Карлийн Томпсън
Шестица купа (6)

3.

Лоръл се опита да се разсърди на Дениз за резкия й тон, но не успя. Дениз имаше съпруг, дете, сигурен и много удобен живот. Последното нещо, за което искаше да й се напомня, беше Шестица купа. А сега убийството на Анджела и теорията на Моника, че то има връзка с Шестица купа. Сигурно сутринта се беше държала с Моника също толкова троснато, колкото Дениз с нея тази вечер.

Направи си чай с канела, отиде до етажерката и извади един стар албум с напукана корица. „Трябва да се грижа повече за това“ — помисли си, докато сядаше на дивана. Сега, когато Кърт си беше отишъл, Ейприл и Алекс скочиха при нея и се сгушиха от двете й страни. Тя бавно отпи от чая и разгърна страниците на албума. Няколко албума на полицата бяха посветени на Клодия — винаги позираща и нагласена, влюбена в обектива. Само този беше неин. Лоръл прелисти страниците, на които я имаше като бебе и току-що проходило детенце, и се спря на снимките с първата й и най-добра приятелка. Фейт Хауард.

Усмихна се. Ето ги, стояха хванати под ръка пред пъстрата цветна леха в задния й двор. И двете бяха с дълги коси — косата на Фейт беше естествено вълниста и блестеше като мед под лъчите на слънцето. И двете бяха с венци от маргаритки, Лоръл ги беше изплела с мисълта, че така ще приличат на кралица Гуиневир.

— Гуиневир с два паднали зъба — засмя се, докато се гледаше.

Лоръл беше с червени къси панталони и бял потник, който изглеждаше все едно го беше поляла с шоколад. Фейт се кипреше в лятна рокля на цветчета, едната й презрамка беше паднала закачливо на седемгодишното й рамо и тя беше изпънала напред мръсното си босо краче като балерина.

„Истински фатални жени“ — помисли си Лоръл. Беше цяло чудо, че Кърт Райдър и Чък Ландис се бяха сприятелили с тях.

Отначало двамата не искаха. Живееха наблизо. Фейт ги надушваше, където и да бяха, и беше решила да се сприятелят с двете хубави шумни момчета, които пък ги отбягваха.

— Вие сте кльощави женки! — заяде ги Чък един ден, когато двете с Фейт стояха на земята и гледаха как момчетата седят в хубавата си къщичка на дървото зад къщата на Кърт и ядат бисквити с фъстъчено масло. — Това е къщата на Тарзан и е забранено за момичета.

— Не е забранено. — Фейт беше непоколебима. — Ами Джейн?

Момчетата се спогледаха, не знаеха как да отговорят. След това Кърт каза победоносно:

— Джейн може да се люлее на лиана. Само момичета, които могат да се люлеят на лиани, могат да се качват тук.

Изпратиха отдалечаващите се Лоръл и Фейт с кикот, а Фейт се престори, че ще се разреве. След петнайсет минути двете момчета изпищяха, когато Фейт влетя, увесена на лиана, и тупна на ръба на къщичката им. Счупи си ръката, но спечели възхищението на Кърт и Чък. И те я приеха. Съгласиха се да й станат приятели, а тя настоя да станат приятели и на Лоръл. Четиримата бяха неразделни това лято. Естествено, след време се отдръпнаха един от друг. Кърт и Чък прекарваха времето си с други момчета, а Лоръл и Фейт се сприятеляваха с момичета на своята възраст, но топлината от приятелството между четиримата през онова лято така и не изчезна. Допреди тринайсет години.

Лоръл остави албума и се загледа в пламъците в камината, умът й се върна години назад в една нощ, която приличаше на тази.

Спомняше си студа. Беше казала, че ще спи у Анджи. Всички бяха казали така, макар че родителите им не знаеха, че семейство Ричи заминават за уикенда и си мислят, че Анджи ще спи у Лоръл. Пет от тях щяха да са доволни да си останат в къщата на семейство Ричи, да ядат пуканки, да се обаждат на момчета, да гледат клипове и да изпият виното, което беше донесла Моника. Не пиеха и затова виното превръщаше вечерта в опияняващо преживяване, но не и за Моника. Тя не беше доволна да си стои у дома. Искаше Шестица купа да направи едно от посещенията си във фермата на Причард.

Моника открай време беше очарована от мястото и особено от стария обор. Всички в околността знаеха историята за робинята на Причардови — Есме Дюбоа. През 1703-та кон хвърлил първородния син на Причард и той загинал. След няколко седмици скарлатината отнесла още четири от петте останали деца и само няколко дни по-късно госпожа Причард била намерена удавена в езерото на фермата.

Семейство Причард се гордеели с набожността си. Знаели, че не са заслужили такива беди, и решили, че това е работа на дявола. Есме била от езическите острови, където било пълно с вуду магии. И те бързо заключили, че сигурно тя се занимава с черните си изкуства. Осъдена била като вещица от съд, в който и съдията, и съдебните заседатели били по един или друг начин задължени на семейство Причард. Деветнайсетгодишната Есме била обесена в обора на Причард, същия обор, който беше устоял още триста години, за да могат Шестица купа понякога да се събират там.

В онази мразовита декемврийска нощ Моника беше решила, че е време пак да отидат в обора. Всички се размрънкаха.

— Моника, навън е страшен студ. И започва да вали — оплака се Кристъл.

— Имаме палта — заяви Моника.

Лоръл подкрепи Кристъл:

— Защо да не почакаме да се стопли?

Моника я изгледа кръвнишки.

— Защото няма да се стопли още няколко месеца. Освен това има по-малък шанс да ни хванат, когато навън няма никого. Смятах, че тази вечер може да правим нещо малко по-различно, нещо страшничко.

— О, не — изстена Дениз. — Стига с тези вещерски ритуали. Според мен не бива да си играем с магии, страх ме е.

Изведнъж Фейт, която дотогава беше необичайно мълчалива, се оживи:

— Да, тази нощ е идеална — каза енергично. — Днес е петък тринайсети. Каква по-подходяща нощ за ритуал?

Кристъл я изгледа с почуда.

— Баща ти е свещеник. Ти най-малко би трябвало да се забъркваш с магиите.

Фейт завъртя сините си очи към тавана.

— Баща ми е неръкоположен свещеник на някаква налудничава религия, която е измислил сам. Според мен и той, и последователите му не са в ред. Във вещерството има доста повече смисъл. — Тя стана. — Да тръгваме към обора.

— Да, ще е забавно — заприглася Анджи. Харесваше й театралността на сатанинските ритуали на Моника. — Нощта е идеална и не ни се удават често такива възможности.

Лоръл, Дениз и Кристъл замърмориха, но се примириха. Моника, Фейт и Анджи бяха силните в групата. Като се замислеше сега, Лоръл разбираше, че Шестица купа беше под властта на Моника, а Анджи и Фейт бяха нейните заместнички. Самата тя, Кристъл и Дениз винаги ги следваха.

Отпи глътка чай и се размърда неудобно, като си спомни за пътуването с колата. Макар че имението не беше владение на Причард от почти цял век, местните все още го наричаха Фермата на Причард. По времето на Есме фермата покривала повече от сто акра. Сега беше само двайсет. Големият старовремски обор — настоящият собственик на фермата не го използваше — беше на стотина метра от къщата. Паркираха на четвърт миля и тихо затичаха в мрака. Моника носеше голям брезентов чувал.

Отвориха вратата на обора, колкото да се вмъкнат вътре, макар че светлините на къщата изглеждаха много далечни. Някъде излая куче и Лоръл си спомни как се беше уплашила, че ще дойде да им се нахвърли. Но не се случи нищо. Кучето сигурно беше вързано или затворено. Освен това си спомни как една от тях — май беше Анджи — се изкикоти.

Вътре Моника взе фенера, който държеше скрит зад някакви стари сечива за случаи като този. Драсна клечка кибрит и в следващия миг светлината грейна и захвърля трепкащи сенки.

Моника беше най-висока и окачи фенера. Светлината затанцува по дългата й махагонова коса и превърна очите над високите й скули в изумруди.

— Тази вечер ще извикаме духа на Есме Дюбоа.

— Какво?! — изписка Кристъл. Изглеждаше ранима като дете с дългите си руси коси, големите сини очи и дребната си фигура. На седемнайсет беше само малко над метър и петдесет. — Да викаме дух?!

— Да — спокойно каза Моника с дрезгавия си заповеднически глас. Извади от чувала бутилка вино. — Червено. Червено като кръв. — Измъкна вече разхлабената тапа от гърлото на бутилката. — Всяка ще отпие.

— Не искам повече — каза Кристъл. — Гади ми се.

И на Лоръл й се гадеше. Но едва по-късно щеше да открие, че има непоносимост към алкохол. Дори най-малкото количество й оказваше преувеличен ефект, повръщаше й се. Но тази вечер беше пила, защото не искаше другите да й се смеят. Така че всички пиха. Когато изпразниха бутилката, Моника — нея като че ли не я беше хванало — отново заговори с авторитетен тон:

— Тази вечер ще извикаме духа на Есме Дюбоа. — Извади от чувала въже. — Ще пресъздадем обесването.

Лоръл се втрещи.

— Смяташ да бесиш някого?

Моника я изгледа надменно.

— Разбира се, че не. Ще стигнем само донякъде. После духът на Есме ще дойде.

— Това не ми харесва — осмели се да каже Кристъл.

Моника не й обърна внимание и погледна Дениз.

— Ти ще си Есме.

Сивите очи на Дениз се разшириха.

— Защо пък аз?

— Защото реших, че ти си най-подходяща — парира Моника. — Косата ти е черна и къдрава като на Есме. Ти най-много приличаш на нея. Анджи, помогни ми да вържа въжето на ей онази греда. После ще направим примка. Дениз ще си пъхне главата в нея.

— А, не! — сопна се Дениз.

— А, да.

Дениз твърдо изгледа Моника.

— Есме може да е била робиня, но аз не съм. Не можеш да ми заповядваш, Моника Бойд, и няма да си пъхам главата в никакви примки!

За миг Моника я изгледа втренчено, после се засмя:

— Дениз, не го приемай толкова сериозно! Това е просто игра.

— Аз ще си пъхна главата в примката — каза Фейт леко завалено. Всички обърнаха очи към нея. Дългата й червена коса блестеше на светлината на фенера, в очите й имаше нещо диво, невъздържано. Беше се държала странно през цялата вечер — ту беше свита, ту агресивна. Може би заради виното. Беше изпила повече от останалите. — Ще е забавно.

— Недей — каза Лоръл. — Това е лудост.

Фейт се изкиска:

— Обичам да правя луди неща. Спокойно, Лоръл.

— Фейт…

— Ще го направя! — извика Фейт. — Хайде, Моника, дай да ти помогна с въжето.

По това време на Лоръл вече й беше лошо. Седеше на посипаната със слама земя, докато Моника и Фейт действаха. Моника довлече под примката една гниеща бала слама и Фейт се покатери на нея. Моника взе фенера и го вдигна високо. По красивото чувствено лице на Фейт затрептяха сенки. Изглеждаше по-висока, отколкото беше, и цялата сцена придоби някакъв сюрреалистичен оттенък.

— Фейт, пъхни си главата в примката — нареди Моника. — Останалите се наредете в кръг около нея и се хванете за ръце.

Лоръл се опита да стане, но не успя. Моника я погледна раздразнено.

— Ти си пияна!

— Съжалявам — изфъфли Лоръл. — Никога не бях пила вино.

— Стой си там тогава. Цялата си зелена. Не искам да ни одрайфаш. Останалите се наредете в кръг.

— И на мен ми е лошо — каза Дениз.

— Нищо ти няма — твърдо отсече Моника. — Влизай в кръга!

Фейт вече се беше покатерила на балата и си беше надянала примката. Викна високо:

— Побързайте де!

— Тихо! — изсъска Моника. — Ще те чуят в къщата.

— Тя е пияна — каза Дениз. — Залита. Опасно е. Фейт, свали примката.

Фейт тупна с крак.

— Няма! Започвайте да пеете.

— Добре. Да свършваме с това — каза Кристъл. — Умрях от студ.

Хванаха се за ръце и започнаха да обикалят около Фейт. Лоръл ги гледа известно време, но от въртенето им й стана още по-зле. Цялата стая сякаш се въртеше.

Моника започна да припява, понижи още дрезгавия си глас, изговаряше думите бавно, хипнотично. Останалите я гледаха. После Анджи започна да повтаря думите, после Кристъл, накрая Дениз.

— Приветстваме ви, Повелители на Мрака. В името на владетелите на земята, кралете на подземните владения, въздигнете се тук. Отворете портите и изведете вярната ви робиня Есме Дюбоа, умряла, защото е вършела вашите дела сред почитащите бога. — Започнаха да обикалят по-бързо. — Азазел, Азазел, козел на изкуплението, пуснат в деня на изкуплението, тръгнал към Ада. — Обикаляха и обикаляха, гласовете им звучаха в унисон. — Явете се пред нас, Есме и Азазел, явете се пред Шестица купа, вашите слуги днес. Позволете ни да се насладим на великолепието ви.

Откъм фенера нещо проблесна. Лоръл отново затвори очи, отчаяно се бореше с гаденето. Искаше да се махне от този студен плесенясал обор и да иде някъде на топло, да легне и да чака повдигането от виното да премине. Стисна корема си с ръце и отново отвори очи.

Макар че спомените й до този момент бяха съвсем ясни, последвалите мигове и до днес бяха като в мъгла. Единственото, което си спомняше точно, беше как момичетата припяват: „изведете вярната ви робиня…“ — и после писък. След което пламъците, блъвнали от падналия фенер, погълнаха балата слама, заоблизваха крачолите на дънките на Фейт. Фейт!

Още писъци… и изведнъж Лоръл осъзна, че краката на Фейт вече не са върху балата. Висяха отпуснато, а тя се полюшваше бавно, главата й беше извита надясно, блестящите й очи бяха изцъклени.

Момичетата се разбягаха, а пламъците започнаха да се разпростират и да се катерят по краката на Фейт. Ужасена, Лоръл скочи към нея. Чу как някой изпищя: „Лоръл!“, докато тя протягаше ръце към огъня, за да хване Фейт, да намести краката й обратно на балата. Но краката на Фейт горяха и Лоръл не можеше да ги докосне.

— Фейт! — крещеше тя. — Фейт!

Някой я дръпна.

— Стига, Лоръл. Тя е мъртва!

— Не! — хлипаше Лоръл.

— Мъртва е. Прекалено е късно. Господи, виж си ръцете! — Още писъци, още викове. — Трябва да бягаме!

— Не можем да я оставим! — проплака Лоръл.

— Тя е мъртва! — изкрещя Моника. — Дениз, хващай Лоръл. Трябва да тръгваме!

Следващите няколко минути бяха калейдоскоп от образи. Студът. Лапавицата съскаше, когато докоснеше пламъците. Как почти я завлякоха до колата. Как Моника запали и подкара лудешки по неравния селски път. Как тя се обърна назад и видя, че пламъците вече са обхванали обора и скачат гневно в беззвездната зимна нощ.

Сепна се и се върна в настоящето. Беше се задъхала. Остави изстиналия чай и се насили да си поеме дъх, бавно и дълбоко. Макар често да сънуваше онази нощ, рядко си позволяваше да мисли за нея, когато беше будна. За тринайсет години споменът би трябвало да е избледнял, но не беше. Все още си спомняше съвсем живо как беше стояла замаяна в банята на Анджи, докато тя мажеше с антисептичен крем обгорелите й ръце и длани, после ги уви с бинт и я накара да изпие някакво хапче.

— Какво е това? — беше измънкала Лоръл.

— Антибиотик. Взех хапчета от кабинета на татко.

— Ама баща ти е ветеринар! — извика Дениз.

— Животните пият същите лекарства като хората — отвърна Анджи. — Няма страшно, Лоръл. Трябва да пиеш по едно на осем часа, докато не ги свършиш. Лоръл, чуваш ли ме?

И тя пи хапчетата, каза на родителите си, че се е поляла с вряла вода, внимателно криеше ръцете си и през следващите няколко дни не излизаше. И не каза нищо. Никоя от тях не каза нищо дори когато смъртта на Фейт Хауард се превърна в основна тема за разговор в града. Отначало всички бяха смаяни. Макар че собствениците на фермата бяха оставили лампите запалени, онази вечер те не си бяха вкъщи и никой не беше чул виковете на момичетата. Всички решиха, че Фейт е била сама в обора, което изглеждаше необяснимо. След това съдебният лекар каза, че Фейт била бременна в третия месец. Тогава жителите на града решиха, че всичко е ясно. Фейт, дъщерята на фанатично-религиозния Зийк Хауард, е била ужасена да признае на баща си, че е бременна, и че по всяка вероятност гаджето й, Нийл Камрът, когото всички и без това смятаха за студен и ексцентричен интелектуалец, й отказал да се ожени за нея. Решиха, че Фейт се е обесила сама. И че в предсмъртните си гърчове е ритнала фенера и е запалила пожара.

През цялото време, докато траеха тези клюки и предположения, Лоръл агонизираше от вина. Тя и останалите от Шестица купа знаеха, че Фейт не беше искала да се самоубие. Лоръл и Дениз настояваха, че трябва да кажат истината. Но Моника надделя:

— Слушайте, знаете ли какво ще си помисли за нас целият град, ако разберат какво сме правили? Ще ни смятат за последните отрепки. По-лошо дори. А и ние не я убихме. Беше нещастен случай. Тя беше пияна. Подхлъзна се от балата и когато въжето се стегна около врата й, ритна фенера точно така, както казват.

— Но трябва да кажем, че не се е самоубила — не се отказваше Лоръл.

Моника я нападна яростно:

— Ако кажем истината, трябва да кажем, че сме избягали и сме я изоставили.

Дениз беше съкрушена.

— Но тя вече беше мъртва. Ти каза така.

— Именно. Казах — и бях права. Видяхте как й беше извит вратът, празнотата в погледа. Гореше, а не издаваше нито звук. А какво ще стане, ако не ни повярват? Ами ако решат, че сме я убили?

— Защо ще решават такова нещо? — ужасено попита Дениз.

— Защо ли? Може би защото сме били пияни.

— Те не го знаят.

— Но ще го разберат, ако вземат кръв от тялото на Фейт. Няма да си помислят, че тя е била пияна, а ние не. Освен това как ще обясним примката около врата й?

Разпалеността на Дениз взе да отслабва.

— Ще кажем, че е било игра. Така си беше — безобидна игра.

— Гениално, Дениз. И всички ще решат, че безобидните игри включват това да нахлузиш примка на врата на някое момиче, така ли? Не, няма да кажем нищо. Не можем. Случилото се не е по наша вина, но хората няма да ни повярват. Ще ни обвинят в преднамерено убийство или в убийство по непредпазливост. Може да идем в затвора! — Останалите се присвиха от страх. — Животът на всички ни ще бъде съсипан, и то защо? Заради един нещастен случай! Ние сме невинни!

Кристъл не беше казала и дума през цялото време. Само плачеше тихо, сърцераздирателно. И в крайна сметка те не проговориха, както им беше казала Моника, въпреки че бедният Нийл Камрът си навлече презрението на жителите на Уилинг. Той беше направил на Фейт дете, беше я изоставил и тя се беше самоубила — така смятаха. Казваха, че е свиня. Лоръл се тревожеше за него, но Моника й заяви, че това е тъпо. Той имал алиби за нощта, когато беше умряла Фейт. Полицията нямаше да може да докаже, че той я е убил, а наесен той заминаваше за Харвард със стипендия. Дотогава все щеше да преживее клюките. А и никога не се беше опитвал да е популярен. Изглежда, не му пукаше какво мислят за него хората. Междувременно Шестица купа се саморазпусна и на следващата година останалите пет момичета тръгнаха всяко по своя път, изгубили невинността на младостта, понесли черни спомени за ужасния край на приятелката си.

Лоръл нави ръкавите на пуловера си. По ръцете и дланите й имаше белези от изгаряне, но бяха толкова бледи, че хората рядко ги забелязваха. Струваше й се, че храбро се е протегнала през пламъците, за да хване Фейт, но ако беше така, нямаше ли белезите да са по-големи? Едва се виждаха. Може би споменът й за това какво беше направила бяха замъглени от алкохола. Може би не се беше опитала истински да спаси най-добрата си приятелка.

Огънят беше отслабнал и Лоръл смъкна ръкавите си — в стаята бе станало студено. Ейприл и Алекс спяха на дивана, Алекс лекичко похъркваше. И тя трябваше да поспи, но не й се спеше.

Бавно се изправи, за да не събуди кучетата, и започна да обикаля из стаята. На излъскания дървен под имаше вълнени черги, по покритите с ламперия стени висяха маслени картини на местни пейзажи, рисувани от баба й. Лоръл знаеше, че сега могат да й донесат доста пари, но никой от семейството не би и помислил да ги продаде. Обикновено стаята й се струваше топла и очарователна с небрежния си провинциален стил. Тази вечер й се струваше прекалено голяма и пълна с тъмни ъгли. Дощя й се да разсее ума си с нещо. Днес бе мислила за Фейт и Шестица купа твърде много.

Изведнъж се сети, че тази вечер не е взела пощата си на влизане. Навлече палтото си, запали лампата пред входната врата, взе фенерчето и излезе.

Нощта беше студена и ясна. Тя светна фенерчето и бавно тръгна по чакълената алея към стълба с пощенската кутия до пътя. По това време почти нямаше движение. Нощта беше съвсем тъмна, като се изключеше леденият сърп на луната. Лоръл потрепери и се загърна в палтото. Тук навън нямаше нищо страшно — нямаше странни шумове, нямаше чувството, че някой я следи — но все пак изпитваше безпокойство. Бръкна в пощенската кутия, извади няколко писма и забърза, почти затича обратно към къщата.

Щом влезе, затръшна вратата и заключи. И двете кучета скокнаха и залаяха предупредително и тя се почувства глупаво.

— Няма нищо — успокои ги. — Няма никакви натрапници, които да нападате.

Спорно беше дали Ейприл и Алекс биха нападнали когото и да било. И двете кучета бяха гальовни, почти боязливи. Тя често се питаше дали нравът им има нещо общо с това, че прекалено рано са били отнети от майка си.

Вече по-спокойна зад здраво заключената врата, Лоръл свали палтото си и седна с пощата. Ръцете й все още леко трепереха. „Това е нелепо“, помисли си. Смъртта на Анджи беше кошмарна, а теорията на Моника беше ужасяваща, но Моника нямаше никакви доказателства. Може пък шестицата и сърцето на огледалото на Анджи да бяха съвпадение. Може изобщо да не е било сърце, а просто размазано петно, което полицията беше взела за сърце.

Запреглежда писмата. Три коледни картички, сметка за кредитната й карта и… един плик без обратен адрес. Пощенското клеймо беше от Ню Йорк.

С натежало сърце тя отвори плика и извади сгънат лист… и видя шестица и сърце, нарисувани с червено мастило. Сърцето й подскочи. Тя разгъна листа. Оттам изпаднаха две снимки.

Първата беше стара малка черно-бяла снимка на усмихнатата Фейт Хауард, облечена в черен пуловер и със семпъл гердан от перли. Училищната снимка на Фейт. Очите на Лоръл се напълниха със сълзи. След това погледът й се премести на втората снимка.

Беше цветна моментална снимка на тяло, проснато върху оцапани с кръв бели сатенени чаршафи. Лицето беше гротескно размазано и окървавено под водопада от дълги черни коси.