Джон Гришам
Пазителите (39)

39

На следващия ден агент Нолтън се обажда и съобщава новината, че Скип ди Лука е качен на самолет за Марс с нова самоличност и шанс за нов живот. Приятелката му смята да отиде при него по-късно. Агнес ми предава и последните новини около Фицнър и Меркадо, но нищо не се е променило. Не сме учудени, че фирмата на Наш Кули представлява и двамата, така че обвинението скоро ще зацикли, докато адвокатите пречат на системата да работи. И двамата обвиняеми се опитват да излязат под гаранция, но федералният съдия не отстъпва.

Гласът на Нолтън звучи по-спокойно и накрая на разговора тя пита:

— Защо не ме поканиш на вечеря?

Всяка пауза би била проява на слабост, затова незабавно изстрелвам:

— Каня те с удоволствие.

Поради обичайната си недосетливост спрямо противоположния пол не съм си направил труда да забележа дали Нолтън носи брачна халка. Допускам, че е малко над четиресет. Май съм виждал снимки на децата й в кабинета.

— Добре — отговаря тя, — къде да се видим?

— В твоя град — предлагам светкавично.

В Орландо съм се хранил само в барчето на болница „Мърси“. Ужасно е, но е евтино. Отчаяно се мъча да си спомня последното извлечение от кредитната си карта. Ще мога ли да си позволя да я заведа в хубав ресторант?

— Къде си отседнал? — пита тя.

— В болницата. Няма значение, с кола съм.

Отседнал съм в евтин мотел в западнала част на града — място, което никога не бих споменал пред нея. Ами колата ми? Малък джип форд с изтрити гуми и един милион навъртени километри. Сещам се, че Агнес знае това. Сигурен съм, че от ФБР са ме проверили. Само като ми види колата, тя ще предпочете да се срещнем в ресторанта, вместо да отида да я взема. Допада ми начинът й на мислене.

— Има едно заведение на Лий Роуд, казва се „Кристнърс“. Да се срещнем там. И ще си поделим сметката.

Още повече ми допада. Ще взема дори да се влюбя в нея.

— Щом настояваш.

С дипломата й по право и осемнайсетте години стаж заплатата й трябва да е към 120 000 долара годишно, повече от моята, на Вики и на Мейзи, взети заедно. Всъщност с Вики дори не сме на заплата. Теглим по две хиляди на месец, колкото да оцеляваме, и си отпускаме премии по Коледа, ако е останало нещо в банката.

Агнес сигурно се досеща, че живея в бедност.

Обличам единствената си чиста риза и поизтъркан бежов панталон. Тя пристига направо от службата и както обикновено, е елегантна.

Изпиваме по чаша вино на бара, после сядаме на нашата маса. Поръчваме си по още една чаша вино и тя казва:

— Без служебни разговори. Да поговорим за развода ти.

Реагирам със смях на нейната прямота, макар да съм я очаквал.

— Откъде знаеш за него?

— Просто предположих. Първо ти ми разкажи за твоя, после аз и така няма да си говорим за работа.

Обяснявам, че разводът ми е бил отдавна, и се впускам в разказ за миналото си: за следването, ухажването на Брук, брака, кариерата ми като служебен защитник, нервния ми срив, довел до семинарията и новата ми кариера, призванието да помагам на осъдени невинни хора.

Сервитьорът приближава и ние си поръчваме салати и паста.

Нейните разводи всъщност са два. Един маловажен след ужасен първи брак и втори, труден и болезнен, приключил преди по-малко от две години. Той бил корпоративен директор и често го местели в различни клонове на компанията. Тя искала кариера и й писнало да се мести. Раздялата била мъчителна, защото се обичали. Двамата им тийнейджъри все още страдали от това положение.

Агнес е заинтригувана от работата ми и аз с удоволствие разказвам за оправданите ни клиенти и за настоящите ни случаи. Храним се, пием вино, разговаряме, прекарваме си приятно. Вълнувам се от присъствието на привлекателна и интелигентна жена и се радвам, че не ям в болничното барче. Тя пък изглежда зажадняла за разговор, който не е свързан с работата.

Когато ни поднасят тирамису и кафе, разговорът отново се насочва към неотложните неща. Озадачени сме от действията на Брадли Фицнър. Дълги години е живял охолно далече от местата на своите престъпления. Никога не е имало и най-малка опасност да му бъдат отправени обвинения. Бил е под подозрение, разследвали са го, но е бил твърде умен и голям късметлия, така че не са го заловили. Прибрал си е парите и превъзходно ги е изпрал. Ръцете му са чисти. Майсторски е заплел интригата с изпращането на Куинси в затвора и се е подсигурил Кени Тафт да не проговори. Защо тогава ще рискува да се замеси в заговор за убийството на Куинси, само и само да осуети нашите усилия да го оправдаем?

Агнес смята, че е действал от името на картела. Може би, но защо картелът, а и Фицнър ще се интересуват дали Куинси ще излезе от затвора? И сега, както и преди двайсет и три години, нямаме никаква представа кой е наемният убиец, очистил Русо. А ако по някакво чудо научим името му, ще трябват още чудеса, за да го свържем с картела. Реабилитирането на Куинси не означава разгадаване на убийството.

Според Агнес Фицнър и картелът са допуснали, че поръчково убийство в затвора ще е лесно и няма да остави следи. Просто намират двама здравеняци, които не си поплюват, и им обещават малко пари. Предполагат, че след като погребем Куинси, ние ще прекратим делото и ще се оттеглим.

И двамата сме на мнение, че вероятно на стари години Фицнър се е уплашил, като е научил, че сериозен човек разследва случай, който той е смятал за отдавна приключен. Знае, че молбата ни има основание, чул е, че сме упорити и обикновено успяваме. Ако Куинси излезе от затвора, ще лъснат много въпроси без отговори. Ако обаче го изнесат от там в ковчег, въпросите ще бъдат погребани с него.

Съществува и реалната възможност Фицнър да се е мислел за недосегаем. Години наред самият той е бил законът. Действал е над него, под него, в и извън него, правел е каквото си пожелае и в същото време избирателите са били доволни от своя шериф. Пенсионирал се е с цяло състояние и се мисли за голям умник. Ако се налага да се замеси в още едно престъпление, при това толкова лесно като убийство в затвора, той ще го направи, за да си няма повече главоболия.

Агнес ме забавлява с разкази за невероятните грешки на иначе умни престъпници. Твърди, че може да напише книга за тези истории.

Увлечени в приятен дълъг разговор, не забелязваме кога другите клиенти са си тръгнали. Когато сервитьорът ни поглежда подканящо, виждаме, че ресторантът е празен. Поделяме си сметката, ръкуваме се на вратата и се уговаряме пак да се видим.