Карлийн Томпсън
Шестица купа (45)

2.

Нито Лоръл, нито Нийл продължиха темата. Госпожица Аделейд малко сопнато попита дали Лоръл е била приятелка на Дениз Прайс и когато Лоръл отговори утвърдително, сякаш щеше да се разплаче.

— Давам уроци на малката Одра. Не е особено талантлива, но е много миличка. Госпожа Прайс също изглеждаше приятна жена. Полицията още няма представа кой е извършил това ужасно деяние, нали?

— Да, няма — каза Лоръл и погледна Джиневра. — Но убийството е било абсолютно същото като на Анджела Ричи. В училище бяхме приятелки — Анджи, Дениз, Фейт и аз.

Джиневра се прозина възпитано — прикри устата си с ръка.

— Ох, трябва да си лягам. Напоследък много се изморявам. Лека нощ.

И стана и излезе.

Сестрите като че ли се притесниха от поведението й, но очевидно нямаше да го коментират. Хана се усмихна насила. Аделейд върна темата към Одра:

— Как е момиченцето?

— В болницата е. Беше болна от грип, а и да стои на студа при трупа на майка си…

— Какво? — почти изплака Аделейд. — Полицията я е накарала да стои при трупа на майка й?

— Не, не — обясни Лоръл. — Одра била в колата с Дениз, обикаляли светлинното шоу. Слязла и се затичала към една от композициите, за да я снима. Дениз тръгнала след нея. И тогава я нападнали. Одра не видяла убийството, но видяла тялото на майка си. Като добавим и студа… много е болна.

— О, божичко! — Аделейд започна да си вее с ръка, все едно щеше да припадне. — Не знаех. Милото детенце! Бедната женица! О, това е ужасно…

— Съжалявам, че ви разстроих — искрено каза Лоръл. — Мислех, че знаете. Одра ще се оправи. Ходих да я видя в болницата.

— Май и аз трябва да отида. Миличката. Ох, на последния урок бях доста рязка с нея.

— Стига, Аделейд, успокой се — строго каза Хана. — Как ще бъдеш добра учителка, ако не посочваш грешките или не казваш на децата, че не се упражняват достатъчно? Нали така, Нийл?

— Да — потвърди той. — И съм сигурен, че не сте били груба, госпожице Аделейд. Никога не сте били груба с мен, въпреки че свирех ужасно.

— О, надявам се, че не съм. Ах, чувствам се ужасно…

— Трябва да тръгваме — бързо каза Лоръл. — Отнехме цялата ви вечер и на всичкото отгоре ви разстроихме.

— Не, не — любезно каза Аделейд. — Просто такъв е животът. Понякога си мисля, че не мога да понеса всички ужасни неща, които се случват. Горката Джиневра. И Фейт. И госпожа Прайс и Одра.

Хана им кимна и Лоръл и Нийл бързо станаха.

— Тръгваме. Надявам се, че утре ще се чувствате по-добре — каза Лоръл.

— Ще се оправи — уверено каза Хана. — Като се наспи, става като нова. Благодаря ви много за венеца.

— Да, благодаря и аз — каза Аделейд.

— Няма нищо. Радвам се, че ви харесва.

Излязоха в хапещия студ и Лоръл каза:

— Мислех си, че ще тържествувам, след като научих толкова много неща. Но се чувствам ужасно, че разстроих Аделейд.

— Хана е права. Тя ще се оправи. Не са доживели до тези години, като са припадали за всяка дреболия. — Нийл се усмихна. — Под тази изкуствена южняшка изтънченост двете са яки мадами.

Лоръл се разсмя:

— Някак си не бях мислила за сестрите Луис като за „мадами“.

— Аз също. Досега. — Нийл пъхна ръце в джобовете си. — Искаш ли да се видим в любимия ни ресторант и да обсъдим това, което научихме?

— Под любим ресторант имаш предвид „Макдоналдс“, нали?

— Разбира се. Но мисля, че ще е по-добре да влезем вътре. Много е студено.

Лоръл все още малко се притесняваше от Нийл, но той отново не беше предложил да отидат в къщата й. Явно правеше всичко възможно, за да я накара да се чувства удобно.

— Добре.