Карлийн Томпсън
Шестица купа (61)

Глава 23

В четири и половина бяха приключили и доставили всички поръчки, Норма и Мери още не си говореха, а Лоръл беше капнала, така че обяви, че цветарницата официално затваря за Коледа половин час по-рано. На път за вкъщи спря в магазина за хранителни стоки — нали Одра щеше да нощува при нея, а нямаше почти нищо в хладилника.

Натовари покупките в колата и потегли. Снегът валеше силно. Платното беше хлъзгаво и тя караше бавно; искаше й се през зимата да не се стъмва толкова рано. Дългата алея към къщата й, която обикновено смяташе за красива със заснежените клони на дърветата, сега изглеждаше самотна и дори страшна. След убийствата Лоръл се чудеше дали зимните вечери някога пак ще й се струват красиви.

Вкара колата в гаража и затвори вратата. Напоследък, като Кристъл, държеше лампата запалена, за да не излиза от колата на тъмно. Кучетата я чакаха от другата страна на вратата.

— Познайте какво, приятели — каза тя, когато те заподскачаха след нея към кухнята. — Тази вечер ще си имаме гости. Вашата любимка — Одра.

Те клекнаха и я загледаха в очакване, по-заинтригувани от вечерята си, отколкото от бъдещата гостенка, чието име все още не разпознаваха.

— Знам. Време е за ядене. И двамата изглеждате изгладнели.

Тъкмо сложи на кучетата и на вратата се почука. Уейн стоеше на прага с Одра на ръце. Беше облечена, все едно ще ходи на експедиция на Северния полюс. Уейн явно се престараваше с грижите, но Лоръл го разбираше.

— Здрасти — поздрави ги бодро. Двамата успяха да се усмихнат едва-едва. — Влизайте.

— Надявам се, че не сме подранили — каза Уейн.

— Идвате точно навреме. Как си, Одра?

— Добре. И много благодаря, че ще ми позволиш да спя у вас.

Беше възпитана да говори като сериозна малка госпожица.

— Удоволствието е изцяло мое, Одра. Кучетата привършват вечерята си в кухнята, ако искаш да ги видиш. Ето там.

Усмивката на Одра стана по-весела. Уейн я пусна на земята и тя тръгна към кухнята. Лоръл се обърна към Уейн.

— А ти как си?

— Не знам как ще преживея тази вечер. — Остави на земята едно куфарче. — Най-накрая успях да се свържа с родителите на Дениз, но те могат да се приберат чак утре. Много са ми ядосани. Все едно аз съм виновен, че майката на Дениз е объркала маршрута.

— Това е първата им реакция? Ядосани са ти?

— Не мисля, че са осъзнали какво е станало. По-лесно е да се сърдят на мен, отколкото да приемат, че дъщеря им е убита.

— Ще се върнат ли навреме за погребението?

— Мисля, че да.

— Уейн, сигурно не е моя работа, но смяташ ли, че Одра трябва да присъства на погребението?

Той поклати глава.

— В никакъв случай. Не само заради стреса — просто още не е оздравяла. Ще намеря някой, който да остане у дома с нея.

— Защо не я оставиш при мен? Хората ще дойдат у вас след погребението. Сигурно не искаш да е там в цялата суматоха и при всички приказки за убийството.

— Да, не искам. Но ти не искаш ли да дойдеш на погребението?

— Ами…

— Разбира се, че не искаш. Кой иска да ходи по погребения? Хората го правят от уважение към семейството — или за това, или от любопитство. Предложението ти да гледаш Одра показва повече обич и уважение към Дениз от присъствието на погребението й. Да, ще съм ти много признателен, ако се погрижиш за Одра, стига да си сигурна, че нямаш нищо против.

— Ще ми бъде приятно.

Той кимна, наведе се и отвори куфарчето.

— Лекарствата на Одра са тук. Има антибиотик, сироп за кашлица и тиленол. Болеше я главата. Написал съм дозите. Ако има нещо, обади ми се.

Одра се върна в дневната, кучетата търчаха след нея.

— Татко трябва да тръгва — каза Уейн и я взе в прегръдките си. — Да слушаш.

— Ще слушам, татко. А ти нали ще дадеш на мама специалните цветя от мен?

Вчера Уейн се беше обадил в магазина и беше питал дали може да му направят ракитена кошница с пролетни цветя като дар от Одра. Мери я беше украсила с маргаритки, виолетки, теменужки и мъхави рози, преплетени с гипсофила и завързани с розова панделка. Според Лоръл това бе една от най-красивите й аранжировки.

— Разбира се, че ще й дам твоите цветя, миличка — каза Уейн.

— Много са красиви — добави Лоръл, взе чантата си и извади една моментална снимка. — Снимахме ги.

Одра погледна снимката.

— О, прекрасни са! Всичките цветя, които растяха в градината на мама.

Уейн само кимна. Не можеше да проговори.

— По-добре да оставим татко ти да върви — каза Лоръл.

— Трябва да кара бавно, защото е хлъзгаво. А с теб трябва да решим какво ще вечеряме.

Уейн целуна дъщеричката си и бързо излезе. Пак не посмя да каже нищо — сигурно го беше страх да не се разплаче.

Одра погледна Лоръл.

— Всъщност какво е поклонение?

— Когато хората ходят в погребалния дом, за да се простят с човека, който е умрял.

— О! — Големите кафяви очи на Одра помръкнаха. — Не успях да се сбогувам с мама.

Лоръл седна на дивана и потупа мястото до себе си. Одра отиде при нея.

— Не се притеснявай, миличка. Няма нужда да се сбогуваш. Майка ти винаги ще е жива в сърцето ти и винаги ще можеш да говориш с нея в молитвите си.

Лицето на Одра се поразведри.

— Винаги?

— Да.

— Това е хубаво, защото имам да й разказвам много неща. — Тя млъкна. — Лоръл?

— Да?

— Много съм гладна.

Лоръл се засмя. Не подценяваше болката и мъката на Одра, но децата загърбваха проблемите си по наистина очарователен начин.

— Аз също съм много гладна. Някакви желания?

— Пица! — Лоръл си беше представяла как готви здравословна храна за повереното на грижите й дете. — Храната в болницата беше гадна и татко каза, че като изляза, мога да изям една хубава голяма лепкава пица.

— Добре. Кажи ми с какво искаш да е и ще се обадя да поръчам.

След четирийсет и пет минути, докато нагъваше шестото си парче пица, отрупано с толкова неща, че можеха да запушат артериите на Лоръл за цяла година, Одра каза:

— Приятелят ми Бъзи Харис днес ми се обади и ми каза, че още една жена е била убита точно като мама.

— Този Бъзи е направо извор на информация.

— А?

— Може би не трябва да ти разказва неща, които те разстройват.

— Не искаше да ме разстрои. Смята, че трябва да намерим убиеца, когато оздравея.

„Това искаше да направим и Моника“ — помисли си Лоръл. Дениз се беше присмяла на идеята за детективките аматьори, но не пожела да отиде в полицията. И сега беше мъртва.

— Мисля, че трябва да оставим на полицията да търси убийците — каза на Одра. — Те са специалисти.

— Но не откриха кой уби мама.

— Ще го открият.

Одра замислено загледа чинията си и Лоръл се приготви за още коментари относно убийството на Дениз, но вместо това Одра каза:

— Може ли да дам на Ейприл и Алекс по малко пица?

Кучетата клечаха от двете страни на Одра и гледаха жадно всяка хапка, която слагаше в устата си.

— Може да им дадеш по малко коричка. Не бива да ядат тесто. И просто пусни коричката в устата на Алекс. Понеже обича пръсти.

Одра се изкиска и внимателно откъсна четири парченца коричка, обясняваше им, че може да изядат само това. След това се облегна, изду бузи и каза:

— Май ще се пръсна.

— И аз. Какво ще кажеш да си напалим огън и да погледаме телевизия?

— Яко! Тази вечер ще дават „Пинътс“.

— Добре. Обичам „Пинътс“. Защо не заведеш Ейприл и Алекс в дневната? Аз ще разчистя тук и ще дойда след мъничко.

Разчистването след пица беше лесна работа. Завари Одра свита на дивана с Ейприл и Алекс. Досега не беше виждала кучетата да се привържат към някого така, както към Одра. Тя им разказваше приказка за прекрасната принцеса Ейприл и красивия принц Алекс. Кучетата я гледаха така, все едно попиваха всяка дума.

Лоръл напали огъня.

— Вкъщи никога не сме палили огън — каза Одра.

— Ами огънят цапа. Имате красива къща. А аз — не. Не ме притеснява, ако има малко дим.

Четиримата се сгушиха под одеялото и изгледаха специалното издание на „Пинътс“. Когато свърши, Одра бясно се прозяваше.

— Май ти е време за лягане, сладуранке — каза Лоръл, даде й лекарствата и я заведе в старата си стая. — Тук спях, когато бях малка.

— Хубаво е. Плюшените ти животни много ми харесват.

— Искаш ли да спиш с някое?

— Да! — Одра веднага грабна опърпания стар мечок Бубу. — Този ми харесва.

— Това е Бубу. И на мен ми беше любимецът.

— Има ли истински мечки с такъв цвят? Оранжево-червени?

— Мисля, че няма. Който го е направил, си е поиграл с боята за козината му. Хайде да ти обличаме пижамата и да лягаш.

Зави Одра чак до брадичката.

— Удобно ли ти е?

— Да. Ще светнеш ли нощната лампа?

Лоръл отиде в другия край на стаята и запали една нощна лампа с абажур като мида.

— Така добре ли е?

— Идеално.

Лоръл я целуна.

— Ако искаш нещо, само ме извикай.

— Добре. Понякога сънувам кошмари.

„И аз“ — помисли си Лоръл.

— Ако имаш кошмари, събуди ме. Лека нощ, миличка.

Искаше да се обади на няколко места, така че затвори вратата. Детето не протестира, след като го пазеше не само Бубу, но и Ейприл и Алекс. Лоръл отиде в дневната. Девет и половина. Моника вече трябваше да се е прибрала от поклонението. Лоръл искаше да добие за положението на Кристъл по-ясна представа, отколкото можеше да й даде самата тя.

В стаята на Моника не вдигна никой. Може би беше отишла у Кристъл, но Лоръл не искаше да се обажда там. Притесняваше се за Кристъл, но тази вечер не й беше до тръшкането й. Звънна и на Кърт, но се включи телефонният секретар. Досрамя я да каже, че се обажда, за да получи информация, която няма право да има, и затова бързо затвори.

Огънят беше угаснал и изведнъж й стана студено. Отиде на пръсти да нагледа Одра. Момиченцето спеше дълбоко, стиснало мечето Бубу, Ейприл и Алекс се бяха настанили от двете страни на леглото. Алекс похъркваше, но Ейприл вдигна очи към нея.

— Малките ми ангели пазители — прошепна Лоръл. — Пазете я хубаво.

Преди да си легне, постоя пред прозореца в спалнята, загледана в падащите снежинки. Дворът изглеждаше студен и пуст, светлината на самотната градинска лампа беше приглушена от бялото покривало. Изглеждаше невъзможно, че някога ще дойде лято, че поляната ще оживее цялата в зелена трева и пъстри цветя и че ще се стъмва чак в девет вечерта.

Легна си и се зави с още едно одеяло. Не знаеше защо й е толкова студено тази вечер. Пусна телевизора с дистанционното. Погледа малко стари сериали, след това заспа, без да спре телевизора.

Отново беше в обора. Гадеше й се. Студено й беше. Подскачащи сенки. Пеене. „Приветстваме ви, Повелители на Мрака.“ Обувките обикаляха и обикаляха. Огън. Фейт увисна. Писъци. Писъци.

Сепна се и се събуди. Наистина беше чула писък. Скочи от леглото, чу как се отваря врата и стъпки по коридора. Одра се появи на вратата й и тръгна към леглото, Ейприл и Алекс изтопуркаха след нея.

— Какво има, миличка? — извика Лоръл и я гушна.

— Мама е мъртва! — изхлипа Одра, стиснала Бубу, и зарови лице в рамото на Лоръл. — Валеше сняг и аз тичах, и навсякъде имаше светлинки, и видях как някой тръгва след мама… — Тя с мъка си пое дъх, след това изхълца.

— Одра, било е сън — каза Лоръл и я прегърна силно. Ейприл и Алекс пъхтяха нервно, почувствали страданието на Одра.

— Знам, че е било сън, но някой удряше мама много силно и после пак и пак и снегът…

— Одра, нали ти казах, че майка ти е на едно прекрасно място? — бързо попита Лоръл. — Това е истина. Забрави нощта в снега.

— Не мога.

— Можеш, ако се опиташ. Не оставяй това да бъде последният ти спомен за майка ти. Помисли за щастливите моменти, които сте преживели заедно.

Одра потрепери.

— Като когато бяхме в Дисни Уърлд миналото лято и мама се смееше и викаше, докато се возехме на влакчетата?

— Да. Точно така — каза Лоръл с облекчение. — Одра, защо не останеш да спиш при мен? Леглото е голямо, а и ще се топлим.

— Така ли? Добре. — Одра подсмръкна. Мушна се под завивките и кучетата веднага се настаниха отгоре. „Добре че леглото е голямо“ — помисли Лоръл. Одра се сгуши плътно до нея. Телцето й беше съвсем крехко. Колко ли отчаяно беше искала Дениз да защити това уязвимо малко момиченце? Лоръл я прегърна.

— Гушкаш точно като мама — каза Одра.

— Чудесно. Знам, че майка ти гушкаше хубаво.

— Вие с мама бяхте ли приятелки, когато бяхте колкото мен?

— Да, бяхме. Запознахме се в трети клас.

— Толкова отдавна? — учуди се Одра и накара Лоръл да се чувства безкрайно стара. Изведнъж момиченцето попита: — Когато човек порасне голям като теб, спира ли да сънува кошмари?

— Не, за жалост.

— А ти какви лоши сънища сънуваш?

„Ох, дано не те спохождат“ — помисли Лоръл и каза:

— За кучета.

— Обичам кучета, но мама не ми даваше да си взема. — Одра въздъхна. — Ще ми разкажеш ли приказка?

Лоръл започна да измисля приказка за едно момиченце, което живеело в гората и можело да говори с животните. Нямаше представа накъде върви приказката, но това нямаше значение. Одра се прозяваше и очите й се затваряха. След малко се затвориха съвсем. Лоръл продължи да й разказва тихичко и след миг дългите мигли на Одра потрепнаха.

— Бубу шумоли и е скъсан от едната страна. Не съм го скъсала аз, честна дума.

След това клепките й се затвориха и тя потъна в сън: Лоръл се надяваше да е спокоен и без сънища.

Нежно измъкна ръка изпод Одра. В съня си момиченцето беше пуснало Бубу и мечето се беше изтърколило до Лоръл. Тя го взе, усмихна му се в полумрака на светлината на телевизора. Бедният стар Бубу. Много беше преживял. Гушна го, както правеше преди. Чу някакъв звук. Пак го стисна. Като от мачкане на хартия. Какво беше казала Одра? „Бубу шумоли и е скъсан от едната страна.“

Светна синята нощна лампа до леглото и заразглежда мечето. Дясната му страна беше здрава. Шевът отляво беше разпран няколко сантиметра. Пълнежът не беше изпаднал, защото една безопасна игла придържаше дупката. Тя не беше слагала такава игла. Не беше пипала Бубу от години. А и ако знаеше, че е скъсан, щеше да го зашие.

Свали безопасната игла и внимателно мушна пръсти в отвора. Почти веднага напипа хартия. Беше сгъната на малко квадратче. Извади я, остави Бубу настрана й разгъна листа. Очите й се разшириха, когато видя заглавието, написано с красивия полегат почерк на Фейт:

Ако умра