Карлийн Томпсън
Шестица купа (37)

1.

Нийл беше поразен.

— Откъде знаеш, че е била майката на Фейт?

— Приличаше на Фейт. Изглеждаше по-стара, отколкото би трябвало да е, все едно животът й е бил тежък, но чертите й няма как да се сбъркат. И остави цветя на гроба на Фейт.

— Не говори ли с нея?

— Не съвсем. Както ти казах, тя стоеше до мен. Нямаше да й обърна внимание, ако не ме беше попитала дали ми е студено. След това реших да ида на гроба на Фейт. Преди да стигна до него, видях, че там има някой. Когато я повиках, тя ме погледна и си тръгна. Отидох до гроба. Беше оставила шест червени карамфила със закачено на тях червено пластмасово сърце.

Нийл я изгледа невярващо и промърмори:

— Мамка му!

— Точно така — мамка му. И аз това си помислих. Трябва да я намерим, но нямам представа къде да търсим.

— Така ли? Ти къде би отишла на нейно място?

Лоръл бавно поклати глава, после затвори очи.

— При сестрите Луис!

— Именно.

— Но ако тя не иска да я намерим, те няма да ни кажат нищо. Освен това може да си е тръгнала след погребението.

— Може и да не е. Сигурно ще е прекалено да поискаме Мери да говори с нея, нали?

— Да. За разлика от Фейт, Мери винаги е правила каквото й каже Зийк. И все още го прави. Нийл, Фейт никога ли не ти е намеквала къде е майка й?

— Не. Никога не говореше за майка си, освен за да каже, че не е такава, каквато казва Зийк.

— Фейт явно много е обичала майка си, но не може да се отрече, че Джиневра е изоставила семейството си.

— Не може да се отрече и че Зийк Хауард е ненормален. Мисля, че винаги е бил луд, макар че преди го криеше по-добре.

— Но Фейт не се страхуваше от него.

— Мисля, че се страхуваше от него до смърт, но не искаше да го признае. Знам обаче, че го мразеше.

— А сега той мисли, че тя е неговият ангел пазител. Каква ирония.

— Може би се чувства толкова виновен пред нея, че в ума си съвсем е променил отношенията им. — Нийл допи кафето. — Май обменихме цялата информация, с която разполагаме засега. Следобед ще се опитам да открия Джиневра Хауард.

— А аз отивам у Прайс. Знаеш ли, че Одра е в болницата?

— Нали не са нападнали и нея?

— Не, но е видяла тялото на майка си. В шок е.

По лицето на Нийл премина истинска болка.

— Ще ида да видя Уейн, но не мисля, че ще издържа гледката на още едно дете в болнично легло.

Лоръл импулсивно го докосна по ръката.

— Не мисля, че Уейн очаква да посетиш Одра. Тя дори не те познава. Той ще те разбере.

Нийл се усмихна.

— Как е възможно да изглеждаш толкова по-човечна от Моника, Кристъл и дори от Дениз? Нищо чудно, че Фейт имаше толкова високо мнение за теб. Веднъж ми каза, че би ти поверила живота си.

Лоръл толкова се изненада, че можа само да примига. След това каза пресипнало:

— И виж какво стана, когато беше с мен.

— Вината не е била твоя, Лоръл. Ако догадките ми са верни, ти не си искала да отидете в обора. И си се опитала да я спасиш.

Лоръл се поколеба.

— Защо го казваш?

— В чакалнята на болницата онзи ден си нави ръкавите. Видях белезите от изгаряне по ръцете и под лактите ти. Тогава не се замислих за това, но после ти ми каза как е умряла Фейт и че ти си била там. Пожарът. Не трябва да си гений, за да се сетиш, че сигурно си протегнала ръце в пламъците и си се опитала да я спасиш. Знам, че никоя от останалите не би го направила. — Той я погали с пръст по бузата. — Съгласен съм с Фейт. Животът й наистина е бил на сигурно място в ръцете ти. Дори сега се опитваш да й помогнеш.

Умът на Лоръл се отнесе към съня й наяве за Фейт… беше толкова красива, гледаше я в очите и й казваше: „Ти знаеш, Лоръл. Ти знаеш“. Какво знаеше? Как можеше да помогне?

Когато се върна в реалността, Нийл беше слязъл от колата, без да се сбогува.