Карлийн Томпсън
Шестица купа (17)

1.

Когато се прибра, Лоръл за пореден път прокле устройството за отваряне на вратата на гаража, което не искаше да проработи. Беше мислила да купи батерии на път за вкъщи, но беше забравила заради случилото се с Мери. Все пак не беше съвсем тъмно. Паркира колкото можа по-близо до входната врата, огледа се, стисна флакона със спрея и изскочи навън. И тъкмо да пъхне ключа в ключалката, замръзна.

На вратата грееше голямо червено сърце.

Пое си дъх и го докосна с пръст. Боя от спрей. Съвсем изсъхнала. Сигурно го бяха нарисували отдавна.

С треперещи ръце отключи. Кучетата се втурнаха към нея, подскачаха и лаеха. Погледна одеялото — пак беше на топка на седалката на дивана. Кучетата бяха гледали през прозореца и бяха видели човека, нарисувал сърцето. Дори бяха оставили отпечатъци от носовете си по стъклото.

— Какво ли ще каже Кърт, като види това? — промърмори тя. — Чувствам се като Естер Прин в „Алената буква“.

Заключи вратата още веднъж, захвърли палтото и чантата си и влезе в кухнята да си направи кафе. Беше измръзнала до кости, ръцете й бяха ледени. Допреди седмица най-голямото й притеснение беше как да се измъкне от пътуването до Флорида за Коледа. Сега се страхуваше за живота си. Изглеждаше невероятно, нереално. Но ако имаше нужда да си напомни, че е реално, просто трябваше да си погледне входната врата.

Потърка челото си. Колко още щеше да крие всичко това от Кърт? Колко още трябваше да го крие? Моника беше казала, че като си мълчат, си пазят репутацията, но на каква цена? На цената на живота си?

Кучетата клечаха и я гледаха в очакване.

— Искате вечеря, а?

Отвори им по една консерва, наля им вода и им приготви по няколко бисквитки за десерт. Поне техният апетит си беше наред. Макар че не беше хапнала в Уилсън Лодж почти нищо, изобщо не беше гладна. Стомахът й така се беше свил, че не можеше да поеме и хапка.

Телефонът иззвъня. Знаеше кой е още преди да вдигне слушалката.

— Здрасти, Кърт.

— Ти да не си екстрасенс?

— Не. Просто предположих, че вече си говорил с Мери.

— Позна. Тя нямаше много какво да ми каже. Казах й да повдигне обвинение за нападение и побой срещу Зийк.

— Хубаво.

— Не е хубаво. Тя каза, че щяла да си помисли.

— Да си помисли? Не мога да повярвам след това, което й направи.

— Виждал съм го при стотици домашни скандали. Мъж пребива жена си почти до смърт, тя вика ченгетата, после отказва да повдигне обвинение. В девет от десет случая той я пребива пак.

— Какви са възможностите?

— Да се получи заповед за принудително лечение. Така поне Зийк ще отиде в психиатрична клиника за известно време, за наблюдение и лечение.

— Определено му трябва. Как е Мери?

— Доста по-зле, отколкото твърдят.

— Трябва да ида да я видя довечера.

— Не — твърдо каза Кърт. — Тази вечер трябва да си седиш вкъщи. Не е безопасно да излизаш.

— Виж, мисля, че точно Зийк ме блъскаше и че той е закачил погребалния венец на вратата ми. А тази вечер ще е в затвора.

— Не знаем кой е блъскал колата ти. Ще проверим неговата кола чак утре. Засега искам да си изключително предпазлива. Освен това не смятам, че Мери иска компания. Ще я видиш сутринта.

— Добре — предаде се Лоръл.

— Още ли ми се сърдиш заради Камрът? — попита той.

— Съжалявам. — Увърташе. — Просто се тревожех за Мери. Нали не си забравил за партито утре вечер?

— Не. Ще те взема към осем.

— Чудесно, Кърт. И благодаря, че ми се обади да ми кажеш за Мери.

Затвори и задиша по-леко. Кърт явно нямаше намерение да се отбива тази вечер. Може би до утре трябваше да се погрижи за произведението на изкуството на входната си врата.

Все още й беше студено и тъкмо си наливаше още кафе, когато кучетата се разлаяха. След малко някой почука. Тя отиде до вратата — защо ли не си беше сложила шпионка? — и след второто почукване попита:

— Кой е?

— Дениз.

Лоръл отвори и се стресна. Беше Дениз — изплашена до смърт, с бледи устни и широко отворени очи. Тръгна да влиза, но спря, защото кучетата не спираха да лаят.

— Нали няма да ме ухапят?

— Не. Просто не те познават и ги е страх. — Лоръл коленичи и погали кучетата. — Ей, не бойте се. — Те се укротиха, но продължиха да гледат Дениз. — Кажи им нещо. Те просто усещат, че те е страх.

За миг Дениз се обърка, после започна сковано:

— Хубави кученца…

Лоръл видя, че не са очаровани, но поне част от напрежението изчезна от телата им.

— Е, вече всичко е наред. Влизай и сядай. Искаш ли кафе?

— Не, и без това съм ужасно изнервена.

— Безкофеиново е. Май няма да е зле да пийнеш нещо топло. Ей сега идвам.

— Лоръл, моля те, не ме оставяй с тези кучета.

— Ще се оправиш. — Когато се върна с кафето, Ейприл и Алекс седяха на дивана с Дениз и съсредоточено я изучаваха, а тя ги гледаше предпазливо. — Нали ти казах, че нищо няма да ти направят.

— Засега. Но кучетата не ме обичат.

— Защото те е страх от тях. Не мога да те разбера. Нали никога не те е хапало куче?

— Не. Но когато бях малка, гледах един филм, където кучета разкъсаха един човек. Изплаших се ужасно. Одра обожава кучета. Дори днес говореше за тези двете.

— Как е тя? — попита Лоръл и се настани на дълбокото удобно кресло срещу дивана.

— Добре. Всъщност е объркана. Днес получи коледна картичка. Но когато я отвори…

— Господи! — ахна Лоръл. — Нали не снимката на Анджи?

— Не. Това щеше да е ужасно. Но и така е достатъчно лошо.

Бръкна в чантата си, извади плика с картичката и го подаде на Лоръл. Тя огледа адреса на получателя, видя, че няма подател.

— Отвори я де! — сопна се Дениз. Лоръл я погледна. — Извинявай.

— Няма нищо.

Лоръл извади картичката от плика и разгледа снимката.

— Прилича на…

— На обора на Причард — каза Дениз. — Сигурна съм, че не е съвпадение.

Лоръл отвори картичката и прочете стихчето на глас:

Ето ти от мене чудно стихче в рими

за най-хубавото време от цялата зима:

Дядо Коледа промъква се с подарък

при дечицата, които помнят свойта ВЯРА.

— Е? — попита Дениз. — Не е ли ужасно?

— Хитро е. Няма истинска заплаха. И нищо, което да уплаши детето.

— Но плаши мен!

— Това е идеята. Най-добрият начин да те уплаши, е да те накара да си мислиш, че убиецът дебне детето ти.

— Смяташ ли, че е това?

— Според мен убиецът трябва да е този, който „се промъква“, а не може да не обърнем внимание, че всички букви на вяра^[1] са главни — замислено каза Лоръл. — Някой е знаел, че Одра няма да го разбере, за разлика от теб.

Дениз стисна главата си с ръце.

— Господи! Какво да правя? Да я занеса в полицията?

— Не и ако не искаш да им кажеш всичко.

— Не мога. Няма да им кажа! — Дениз вдигна глава, сивите й очи бяха гневни. — И ти няма да им кажеш нищо!

Тонът на Лоръл стана по-твърд.

— Не ми казвай какво да правя, Дениз.

— Ако им кажеш, аз ще отрека. Моника също.

— Прекрасно — отвратено каза Лоръл. — И какво ще правиш? Ще занесеш в полицията неподписана картичка със странно, но все пак незаплашително стихче?

— Да.

— И какво мислиш, че ще направят?

— Ще разберат кой я е изпратил.

— Как?

— Отпечатъци от пръсти.

— Дениз, имаш ли представа колко хора са докосвали този плик?

— А картичката?

— Ти, Одра и аз вече сме я пипали. Дори да е имало отпечатъци, вероятно са размазани. А дори да не са, пак ще е невъзможно да се намери изпращачът, освен ако няма криминално досие, ако няма оръжие на свое име или ако не е работил някъде, където свалят отпечатъци заради сигурността. Дениз, помисли си. Полицията няма да си даде труда да издирва някого по този начин заради една странна коледна картичка!

Дениз затвори очи.

— Добре. Схванах. А ти какво би направила?

— Бих отишла в полицията, ако можех да накарам някоя от вас да подкрепи разказа ми.

— Ние с Моника имаме повече какво да губим от теб.

— Да не би да смяташ, че моят живот и животът на Кристъл нямат стойност?

— Не, разбира се, че не. — Дениз безпомощно вдигна ръце. — О, Лоръл, толкова съм притеснена, че не знам какво говоря.

— Но няма да идеш в полицията, така ли?

— Няма. Ако занеса картичката…

— Ще е безполезно, ако не знаят цялата история и какви може да са последствията от тази картичка.

— Какво да правя тогава?

— Нали знаеш, че като не отиваме в полицията, си играем с огъня? Играем си със собствения си живот. А ти може би си играеш и с живота на дъщеря си!

— Не говори така!

— Това е истината.

Дениз тръсна глава.

— Не, няма да ида. Моника няма да иде, а и Кристъл също. Прекалено е уплашена. Така че те питам още веднъж — какво да направим?

Лоръл беше бясна, но се постара да овладее емоциите си. Нямаше да постигне нищо, ако се разкрещи. Пое си дълбоко дъх и каза спокойно:

— Единственото е да се опитаме да разберем сами кой стои зад всичко това. И да ти кажа, след днешния ден Зийк Хауард определено е в моя списък със заподозрени.

Дениз се наведе напред.

— Днес следобед Одра беше на урок по пиано при Аделейд Луис и ми каза, че сестрите си шушукали за някакъв луд и как някой бил пострадал… и споменали твоето име.

— Следобедът беше доста особен и сестрите го видяха. — И разказа на Дениз как Зийк беше нахълтал в магазина и как беше блъснал Мери в рафтовете. — Тя е в болницата със сътресение и шев на главата.

— Ужасно! — каза Дениз не съвсем искрено. Почти не познаваше Мери. — Какво точно каза Зийк?

— Не си спомням точните цитати. Божият гняв, разрушение, всичко насочено срещу мен. Обаче когато крещеше на Мери, говореше как Фейт била отнета без време и как му дава напътствия как да се предпазва от тези, които са я погубили.

— Тези, които са я погубили? — повтори като ехо Дениз. Свали си очилата и разтърка очи. — Възможно ли е да знае за Шестица купа?

— Мери каза, че пазела всички вещи на Фейт и че баща й наскоро ги бил разглеждал. Може да е имало писма или дневник. Което значи, че и Мери може да знае. Сутринта ми се стори, че прави някакви странни намеци за Фейт.

— Какви намеци?

— Просто натърти, че пазела всички вещи на Фейт. Вероятно не значи нищо.

— Не мисля, че трябва да загърбваме каквото и да било, защото „вероятно не значи нищо“. И в този ред на мисли, защо на вратата ти има червено сърце?

— Някой доста е порисувал.

Дениз вдигна вежди.

— Казваш го толкова спокойно.

— Това не е първият път, когато някой се навърта наоколо. Предната вечер, когато се прибрах от Уилсън Лодж, на вратата ми висеше погребален венец.

— Божичко! Кой може да го е закачил?

— Същият, който е нарисувал сърцето.

— Значи не може да са били Зийк или Мери. Той е в затвора, а тя е в болницата.

— Дениз, боята е съвсем суха. Може да е било на вратата цял ден. Зийк дойде в магазина чак в три и половина. Може да го е нарисувал, преди да дойде, а тази сутрин за първи път от цяла година Мери закъсня с половин час. Може да го е нарисувала тя, след като аз съм излязла за работа.

— Кърт видя ли го?

— Не и ще ми е адски трудно да го обясня, особено след венеца: все пак той го видя. Освен това, докато се връщах от хотела, някой блъсна колата ми няколко пъти. Насмалко да катастрофирам. Кърт знае и за това. — Лоръл се наведе напред. — Дениз, не знам как ще успеем да запазим тайната още дълго.

Дениз остави недокоснатата си чаша кафе на ниската масичка.

— Трябва да тръгвам — каза спокойно и Лоръл чак се стъписа. Нима Дениз не беше чула какво й казва? Или просто не я интересуваше? Дениз се изправи. — Утре ще се отбиеш за украсата, нали?

Лоръл се замисли дали да не продължи темата за отиването в полицията, но знаеше, че няма смисъл. Дениз беше поела всичко, с което можеше да се справи, и беше вдигнала защитни стени, непробиваеми като скала. И нямаше да се разколебае.

— Да — уморено каза Лоръл. — Ще дойда към единайсет.

Дениз погледна кучетата.

— Ще доведеш ли и тях? Одра специално ме помоли.

Лоръл се усмихна.

— Добре. Но не съм сигурна, че ще успея да ги изкарам от колата. Нали си спомняш миналата година?

— Няма значение. Тя може да се качи при тях. Обожава ги.

— Знаеш ли, Дениз — внимателно започна Лоръл, — семейството ти винаги е добре дошло у нас и Одра може да играе с кучетата колкото й душа иска.

Сивите очи на Дениз се напълниха със сълзи.

— Бяхме толкова близки… — Лоръл кимна и Дениз посегна и я погали по ръката. — Обещавам, че ако се измъкнем от тази ситуация живи, нещата ще са както преди. Много те обичам!

Лоръл гледаше как Дениз върви към колата си. Нейните очи също се напълниха със сълзи, защото знаеше, че нещата никога няма да са както преди за останалите от Шестица купа — дори ако се измъкнеха живи от тази ситуация.