Карлийн Томпсън
Шестица купа (12)

3.

Нощта беше дълга и разкъсвана от сънища. Сънуваше пламъци и как излита от стръмнината с колата си и непрекъснато се будеше стресната. Сега, докато караше през града към магазина, се чувстваше по-уморена, отколкото когато си беше легнала.

Спря до пекарната за сладки и се опита да потисне прозевките си, докато чакаше да й изпълнят поръчката. След десет минути паркира очуканата си кола на обичайното място, внесе венеца в магазина, пъхна го в един шкаф и пусна кафето. Не беше закусила у дома и тъкмо привършваше сладкиша и чашата топло кафе, когато дойдоха Пени и Норма.

— Къде е Мери? — попита Норма. Бяха майка и дъщеря, но Норма изглеждаше съвсем малко по-възрастна от двайсет и две годишната Пени. Имаха тъмни лъскави коси, подстригани в една и съща къса прическа, тъмнокафяви очи и еднакви дребни фигури. През зимата носеха дънки и пуловери, а през лятото — дънки и тениски. — Тя винаги е тук преди нас.

— Вземете си сладки — каза Лоръл. — Не се е обаждала, така че сигурно ще дойде. Закъснява само с десет минути.

Минаха още петнайсет минути, докато Мери се появи — бледа и разстроена.

— Лоръл, съжалявам, че закъснях — каза забързано, докато сваляше палтото си. — Татко хич не е добре.

Мери все още живееше с баща си. Жената на Зийк Хауард, Джиневра, беше изоставила семейството си, докато бяха живели в Питсбърг. Тогава Мери била на две, а Фейт на шест годинки. Малко след това се бяха преместили в Уилинг.

— Какво му е? — попита Лоръл. — Да не е болен?

Мери не отговори веднага.

— Не и физически. Само че… ами, разсъдъкът като че ли го напуска. — Тя се усмихна криво. — Знам, че според повечето хора той никога не е бил съвсем с ума си, но не е така. Просто гледа на религията по различен начин. Сега е станал особен. Лесно се обърква и забравя.

— Всички хора забравят по малко, особено като остареят.

— Той не забравя по малко. — Мери затвори очи. — Тази сутрин го намерих навън да скита и да търси Фейт. Беше много разстроен. Едва успях да го накарам да се прибере и да го убедя, че Фейт е мъртва.

— О? — беше единственото, което успя да каже Лоръл.

— Да. След това зарида, че Фейт не се била самоубила. Знаела, че самоубийството е грях, и не би извършила грях. — Лоръл мълчаливо гледаше как Мери си налива кафе. — Забравил е, че беше неомъжена и бременна. Фейт не беше такава светица, каквато си я спомня. — Въздъхна. — Но толкова ми липсва! Обожавах я. Не мисля, че някога ще превъзмогна смъртта й.

На Лоръл й се искаше да избяга от стаята, но се насили да каже небрежно:

— Баща ти винаги ли е смятал, че Фейт не се е самоубила?

Мери свъси вежди.

— Честно казано, не знам. Доскоро отказваше да говори за смъртта й. Но през последните няколко месеца все го заварвам на тавана да рови из вещите й.

— Пазите вещите й?

— Да. Всичките. — Мери разбърка млякото в кафето си и си взе поничка. — След смъртта й занесох всичко на тавана. Всичко. — Погледна Лоръл. — Защо, не може ли?

Устата на Лоръл беше пресъхнала.

— Не. Но е толкова тъжно. Смъртта на Фейт. — Гърдите й се стегнаха, но се опита да изглежда спокойна. Въобразяваше ли си, или Мери й се надсмиваше? — Баща ти добре ли е вече?

— Да. Преди месец докторът му предписа валиум. Дадох му едно хапче.

— Ако искаш да се прибереш…

— Не. Когато тръгнах, вече се беше успокоил. Ще се оправи. Още веднъж извинявай, че закъснях. Доста работа ни чака.

И отиде в магазина. Лоръл остана в кухнята — престори се, че бърше плота, за да прикрие обхваналия я смут. Какво я човъркаше от разговора й с Мери? Дали не беше почти предизвикателният начин, по който Мери я беше погледнала, когато й каза, че е запазила всички вещи на Фейт? Какво значеше „всички“? Дрехи. Снимки. Със сигурност училищните снимки на Фейт. Ами писма или дневник, където Фейт може да беше писала за Шестица купа? Може би Мери открай време знаеше за клуба, а може би беше разбрала за него, когато Зийк е започнал да тършува в нещата на Фейт и Мери ги е прегледала отново, по-подробно. Дали тя и Зийк знаеха за Шестица купа?

„Престани!“ — смъмри се наум. Мери не беше казала нищо за писма, а дори Фейт да си беше водила дневник, може да не беше споменала клуба в него. Всъщност Лоръл сериозно се съмняваше, че Фейт е имала дневник. Сигурно прекалено много се беше страхувала баща й да не го намери и да не разбере тайните й.

Ами начинът, по който я беше погледнала Мери? Наистина ли беше странен поглед, или чувството за вина я караше да тълкува всичко погрешно? Трябваше да признае, че именно вината я беше накарала да наеме Мери. Тя изглеждаше отчаяна, когато дойде в магазина и каза на Лоръл, че е изгубила работата си като сервитьорка в един местен ресторант и не може да си намери нищо друго. Нямаше опит с цветарството, но Лоръл я нае на мига, мислеше си, че по някакъв начин се реваншира на Фейт, като помага на сестра й. Чак по-късно откри големия талант на Мери в декорациите с цветя.

Опита се да се отърси от безпокойството. Мери сигурно не беше искала да каже нищо. И все пак щеше да е интересно да види реакцията й, когато й покажеше погребалния венец.

Излезе от кухнята и отиде да помогне на една клиентка, която се разкъсваше между една многоцветна аранжировка и една изцяло изпълнена в различни нюанси на розовото. Сравнява, разглежда и се пипка, докато на Лоръл не й се дощя да завие. Накрая си тръгна: каза, че трябвало да си помисли още малко.

— Обожавам хората, които лесно взимат решения — измърмори Лоръл, докато вратата се затваряше след жената. Двайсет пропилени минути.

След половин час говореше по телефона с погребалния дом, където щяха да откарат Анджи. Нюйоркската полиция беше освободила тялото. Щеше да пристигне в траурната агенция в събота, поклонението щеше да е в неделя вечерта, а погребението — в понеделник сутринта. Подробностите щяха да се появят във вестника по-късно през деня, а Лоръл вече беше затрупана с поръчки както от местните хора, така и отдалеч. Трябваше да се уговори погребалното бюро да е отворено в неделя следобед, така че да направят последните доставки преди поклонението в седем.

Точно преди да затвори телефона, в магазина влезе някакъв мъж. Тя почти не му обърна внимание, докато той се мотаеше и сякаш не знаеше какво иска. Баща й я беше учил да не скача на клиентите още от вратата. „Остави ги да поогледат малко, скъпа. Дори ако идват да направят поръчка, може да видят и друго, което да им хареса.“

Все пак го погледна крадешком. Беше висок и имаше гъста пясъчноруса коса, леко чуплива. Чертите му бяха ясни, имаше високи скули. Създаваше впечатление за интровертна, наситена личност, може би защото разглеждаше всеки артикул, все едно се опитваше да го запечата в съзнанието си, но не й се беше усмихнал и дори не я беше погледнал. Тъкмо се канеше да го попита с какво може да му помогне, когато той най-накрая тръгна към щанда.

Тя се усмихна. Той — не. Очите му бяха сиво-сини и в тях се виждаше умора, сякаш дълго беше таил дълбока тъга. Носеше елегантно сиво кашмирено палто и държеше ръцете си в джобовете.

— Бих искал да поръчам цветя за погребението на Ричи. — Гласът му беше дълбок, но нежен.

— Току-що разбрах, че поклонението ще се състои в неделя от седем до девет вечерта — каза Лоръл. — Още не са го публикували във вестника.

Той не каза: „Така ли?“ или „Благодаря, че ми казахте“. Просто я гледаше търпеливо.

— Колко голям букет искате? — попита Лоръл. Струваше й се познат, но не можеше да се сети откъде.

— Две дузини бели рози.

Лоръл кимна и го записа в тефтера за поръчки. Хората обикновено казваха колко пари искат да похарчат за смесена кошница цветя. Рядко поръчваха определен вид цветя, особено ако струват колкото две дузини рози.

— А чие име да напишем на картичката? — попита тя.

— Нийл Камрът.

Лоръл вдигна очи. Разбира се! Не го беше познала веднага, защото бе станал по-висок, косата му беше по-дълга и лицето му беше много по-ъгловато, отколкото в гимназията. Дори го беше гледала в едно предаване по телевизията преди няколко години, но пак изглеждаше различно. По-възрастен и малко измършавял.

— Нийл! Едва ли ме помниш от гимназията. Аз съм…

— Лоръл Дамрън. — Той най-накрая се усмихна, макар усмивката да не стигна до очите му. — Как бих могъл да те забравя? Ти беше близка приятелка на Фейт. Като Анджи.

— Да. — Усети как при споменаването на Фейт по бузите й плъзва червенина. — Дениз Прайс ми каза, че си в града. Съпругът й лекува баща ти. Съжалявам, че той е толкова болен.

— От много време не е добре. Смятам, че изпитва облекчение, че страданията му са към края си.

Лоръл знаеше, че повечето хора биха казали нещо от рода на „Господ да го пази!“, но тя не можеше. Имаше чувството, че думите ще прозвучат на Нийл толкова кухо, колкото и на самата нея.

Нийл я гледаше напрегнато с пронизващите си сини очи. Явно не изпитваше желание да води светски разговори. Тя му приготви сметката, той й подаде кредитна карта, после се подписа.

— Ще отидеш ли на партито на Дениз и Уейн утре вечер? — попита тя.

— Не. — Той млъкна за момент. — Е, не съм сигурен. Може да се отбия за малко. Доктор Прайс е изключително добър с баща ми и е много любезен. Не бих искал да го обидя.

— Сигурна съм, че не би се обидил, но наистина ще се зарадва, ако отидеш.

В този момент Мери излезе от работилницата. Закова се на място, хвърли на Нийл изпепеляващ поглед, обърна се и тръгна към кухнята.

— Тази пък коя е? — попита Нийл.

— Ами… — запелтечи Лоръл. Той я прикова с поглед, който сякаш можеше да изтръгва истината. — Мери Хауард. По-малката сестра на Фейт.

— А — само каза той. — Не съм я виждал, откакто беше малка.

Лоръл му даде касовата бележка, смутена от поведението на Мери и изнервена от невъзмутимото му държане.

— Надявам се да се видим на партито — каза леко пискливо.

— Може би. — Камбанката на вратата иззвъня и влезе Кърт, висок и малко страшен в униформата си. Нийл изобщо не го погледна, а я попита: — Ти ще ходиш ли?

— Да.

— Значи ще се видим. — Вдигна очи към Кърт, който го гледаше опасно. „Защо трябваше да идва точно сега? — ядосано си помисли Лоръл. — Можех да поговоря с Нийл малко по-дълго, да си създам усещане какъв е.“

Нийл пак я погледна, не се усмихваше.

— Довиждане, Лоръл. Приятно ми беше да се видим.

Кърт не свали очи от гърба на Нийл, докато той не излезе от магазина. Щом вратата се затвори, Лоръл се сопна:

— Защо го гледаше така? Беше невъзпитано.

— Това беше Камрът, нали?

— Да. Нийл Камрът.

— И какво дири тук?

— Иска да му пристана.

— Какво?! — Кърт я изгледа невярващо.

— Поръчваше цветя, за бога! Какво да дири тук според теб?

— Цветя за кой?

— За кого. — Кърт вдигна вежда. — Казва се „за кого“. За погребението на Анджи. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Не го харесвам. Никога не съм го харесвал.

— Дори не знаех, че го познаваш.

— Познавах го достатъчно. Винаги си е бил особен. Не знам как можеш да си любезна с него. Прелъсти бедната Фейт и я заряза. А сега пише тези извратени книги. Истинска гад.

На Лоръл й се прииска да извика, че Нийл няма нищо общо със смъртта на Фейт. Но, разбира се, не можа. „Не и без да накърниш собствения си безценен имидж“ — напомни й жестокият глас на съвестта й.

— Кърт, не знаем дали не е искал да се ожени за Фейт. — Мъчеше се да говори спокойно. — Аз бях най-близката й приятелка и дори аз не знаех, че е бременна. Освен това виж как Чък се отнесе с Кристъл, а ти все още си му приятел.

— Това е друго. Чък винаги ми е бил най-добрият приятел, както на тебе Фейт, а и не е откачен като Камрът.

— Само защото Нийл пише романи на ужасите, не значи, че е луд. Смяташ ли, че Стивън Кинг е луд?

— Най-вероятно.

Лоръл завъртя очи.

— Двамата с Кристъл някой път трябва да си поговорите за книги.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение — въздъхна Лоръл. — Защо дойде?

— Да ти донеса това — подаде й спрей за самозащита. — Не ходи никъде без него.

Лоръл малко се отпусна.

— Благодаря, Кърт. Много си мил.

— Други неприятности снощи?

— Не. Само дето бях изнервена и не успях да се наспя.

— Предложих ти да остана.

— Не исках да те затруднявам.

— Скъпа, изобщо не ме затруднява да прекарам нощта с теб — каза Кърт с боботещия си глас.

Лоръл чу приглушен кикот откъм работилницата. Пени и Норма.

— Кърт, по-тихо! — изсъска му.

— Извинявай. — Съвсем не изглеждаше разкаян. — Трябва да тръгвам.

— Забравих да ти напомня, че партито на Дениз и Уейн е утре вечер. Ще ни чакат.

Кърт направи гримаса.

— Не съм много по партитата. Надявах се на една тиха спокойна вечеря с теб.

— Не е нужно да стоим дълго, ако не искаш, но Дениз ми е приятелка и…

— Добре. Ще поработя над светските си маниери и ще си изчеткам смокинга.

Лоръл се усмихна.

— Ти нямаш смокинг и това не е официално парти. Панталони и спортно сако ще ти свършат работа.

— Нямаш проблеми. — Телефонът иззвъня. — Оставям те да работиш. — Намигна й. — Гледай да не се паникьосаш и да ослепиш някой клиент със спрея.

— Само ако много ме ядоса.

След като затвори телефона, вдигна флакона със спрея. Инструкциите предупреждаваха да внимаваш дюзата да не е насочена към теб, докато пръскаш право в очите на нападателя.

— Право в очите — промърмори Лоръл. — Надявам се да не се приближавам толкова.