Карлийн Томпсън
Шестица купа (4)

1.

Лицето на Лоръл се изопна. Тя видя бързия поглед, който й хвърли Мери, преглътна и успя да попита:

— Хванали ли са убиеца?

— Не.

Лоръл заговори внимателно:

— Какво те кара да мислиш, че е свързано с Шестица купа?

— На огледалото в спалнята на Анджи убиецът е написал шестица и е нарисувал сърце. С нейната кръв.

— Откъде знаеш всичко това? — едва пророни Лоръл.

— Близка съм с детектива, който е поел случая. Знае, че съм познавала Анджи. Той ми разказа подробностите. Полицията не ги е огласила, но той си помислил, че може да имам представа какво означават. Казах му, че нямам.

— Защо не му каза истината?

— Защото не сме казвали истината за Шестица купа на никого. Освен това не искам да се забърквам. Едва ли някоя от нас иска.

Лоръл усети, че стиска слушалката с всичка сила, и си наложи да се отпусне.

— Моника, това на огледалото сигурно е съвпадение.

— Съвпадение? — Дрезгавият глас на Моника рядко се повишаваше, но тя усети напрежението в него. — Това, че убиецът се е сетил да нарисува шестица и сърце на огледалото й, след като тя е членувала в клуб Шестица купа, да е съвпадение? Има и друго: до тялото й е била оставена карта таро — картата на Страшния съд.

— На Страшния съд?

— Да. Според мен е възможно убиецът да иска възмездие за стара простъпка на Шестица купа.

— Съд? Възмездие? Моника, това е налудничаво. Клубът ни беше таен. Никой не знаеше за нас.

— Лоръл, не сме били агенти на ЦРУ все пак. Бяхме група момичета, които се забавляваха с идеята, че имат таен клуб, защото ни беше скучно. Чувствахме се важни, макар повечето от това, което правехме, да беше безобидно и глупаво. Откъде да знаем, че в някакъв момент някоя от нас не е казала нещо за клуба? Все пак не би получила куршум в главата, ако издаде съществуването на Шестица купа, нали?

— Аз не съм казвала на никого.

— И аз не съм, но остават четири.

— Не и Фейт. Фейт е… — Тя замълча, когато видя, че Мери стои пред нея. Бледото й чело беше смръщено. — Моника, трябва да приключвам. Днес имаме много работа.

— Лоръл, това е сериозно. Не можеш да ме отрежеш ей така.

— Не те отрязвам. Просто…

— Идвам в Уилинг — заяви Моника. — Пристигам утре. Кажи на Дениз и Кристъл.

И затвори. Лоръл стоеше и безмълвно държеше слушалката.

— Лоши новини? — попита Мери. — Не е нещо със сестра ти, нали?

— Какво? — Лоръл примига, после бавно остави слушалката. — Не. Клодия е добре. Съобщиха ми, че една стара приятелка е била убита.

— Убита? Коя?

— Анджела Ричи. Едва ли я познаваш.

— Беше приятелка на сестра ми — бързо каза Мери. — Затова ли спомена Фейт?

Лоръл кимна и Мери продължи:

— Спомням си я. Много красива. Много талантлива. Господи, колко жалко! — Лоръл отново кимна. — Добре ли си?

— Да.

— Наистина ли? Не изглеждаш добре.

— Добре съм, Мери, наистина.

Но не беше. Беше ужасена и уплашена повече от когато и да било през последните тринайсет години.