Карлийн Томпсън
Шестица купа (57)

3.

Кърт я изпрати до тях. Вече минаваше десет и половина. В къщата на Кристъл все още цареше бъркотия, но Моника каза, че ще остане с нея, а и за момента Кърт беше направил всичко, което зависеше от него. Той слезе да изпрати Лоръл до вратата и тя се изненада, когато прие поканата й да влезе.

— Искаш ли бира?

— Не. Ще работим цяла нощ. Трябва да проверим алибитата.

— И на Кристъл, и на Чък?

— Да, за съжаление. — Той седна тежко, изглеждаше капнал от умора.

— Къде бяха шестицата и сърцето?

Кърт извърна очи, потърка с пръст едната си вежда.

— Изрязани на корема й.

Лоръл ахна.

— Изрязани? При Анджи и Дениз няма такова нещо.

— Може би не е същият убиец.

— Имитатор?

— Някой, който е искал да се отърве от Джойс, и го е направил така, че да прилича на убийството на Дениз Прайс.

— Но във вестниците не излезе нищо за шестицата и сърцето при Дениз.

— Но ти си казала на Кристъл за тях, нали, Лоръл?

— Да — тихо каза тя. — Как да не й кажа, когато мислех, че е потенциална жертва.

— Разбирам. И аз затова ти казах.

— А Кристъл може да е казала на Чък. — Кърт кимна. — Това усложнява нещата. Но, Кърт, Джойс не беше от Шестица купа.

— Но беше човек, когото Кристъл би се радвала да види мъртъв.

— Или поне извън играта — каза Лоръл. — Не забравяй обаче, че колата на Джойс не се виждаше, тя е излязла от къщата на Кристъл, облечена в нейното палто, косата й е с почти същия цвят…

— Знам всичко това, Лоръл. Напълно е възможно убиецът да е объркал Джойс с Кристъл. Всъщност по-лесно ми е да повярвам на това, отколкото че Кристъл е примамила Джойс, накарала я е да облече нейното палто, изкарала я е навън и я е убила.

— Това е смешно! Значи мислиш, че може да е Чък?

— Мисля, че е този, който е убил Анджи и Дениз.

— Но не смяташ, че може да е Чък?

— Не. — Той затвори очи. — Не знам. Може би. Въпреки че не ми е ясно защо Чък ще иска да убие Анджи и Дениз.

— Кой е бил тогава?

— Ако знаех, щяхме да сме приключили с тази гадост.

Лоръл седна до него и му каза сериозно:

— Кърт, открих нещо важно, нещо за майката на Фейт. Мисля, че това може да е ключът.

— Майката на Фейт? Разкажи ми.

Без да споменава участието на Нийл, Лоръл му разказа за гостуването си у сестрите Луис, за срещата си с Джиневра Хауард и за това, че тя наскоро е излязла от психиатрично заведение, в което е прекарала повече от двайсет години заради убийството на новороденото си момченце.

— Тя изглеждаше ли ти луда? — попита Кърт накрая.

— По-скоро странна. В един миг беше съвсем нормална, а в следващия лицето й придобиваше някакво особено изражение. И ми се усмихна толкова зловещо и каза, че знаела, че Фейт не се е самоубила. Освен това остави шест червени карамфила и червено пластмасово сърце на гроба на Фейт. Каза, че сърцето било част от ключодържател, който й била изпратила Фейт. Сигурна съм, че знае за Шестица купа.

— И не вярва, че смъртта на Фейт е била самоубийство, което значи, че може да знае…

— Че ние сме донякъде отговорни.

— Още ли е при сестрите Луис?

— Не. Тръгнала си е рано сутринта, преди те да се събудят. Нямат представа къде е. Кърт, според мен тя не е стабилна. Дори смятам, че тъкмо тя дойде тук тази вечер.

Разказа му облечената в бяло фигура, която я беше уплашила.

— Знам, че няма да повярваш, но кучетата ме спасиха. Наистина я нападнаха.

— Права си — сухо каза Кърт. — Не вярвам.

— Алекс е ритнат в ребрата, а Ейприл донесе парче памучен плат, оцапан с кръв. — Даде му парцалчето, което беше оставила на полицата на камината.

Кърт го разгледа внимателно.

— Може ли да го взема?

— Разбира се. Може да успеете да разберете кръвната група.

— С нашия късмет ще е кучешка.

— Никое от кучетата не е ранено.

— Ясно де. Ами обаждането, което си получила? Можеш ли да ми кажеш още нещо за гласа?

— Беше дълбок и дрезгав. Не можах да позная дали е мъжки, или женски.

— Някакъв страничен шум?

Лоръл се замисли.

— Не се сещам.

Възцари се мълчание. Не удобното мълчание, което споделяха понякога. В този миг Лоръл осъзна, че каквото и да е имало между тях, освен приятелство, е изчезнало безвъзвратно.

— По-добре да се връщам у Кристъл. — Кърт й се усмихна. — Заключи вратата.

— Ще я заключа.

— Знам, че няма да можеш да се наспиш, но все пак опитай.

— Ще опитам.

Той се ухили.

— И кажи на кучетата, че съм си променил мнението. Гордея се с тях.

— Ще им кажа. — Лоръл се усмихна. — Лека нощ, Кърт.

Докато го гледаше как върви към колата си, си помисли: „Сбогом, Кърт. Беше хубаво, но свърши“.

Кърт беше казал, че няма да може да се наспи. Тя се съмняваше, че изобщо ще заспи. Но към полунощ се унесе от изтощение. И чу припяване: „Приветстваме ви, Повелители на Мрака. В името на владетелите на земята, кралете на подземните владения, въздигнете се тук…“. Усещаше, че лежи на студения под със затворени очи. Бавно ги отвори. Подскачаха сенки. Хванати за ръце момичета обикаляха в кръг. Краката им. Зрението й беше замъглено и изглеждаха, все едно имаха стотици крака. След това видя краката по-добре. Едни бяха с мокасини, други с боти с равни подметки и връзки. Опръскани с вода бежови велурени боти. Огън. Огънят се ливна по земята, балата сено се подпали. Писъци. Суматоха. Ръцете я боляха. Лъхна я студен въздух и някой я блъсна навън в тъмната влажна нощ.

Събуди се — мяташе се и пъшкаше. Сънят. Отново. И за пореден път Ейприл и Алекс се гушеха в нея, ближеха лицето й, опитваха се да й помогнат.

Седна в леглото. Този път сънят беше по-подробен. Досега не помнеше да е сънувала крака и обувки.

— Прелест — каза на глас и махна потната коса от лицето си. — Сънят не изчезва. Дори става по-лош.