийбрук?

— Да, реших да поема тамошния случай.

Изражението на Франки никога не издава много. Очите му рядко мигат, гласът му е равен и спокоен, сякаш претегля всяка дума. За да оцелее в затвора, трябвало да е с лице на покерджия. Прекарвал сам много дълго време.

— Сигурен ли си? — пита той. Явно има съмнения относно случая от Сийбрук.

— Човекът е невинен, Франки. И няма адвокат.

Чиниите ни пристигат и ние се залавяме с маслото, сиропа и топлия сос. Случаят от Сийбрук отлежава в офиса ни близо три години, докато обсъждаме дали да се заемем с него. Това не е необичайно в нашата работа. Организацията ни е залята с писма на затворници от петдесет щата, които твърдят, че са невинни. Мнозинството не са, затова пресяваме, преценяваме внимателно и подбираме само онези, чиито твърдения за невинност са най-убедителни. Въпреки това допускаме грешки.

— Случаят от Сийбрук може да се окаже доста опасен.

— Знам. Много дълго го подмятаме в офиса. Междувременно човекът продължава да лежи в затвора заради чуждо престъпление.

Франки дъвче палачинката си и кима бавно, но все още не е убеден.

— Някога да сме се плашили от сериозна битка, Франки?

— Може би трябва да пропуснем тази. Нали всеки ден отказваш дела? Може пък това да е по-опасно от другите. Бог е свидетел, че имаш предостатъчно потенциални клиенти.

— Да не се размекваш?

— Не, просто не искам да ти се случи нещо. Мен никой не ме забелязва, Кълън. Аз живея и работя на тъмно. Но твоето име фигурира във всички обжалвания. Започнеш ли да душиш около противно място като Сийбрук, ще притесниш доста опасни типове.

— Още по-основателна причина да го направя — отговарям с усмивка.

Когато излизаме от кафенето, слънцето вече е изгряло. На паркинга се прегръщаме по мъжки и се сбогуваме. Нямам представа накъде се е запътил Франки и точно това е най-хубавото при него. Сега сутрин се събужда като свободен човек, благодари на Бог за щастливата си участ, качва се в спортния си пикап с две врати, един от последните модели, и следва слънцето.

Неговата свобода ме въодушевява и ми дава сили да продължавам. Ако не беше „Пазители, на справедливостта“, Франки още щеше да гние в затвора.