Карлийн Томпсън
Шестица купа (35)

3.

Обади се на Норма.

— У теб ли е резервният ключ за задния вход?

— Разбира се. Да не мислиш, че ще изгубя ключа за магазина?

— Не. Дори не знам защо те попитах. Предполагам, че не си чула за Дениз Прайс, нали?

— Не. Коя е тя?

— Тя е… беше моя приятелка. Била е убита снощи.

— Какво? — изграчи Норма. — Убита?!

— Да. Точно сега не искам да навлизам подробности, но двете с Пени ще можете ли да се оправите в магазина без мен? Не съм мигнала цяла нощ и не знам дали ще успея да дойда.

— Разбира се, че ще се оправим. О, Лоръл, толкова съжалявам. Първо Анджела Ричи, а сега и тази жена. Накъде върви този свят, господи!

— Не знам, Норма, наистина не знам.

— Стой си вкъщи и си почини. С Пени ще се справим с всичко.

— Не знам как да ви се отблагодаря. Но ще ти кажа, че догодина смятам да увелича заплатите на всички.

— О, скъпа, няма нужда — каза Норма, но явно беше доволна. — Почини си и не се притеснявай за нищо в магазина.

Всъщност тя изобщо не се притесняваше за магазина. В момента управлението на „Дамрън Флорал“ изглеждаше като едно от най-маловажните неща в живота й. Основната й грижа беше да се опита да предотврати още убийства.

— И как мислиш да го направиш? — саркастично попита сама себе си. Мисълта, че тя — срамежливата и мълчалива, обременена Лоръл Дамрън, която беше избягала от колежа, за да се скрие зад щанда на бащиния си магазин за цветя — може да намери и разобличи убиец, изглеждаше смехотворна, като от детски мечти. Но имаше ли алтернатива? Да избяга във Флорида? Да се крие страхливо, докато убиецът не се добере до нея или до Кристъл?

Не. Време беше да излезе от внимателно изградената си черупка и да се изправи лице в лице не само с миналото, а и с бъдещето. Не можеше повече да живее с чувството, че хора умират заради нещо, което е трябвало да направи, нещо, което е можела да направи, ако беше имала куража.

След час — с дънки, дебел пуловер и яке — тръгна да излиза. Реши да вземе и кучетата. Вече с каишки, те я задърпаха през снега към колата.

Не знаеше защо изпитва непреодолимото желание да види обора на Причард. Беше минавала оттам няколко пъти след нощта на смъртта на Фейт и всеки път се беше чудила защо собствениците му не са го разрушили. Пожарът през онази нощ щеше да го унищожи напълно, ако лапавицата не беше така силна и ако дървото не беше мокро от снега. Бяха оставили развалината да си стои. Преди пет години семейството се беше изнесло. Нямаха късмет с фермата, както и никой от собствениците след първите Причардови. Всяка година всичко от необичайно силни дъждове до летни жеги и от ветрове до пълчища гладни насекоми унищожаваше реколтата. Лоръл не вярваше, че там някога отново ще има ферма. След няколко години на това място сигурно щяха да построят търговски център.

Докато караше по изровения път, по който бяха минали с останалите от Шестица купа през онази ужасна нощ преди тринайсет години, си спомни разказите, които беше слушала за фермата на Причард още от детството си. Казваха, че точно преди да я обесят, докато стояла с примка около врата и свещеникът я умолявал да се покае, Есме Дюбоа проклела не само хората, които я признали за виновна в черна магия, а и земята и всеки, който стъпи на нея. Странно, но през следващите почти триста години след смъртта на Есме обитателите на фермата били сполетявани от необичайно много смъртни и нещастни случаи. В средата на деветнайсети век дори имало убийство, когато собственикът заварил някакъв ратай да се люби с дъщеря му. Намушкал ратая с вила. Момичето — шепнели из града — пометнало и избягало и никой повече не го видял. Собственикът прекарал следващите двайсет години в затвора, а съпругата му и тримата му синове изгубили фермата и потънали в бедност. През трийсетте години на двайсети век четиригодишният син на фермера, който се возел на трактора заедно с баща си, се преметнал назад и паднал под острите като бръснач дискове. През шейсетте ръкавът на някакъв мъж се закачил в машината за чистене на царевица и тя го повлякла. Часове по-късно младата му жена открила нарязаните му останки и полудяла от скръб.

Място на смърт, това беше фермата на Причард. Мракът започваше със смъртта на Есме Дюбоа и завършваше… Помисли си за Фейт, но мракът не беше свършил със смъртта на Фейт. Мракът все още беше надвиснал над всички, които се доближаха до фермата и особено до обора. Със сигурност все още беше надвиснал над Шестица купа, които се бяха промъкнали тук като неразумни тийнейджърки, заиграващи се с окултното.

Лоръл никога не беше вярвала истински в силата на окултното, нито когато бяха малки и играеха игрите на Моника, нито сега. И все пак историята на фермата на Причард можеше да има силно въздействие върху по-впечатлителни от нейния умове. Дори до степен някой да се опита да изкара, че от гроба си Фейт използва някой жив човек, за да отмъсти за смъртта си.

Паркира възможно най-близко до обора и изкара кучетата от колата. Държеше ги за каишките, въпреки че знаеше, че няма нужда. На чужда територия те щяха да стоят плътно до нея.

Тръгна през хрускащия сняг. Дърветата бяха посипани със сняг, клончетата бяха побелели и приличаха на дантели на фона на ниското оловносиво небе. Няколко бора се огъваха под тежестта на снега, в далечината няколко канадски гъски плуваха спокойно в голямото езеро, все едно водата беше приятно топла.

Пред нея се извисяваха останките от обора на Причард. Сняг беше натрупал по острия му покрив, оголените небоядисани дъски на стените бяха неприветливи и занемарени. Едва различаваше къщата в далечината, но й се струваше, че оттам някой я гледа. Това беше напълно възможно. Изоставена преди толкова време, къщата сигурно се беше превърнала в свърталище на скитници. Не се притесняваше, че ще има скитници в обора — никой не би живял в тази съборетина с пръстен под, когато можеше да се настани в къщата, макар там да нямаше отопление и вода и повечето прозорци да бяха счупени. Над фермата се носеше тънка мъгла, която правеше въздуха тежък и обещаваше още сняг през деня. Задуха пронизващ вятър, развя къдриците й и тя се разтрепери. Никога не беше виждала по-пусто място от фермата на Причард. Изглеждаше нереално, като нещо от някоя страшна фантазия.

Лоръл спря. Какво правеше тук? Какво я теглеше към това място? Неправдоподобната идея, че понеже неприятностите бяха започнали тук, решението им също е тук? Нима решимостта й през дългите тъмни часове на нощта да намери убиеца беше замъглила здравия й разум, чувството й за реалност? Може би беше опасно да е сама тук. Бръкна в джоба си и напипа флакона със спрей. Не беше кой знае колко успокоително. Никога не беше мислила да си купи пистолет, допреди две седмици това дори щеше да й се стори смешно. Но сега изобщо не й беше смешно. С убиец на свобода пистолетът беше по-смислен от сълзотворния спрей и двете срамежливи кучета.

Ейприл и Алекс сякаш прочетоха мислите й и се съгласиха с нея. Трябваше да ги влачи за каишките, за да ги вкара в обора. Вътре те плашливо се притиснаха в краката й.

Лоръл се огледа. В предната част на обора стърчаха само няколко дялани на ръка подпорни стълбове, овъглени и посивели. Влезе по-навътре, влачеше кучетата. Яслите, където някога бяха прекарвали нощите си отдавна умрели животни, все още си бяха там, оголени дори от миризмата на крави и коне. През дупките в покрива навяваше сняг. На стената беше подпряна стара вила. Дали беше същата, с която фермерът беше убил ратая преди толкова време? Дали бяха заварили младите тук, в този обор? До вилата се въргаляше изгнило одеяло. Един плъх я следеше внимателно иззад него. Колко още от тези гадини имаше тук? Сигурно стотици.

Тъкмо понечи да си тръгне, когато нещо привлече вниманието й. Насред пода имаше бала слама. Фейт беше стъпила точно на такава. Инстинктивно Лоръл вдигна очи и ахна.

От една напречна греда висеше примка за бесило — примка, направена от ново въже.

Изведнъж кучетата се разлаяха. Няколко гълъба шумно изпляскаха с криле под тавана и се разхвърчаха, търсеха пролуки, за да се измъкнат навън. Плъхът и двама негови приятели претичаха по пода, право към Лоръл. Тя нададе приглушен вик и се обърна да побегне.

На три метра зад нея стоеше Нийл Камрът.