Карлийн Томпсън
Шестица купа (9)

3.

Кристъл и Дениз си тръгнаха почти веднага. Моника помоли Лоръл да остане още малко. Лоръл видя, че другите са любопитни, но Дениз бързаше да се върне при Одра, а Кристъл като че ли нямаше търпение да се махне.

Когато двете тръгнаха, Моника каза:

— Има кафеварка. Искаш ли кафе?

— Да. Откакто ми каза за Анджи, непрекъснато ме побиват тръпки.

Моника сложи кафето, върна се и седна срещу Лоръл.

— Знаеш ли, според мен само ти взимаш нещата на сериозно.

— Така ли? Кристъл е уплашена до смърт.

— Кристъл винаги е уплашена. Дениз се държи, все едно това е някаква досада.

— Според мен Дениз просто отрича. Тя пази семейството си и живота, който си е изградила, и просто не може да го приеме.

— Ще й се наложи. На всички ни ще се наложи.

Лоръл се наведе напред.

— Моника, наистина ли смяташ, че Стюарт Бърджес няма нищо общо със смъртта на Анджи? Може да му е казала за Фейт и за Шестица купа, а снимките, които получихме, са изпратени от Ню Йорк. Може той да ги е пратил.

— Но това няма значение, освен ако някоя от нас не отиде в полицията и не разкаже за клуба и за Фейт. Стюарт не би могъл да разчита, че няма да го направим.

— Той сам би могъл да каже на полицията.

— Това не би било толкова ефективно, особено ако ние решим да отричаме. Никой не ни заподозря преди тринайсет години. Единственият човек, чието алиби изобщо беше проверено, беше Нийл Камрът. Ние си осигурихме алиби една на друга. Имахме проблеми само със семействата си, задето ги бяхме излъгали, че родителите на Анджи са си вкъщи, а те не бяха. Стюарт Бърджес, от своя страна, няма алиби за нощта, когато е убита Анджи. Прекалено е умен, че да не си изфабрикува желязно алиби, ако наистина я е убил. Не, Лоръл, сигурна съм, че не е той.

Лоръл погледна през прозореца. Лампите в стаята бяха запалени и лицето й и лицето на Моника се отразяваха в стъклото. Тя изглеждаше угрижена. Моника изглеждаше изпълнена с решителност. Моника стана и се върна с чаша горещо кафе. Лоръл я взе.

— И все пак си мисля…

— Не ми говори за полицията.

— Но…

— Не, Лоръл! — Лоръл я изгледа и Моника омекна. — Поне не точно сега. Моля те.

— Добре — неохотно се съгласи Лоръл. — Засега ще задържа. Но само засега. Утре ще видя какво мога да разбера от Мери.

— Бъди тактична.

— Не съм идиотка, Моника, няма нужда да ми го казваш.

Устните на Моника потрепнаха.

— Не, но си много по-уверена от преди. Какво се е случило?

— Пораснах.

— Кристъл също, но годините не са й се отразили особено добре.

— Тя нямаше много преживявания, които да изградят самоувереността й. Последният удар беше, че Чък я напусна.

— Тоя дръвник. Беше красив, но май нямаше друго.

— Все още е красив и все още няма нищо друго освен богата нова приятелка. Но си спомням, че едно време не говореше толкова насмешливо за Чък.

— За какво говориш?

— Падаше си по него в училище.

— Не е вярно!

— Вярно е, Моника. Знам как го гледаше. Това не е нещо, от което да се срамуваш. Той изглеждаше великолепно и беше най-добрият ни спортист, най-желаното момче в училището. Много момичета си падаха по него.

— Приличам ли ти на жена, която би си паднала по Чък Ландис?

— Сега не, но говорим за времето, когато беше тийнейджърка. Дори подозирах, че си излизала с него няколко пъти.

— Е, това вече е глупост. Той беше на Кристъл.

— Или поне тя така си мислеше. Никога не съм вярвала, че той е увлечен по нея толкова, колкото тя по него.

— Нали се ожени за нея.

— И я заряза. Тя е съсипана.

— Колко тъжно.

Лоръл я изгледа ядосано.

— Никога не си се карала с Кристъл, както се караше с Дениз, но винаги си ревнувала от нея.

Очакваше Моника да отрече разпалено, но тя само погледна настрани и въздъхна.

— Да. Тя имаше всичко. Беше проклета принцеса.

— Е, сега не е принцеса, особено след помятанията и мъртвороденото дете. Помниш как непрекъснато говореше колко иска да бъде майка и че беше влюбена в Чък от четиринайсетгодишна. Сега той я заряза, а тя вече не може да има деца, така че не бъди толкова гадна с нея.

— Ще се постарая, но тези вечно уплашени очи и печален глас направо ме изкарват от нерви. — Моника вдигна рамене. — Какво да ти кажа? Не съм лесен човек. Сигурно затова в живота ми няма никой. Никой свободен тоест. — Лоръл я погледна въпросително. — Джон Тейт. Женен е.

— От твоята правна кантора „Максуел, Тейт и Голдстийн“? Този Тейт ли?

— Да, но не си мисли, че ще ставам партньор във фирмата заради него — разпалено каза Моника. — Работих много. Другия месец ще представлявам Кели Кингфорд.

— Съпругата на мултимилионера, който я съди за развод и попечителство над децата?

— Да. Не можеш да си представиш каква реклама ще е за мен този процес. — Моника я погледна напрегнато. — Точно затова не мога да си позволя да излезе нещо за Шестица купа или за Фейт. Това би засегнало всички ни, но мен би ме съсипало.

Значи затова Моника беше толкова загрижена. Не просто се тревожеше за сигурността на Лоръл, Дениз или Кристъл. Страх я беше, че те може да са получили снимките на Анджи и Фейт и да искат да отидат в полицията, като въвлекат в скандала и самата нея.

Лоръл си спомняше как се беше запознала с Моника. Майка й беше починала преди три години след дълго изтощително боледуване. Скоро след смъртта й бащата на Моника бе срещнал друга жена, която не я искаше, така че баща й небрежно я беше пратил да живее в Уилинг при една педантична възрастна роднина, която така и не й позволи да забрави, че я е прибрала само заради чувството си за дълг. Моника беше нещастно деветгодишно момиченце, затворено и необщително, но Лоръл все пак се сприятели с нея. В началото не беше лесно. Моника беше наранена и се държеше отбранително, унижена и съкрушена от това, че баща й, когото обожаваше, я е отхвърлил, но Лоръл упорстваше и успя да привлече Моника в кръга на приятелите си. Не й беше ясно кога тихата благодарност на Моника към групата се превърна в също толкова тиха власт над нея. Може би се беше случило някъде след основаването на Шестица купа, когато бяха на по дванайсет. Като гледаше назад, Лоръл виждаше, че семената на почти абсолютния егоцентризъм на Моника бяха почнали да покълват още през тийнейджърските й години.

— Моника, засега никоя от нас няма да ходи в полицията.

— Обещаваш ли? — попита Моника. — Обещаваш ли да не казваш на Кърт?

— Да, обещавам да не му казвам. Не знаем нищо със сигурност и можем да нараним много хора. Но ако нещата загрубеят…

— Тогава ще решаваме какво да правим. Междувременно смятам да ида на партито на Дениз. Знам, че всъщност не ме иска, но Нийл Камрът може да се появи.

— И аз ще ида. А ако не дойде там, може би ще иде на погребението на Анджи. Колкото до бащата на Фейт, не знам как да се доближа до него.

— Можеш да почнеш да ходиш в откачената му църква.

Лоръл направи гримаса.

— Трябва да има и по-лесен начин. Ще измисля нещо. — Тя стана. — Наистина вече трябва да се прибирам.

Моника я докосна по ръката. За миг заприлича на момичето, което Лоръл беше видяла за първи път — уязвимо деветгодишно дете, което стоеше притеснено пред черната дъска, докато учителката го представяше на четвъртокласниците.

— Лоръл, единствено на теб мога да разчитам истински. Винаги си ми подавала ръка, винаги си ми помагала. Оценявах го тогава, оценявам го и сега.

Лоръл не беше сигурна дали Моника говори искрено, или се опитва да я манипулира. Нямаше значение.

— Това е наистина сериозно, Моника. Ще направя всичко по силите си, за да помогна на всички нас.

Навън беше застудяло още повече. Режещият вятър залепяше палтото за тялото й и безмилостно рошеше косата й. Тя запали двигателя, включи радиото и потегли. Радиото свиреше „Горе на покрива“. По тесния път бавно се движеха туристически автобуси и десетки коли, идваха да видят светлинните инсталации. Ако не беше толкова премръзнала и объркана, тя също щеше да ги обиколи, но сега мечтаеше единствено за сигурността и уюта на дома си.

Караше по шосе 88. Вече се спускаше в ниското, когато забеляза как два фара се залепят за задницата на колата й. По дяволите. Защо им е на някои хора да ти драскат бронята? Нямаше нужда да се приближава толкова дори ако искаше да я изпревари, не че това беше подходящо място за изпреварване. Пътят беше тесен, с две платна и непрекъснат поток коли, които пътуваха насреща към парка. Лоръл настъпи газта и вдигна скоростта с няколко километра. „Ето, малко пространство“, помисли си.

Погледна в огледалото за задно виждане и видя как фаровете отново се залепят за нея. Ядоса се и стисна здраво кормилото. Присви очи в огледалото и се опита да види шофьора, но той караше на дълги и светлината я заслепяваше. Единственото, което видя, беше, че колата е по-голяма от нейния среден „Шевролет Кавалер“.

Изкуши се да увеличи скоростта и погледна скоростомера. Вече караше по-бързо от разрешеното. Освен това дори да забързаше, другият шофьор щеше да направи същото. Щеше да се наложи да стисне зъби и да го изтърпи още пет километра до дома си.

Докато подминаваше кънтри клуба на Уилинг, другата кола удари задната й броня. Ударът я отхвърли напред. „Какво прави тоя?“ — извика тя на себе си. Колата леко се върна назад и тя успя да си поеме дъх. След това отново се засили и я блъсна по-силно.

„Господи — мислеше Лоръл, — дали някой пияница си прави майтапи, или е свързано с убийството на Анджи и със снимките, които получих?“ Знаеше си, че са заплаха. Но вместо да бъде пребита до смърт като Анджи, нима щеше да умре в автомобилна катастрофа?

Не, нямаше. Беше добър шофьор и едно-две бутвания по бронята нямаше да я изнервят толкова, че да излезе от пътя. Съсредоточи се върху шосето и вече не се разсейваше с непрестанно надничане в огледалото.

Три километра до вкъщи. Още един удар, по-силен. Тя се задъха. Налагаше си да гледа шосето. Не можеше да остави страхът да я обземе, въпреки че знаеше, че последният удар беше достатъчно силен да повреди колата й. Беше чула скърцане на метал.

Другата колата я блъсна още по-силно. Тя сви, почти излезе от платното, докато се бореше с волана, но успя да овладее шевролета. Не успя обаче да овладее страха, който я беше сграбчил. Въпреки студа по челото й изби пот. Километър и половина до дома й. Какво да прави? След няколко завоя да свие по дългата пуста алея с този маниак по петите? За нищо на света.

Когато стигнаха до мястото, където трябваше да направи първия завой, тя не се сдържа и бързо погледна в огледалото за задно виждане. Другата кола леко намали. Очакваше тя да завие, помисли си с ужас. Това означаваше, че не е просто пияница, който си играе със случайна кола. Шофьорът много добре знаеше коя е и къде живее.

Лоръл профуча покрай отбивката и продължи към града. Другата кола набра скорост и се приближи, за да я бутне още веднъж. И точно това направи — бутна я, този път по-леко.

След пет минути Лоръл стигна центъра на Уилинг. Другата кола беше изостанала. Беше спряла, когато тя мина на жълто. Лоръл направи още два ненужни завоя, в случай че шофьорът я вижда, след което спря пред апартамента на Кърт Райдър.

Изскочи от колата, изтича до входната врата и влезе. Апартаментът на Кърт беше на втория етаж. Токовете на ботушите й тропаха, докато тичешком се качваше по стълбите. Заядливата съседка на Кърт госпожа Хеншоу сигурно щеше да се оплаква, но не й пукаше.

Почука на вратата на Кърт и страхливо погледна зад себе си. На стълбите нямаше никого, но докога? Почука отново. По дяволите, къде се беше дянал? Знаеше, че не излиза много вечер, освен с нея. Беше прекалено увлечен от седмичната телевизионна програма, че да виси по баровете и да си изпуска любимите предавания. Тя потропа още веднъж и съседната врата рязко се отвори.

— Знаеш ли кое време е? Какво си се разтропала? Ще събудиш всички!

Госпожа Хеншоу — пълна, румена и с глава цялата в розови дунапренени ролки — я изгледа свирепо с кално кафявите си очички.

— Извинете, госпожо Хеншоу — каза Лоръл, макар че беше девет, а не полунощ. — Търся Кърт.

— За това и сама се сетих. — Жената беше облечена с безформен ватиран халат с десен на кръпки и огромни космати пантофи със заешки главички, мустачки и големи щръкнали уши. Изглеждаше нелепо. — Да не сте се скарали?

„Не е ваша работа“ — понечи да я отреже Лоръл, но се спря. И без нея Кърт си имаше достатъчно проблеми с дъртата вещица.

— Не, госпожо Хеншоу, не сме се скарали. Уплаших се. Някой ме следеше и затова дойдох тук.

— Някой те е следял? — повтори съседката. — Някое старо гадже ли?

— Не, сигурна съм, че не. Просто някакъв луд, но ме уплаши. Знаете ли къде е Кърт?

— Аз да не съм му секретарка? Знам само, че излезе преди няколко часа.

— Аха. Е, може да го почакам мъничко.

— Както искаш — каза госпожа Хеншоу и затръшна вратата.

„Много благодаря, че ме поканихте да вляза“ — горчиво си помисли Лоръл. Кърт все казваше, че тая е най-свадливото същество, което е срещал, и че онзи нещастник мъжът й сигурно е умрял на четирийсет и пет само за да се отърве от нея.

Лоръл седна на стъпалата, без да откъсва поглед от вратата към улицата. Какво щеше да прави, ако шофьорът на онази кола я подгонеше? Дори не знаеше как изглежда. Но ако някой, който изглеждаше заплашителен, влезеше в сградата, тя щеше… щеше какво? Да заблъска по вратата на госпожа Хеншоу и да се моли тя да се смили и да я пусне? Ами ако не я пуснеше? Моника беше казала, че трябва да си носят спрейове за самоотбрана. Тя нямаше. Нямаше нищо, с което да може да се защити.

Погледна си часовника. Бяха минали двайсет минути, а от Кърт нямаше следа. Тя седеше, свита в ъгъла, съвсем беззащитна. Почака още пет минути и реши, че не издържа повече.

Слезе внимателно по стълбите, отвори входната врата и надникна навън. До улицата имаше спрели коли, но тя не видя никого в никоя от тях. Никой не се разхождаше по тротоара — нощта беше мразовита. Стиснала ключовете, Лоръл се затича към колата си. Когато отвори вратата, погледна задната седалка, за да се увери, че никой не се е скрил на пода. След това скочи вътре.

Докато караше към къщи, поглеждаше в огледалото за задно виждане през няколко секунди. Само обичайният трафик. След пътуване, което й се стори дълго цял час, сви по дългата алея към къщата си. От двете й страни имаше дървета, така че беше трудно да скриеш кола там, но пък лесно можеше да се спотаи човек.

Спря пред гаража, искаше да отвори вратата, да паркира вътре и после да се втурне през вътрешната врата към къщата. Натисна автоматичното устройство за отваряне. Вратата на гаража остана неподвижна. Натисна пак. Вратата не помръдваше.

„По дяволите!“ — ядосано си помисли Лоръл. През последните няколко дни вратата се отваряше трудно, което значеше, че батерията на устройството за отваряне е изтощена. Сега беше съвсем паднала. Как не беше отделила пет минути да си купи нова? Само пет минути.

Но да си мисли за това какво е трябвало да направи, а не е направила, не й помагаше особено. С нежелание напипа ключа за входната врата, огледа се още веднъж, пое си дълбоко дъх и се затича към къщата. Докато пъхаше ключа в ключалката, вдигна поглед и замръзна.

Веселият коледен венец, който беше закачила на вратата преди две седмици, беше изчезнал. На негово място висеше венец от бели копринени лилии с огромна черна сатенена панделка.

Погребален венец.