Карлийн Томпсън
Шестица купа (16)

3.

Дениз спря пред малката зелена къща и забърза по алеята. Вратата се отвори още преди тя да стигне до нея. Една дребна синекоса женица й се усмихна.

— Извинете, че закъснях, госпожице Аделейд — каза Дениз. — Забавих се в бакалията.

— Няма нищо, мила. — Аделейд Луис я покани да влезе с леко трепереща ръка. Дениз досега не беше забелязвала това треперене. — Одра тъкмо похапва бисквитки с мен и Хана.

Дениз влезе в малката претрупана дневна. Миризмата на сухи теменужки беше почти задушаваща. Хана Луис седеше зад сребърен сервиз за чай. Усмихна й се слабо, бледа под старателно нанесения руж. Дениз знаеше, че сестрите имат три години разлика. Всички, които се запознаваха с тях, го разбираха незабавно, защото Аделейд бързаше да им съобщи, че тя е по-малката. Въпреки това бяха почти еднакви — крехки словоохотливи пърхащи същества, които е трябвало да се родят преди сто и петдесет години, и настояваха да ги наричат госпожица Аделейд и госпожица Хана.

Одра ядеше овесена бисквитка.

— Как беше днес, миличка?

— Добре — измърмори Одра.

Госпожица Аделейд погали любовно пианото си.

— Малко се затрудни с „Красивия мечтател“. Според мен, защото не вложи сърцето си.

Одра изглеждаше смутена.

— Съжалявам.

— О, мила, недей да се тревожиш — каза госпожица Аделейд. — Сигурна съм, че с повечко упражнения ще станеш съвсем прилична пианистка.

„Прилична — разочаровано си помисли Дениз. — Не талантлива.“

— Ще се погрижа да се упражнява повече.

На красивото личице на Одра се изписа нещастно изражение. Мразеше да се упражнява.

Дениз плати на госпожица Аделейд. Сестрите ги задържаха за поредното си продължително сбогуване, след което Дениз и Одра излязоха и дълбоко си поеха дъх.

— Вътре е толкова задушно и мирише — оплака се Одра, докато се качваха в колата.

— Не мирише лошо. Малко прекаляват със сухите теменужки. Сложи си колана, миличка.

Докато тръгваха, Одра каза:

— И защо трябва да ходя на пиано?

— Когато бях колкото тебе, копнеех да ходя на пиано, но семейството ми не можеше да си го позволи.

— Ама защо аз трябва да ходя на пиано, защото ти си искала да ходиш? Не искам да ставам пианистка. Искам да съм лекарка като татко.

— Баща ти свири на пиано.

Досега този аргумент беше карал Одра да замълчи, но Дениз се съмняваше, че късметът й ще продължи дълго. Одра беше прекалено хитра. Скоро щеше да отбележи, че това да си пианист няма нищо общо с това да си лекар.

— Сестрите бяха много разтреперани, когато отидох — започна Одра, разбрала, че временно е загубила спора.

— От какво се бяха разтревожили?

— Не ми казаха, но си шепнеха за някакъв луд и за Библията, и за Лоръл и за това как някой пострадал. Това твоята приятелка Лоръл ли е? Онази с двете кучета — Ейприл и Алекс?

Господи! За какво ставаше дума? Ръцете на Дениз стиснаха кормилото. Кой беше този луд? Да не би нещо да се беше случило с Лоръл?

— Мамо, попитах те дали това е твоята приятелка Лоръл.

— Не знам. Може да е била друга Лоръл.

Одра вдигна вежди.

— Надявам се, че Лоръл е добре. Тя е много симпатична, а и Ейприл и Алекс много ми харесват.

Миналата Коледа, когато Лоръл беше правила украсата за партито им, се беше отбила с двете кучета на задната седалка. Одра се беше втурнала да ги види. Кучетата бяха прекалено уплашени, за да слязат на непознато място, така че Одра се беше качила в колата и те я бяха обсипали с кучешки целувки.

Дениз преброи до пет, знаеше какво следва.

— Много искам да си имам куче — каза Одра, както се очакваше.

— Страх ме е от кучета.

— Мамо, трябва ни куче.

— Защо ни е?

— За да ни предупреждава, ако се опитат да влязат крадци.

— Имаме алармена инсталация.

— Кучето ще е по-добре.

— Добре, ще видим.

— Това значи не. — Одра се нацупи.

— Одра, моля те, не бъди сприхава.

— Не знам какво значи.

— Да не се цупиш — сопна се Дениз. Чудеше се за какво са си говорили сестрите Луис.

— Едно мъничко кученце — каза Одра с тънък тъжен гласец.

Дениз знаеше, че Одра я работи по-добре, отколкото някога щеше да работи с пианото, но пък това обикновено имаше ефект.

— По-весело, миличка. Обещавам да поговоря с татко. — Одра не каза нищо. — Знаеш ли какво дойде по пощата днес? Коледна картичка за госпожица Одра Прайс.

Одра явно искаше да продължи да мълчи, но не можа да се стърпи:

— От баба и дядо ли?

— Не. Да нямаш някое гадже, за което да не знам?

— Бъзи Харис. — Одра се ухили.

— Бъзи?! Това прякор ли е? Кой ще си кръсти детето така?

— Май да. Не му знам истинското му име. Каза ми, че съм готина, и миналата седмица се опита да ме целуне на детската площадка.

— Да те целуне?! Не си ми казала.

— Не ти казвам всичко, мамо. Той наистина е сладък.

— Сладък или не, ти си на осем и ти е рано да се целуваш с момчета.

Одра естествено дори не я чу. Беше прекалено развълнувана от мисълта, че може би е получила картичка от зашеметяващия третокласник Ромео, т.е. Бъзи Харис.

Дениз зави по алеята към къщата. Не беше искала да се връщат в Уилинг — двамата с Уейн се бяха карали неведнъж, преди тя накрая да отстъпи — но я обожаваше. Беше внушителна, два пъти по-голяма от всичко, което биха могли да си позволят в Чикаго, и Уейн беше настоял да я обзаведат професионалисти. Дениз се притесняваше за разходите, но Уейн беше с по-широки пръсти от нея и настоя:

— Нали не искаше да живееш в Уилинг, а дойде заради мен — каза й. — Най-малкото, което мога да направя, за да ти се отблагодаря, е да ти осигуря красив дом.

Дори когато тя предложи да се върне на работа като медицинска сестра, той възрази:

— Знам, че би искала да останеш вкъщи и да си майка на пълен работен ден, така че точно това ще направиш.

„Откъде извадих такъв късмет? — често се питаше Дениз. — Не заслужавам нито Уейн, нито Одра, но ще им посветя живота си. Това е най-малкото, което мога да направя, за да компенсирам грешките в миналото си. Да компенсирам грешката си.“

Одра изскочи от колата и се затича към входната врата, дългата й кестенява коса се вееше зад нея. Дениз често си мислеше, че Одра е най-красивото дете, което е виждала. Поредното чудо, защото Дениз не смяташе нито себе си, нито Уейн за особено хубави.

— Хайде, мамо! — извика Одра, докато Дениз вземаше плика с покупките от задната седалка. — Искам да си видя коледната картичка!

— Потърпи малко де. Няма да ти избяга.

Дениз премести плика в лявата си ръка и пъхна ключа в ключалката. Щом вратата се отвори, Одра се втурна към масичката в антрето, където Дениз слагаше пощата. Дениз тръгна с покупките към кухнята и чу как дъщеря й изписука доволно:

— Ето я!

И след секунда се появи на прага на кухнята с озадачено изражение.

— Мамо, не знам кой ми е пратил това. Дори не разбирам какво значи.

Леден пръст се плъзна по гръбнака на Дениз. Тя затвори хладилника, отиде при Одра и взе картичката от ръцете й.

Отпред имаше снимка на стар обор, покрит със сняг. Беше точно като обора на Причард, преди огънят да го разруши. Тя отвори картичката. Нямаше официални поздравления с красиви букви — само текст, написан на машина:

Ето ти от мене чудно стихче в рими

за най-хубавото време от цялата зима:

Дядо Коледа промъква се с подарък

при дечицата, които помнят свойта ВЯРА.