Карлийн Томпсън
Шестица купа (7)

1.

Насили се да легне, но не можеше да заспи. Беше вперила невиждащи очи в телевизора и автоматично превключваше кабелните канали.

Вече знаеше, че Моника не си въобразява, че някой преследва Шестица купа. Полароидната снимка беше на обезобразеното тяло на Анджи. Определено не беше полицейска снимка. Сигурно убиецът я беше направил веднага след убийството. Лоръл потрепери и придърпа завивката. Труповете, които хората обикновено виждаха, бяха балсамирани, добре облечени, нагласени да приличат на живи, лежаха спокойно в подплатени със сатен ковчези. А тя, от своя страна, беше видяла как едно момиче се люлее на въжето с обхванато от пламъци тяло. Сега беше видяла снимка на брутално убита жена. Най-лошото беше, че и двете тела бяха на нейни приятелки.

Смъртта на Фейт беше нещастен случай — ужасяващ нещастен случай. Но тази на Анджела не беше. Що за човек би налагал някого, би се изправил над него и би удрял отново и отново, докато не остане нищо освен кървава каша, а после най-спокойно да направи снимка и да я прати по пощата?

Човек, който знаеше за Шестица купа. Човек, който търсеше възмездие за участието им в смъртта на Фейт. Коя щеше да е следващата жертва? Тя ли? Това ли значеха снимките, които беше получила?

Към четири най-сетне се унесе. В седем, когато будилникът й иззвъня, почти скочи от леглото. Последните три часа бяха изпълнени с кошмарни сънища. Изпита облекчение, че най-сетне е ден.

След още два часа Мери се сепна и възкликна още от вратата на магазина:

— Лоръл, какво ти е? И вчера не изглеждаше добре, но днес си още по-зле.

— Благодаря.

Мери се изчерви.

— О, не исках да те засегна.

Лоръл се насили да се усмихне.

— Не си ме засегнала. Нещо тия дни ми е кофти.

— Изглеждаш уморена.

— Не можах да спя. Изгледах около двайсет филма. Поне ми се стори, че са толкова. Ще си сипя още едно кафе. Май ще имам нужда от редовни вливания на кофеин, за да издържа днес.

Мери отиде с нея в кухнята.

— Защо не се прибереш? Ние ще се справим и сами.

— Не. Имаме прекалено много работа.

Малко след това се обади на доставчиците и поръча цветята, които щяха да им трябват през деня. Във вечерния вестник беше излязло съобщение за смъртта на Анджела и без съмнение скоро щяха да завалят обаждания за траурни букети, макар че бдението и погребението все още не бяха насрочени, понеже полицията в Ню Йорк още не беше освободила тялото.

Тъкмо приемаше някаква поръчка по телефона, когато звънецът на вратата издрънча и в магазина влетя Кристъл Ландис.

— Лоръл, трябва да поговорим — задъхано каза тя.

Лоръл вдигна пръст, за да й каже да почака малко. Не виждаше ли, че говори по телефона? Но Кристъл явно не беше на себе си. Облечена беше в грозно карирано палто, направено сякаш от конски чул. Лоръл знаеше, че под него се крие тяло, напоследък качило поне пет килограма. Косата, която някога боядисваше в златисто, бе върнала към естественото измито русо, а прическата й беше къса и скучна. Красивото момичешко личице се беше състарило без време: бръчки по челото, гънки покрай устата, сините очи изглеждаха постоянно тревожни и обезверени.

Като малка Кристъл все едно беше благословена. Семейството й беше заможно и живееше в една от най-големите къщи в града. Беше хубава и харесвана, единствено дете, на което родителите не отказваха нищо. Но нещата се промениха още преди двайсетия й рожден ден. Омъжи се за Чък Ландис, стария приятел на Лоръл, Кърт и Фейт. Беше влюбена в него от години и Лоръл можеше да я разбере. Той беше златното момче — красив, очарователен, блестящият куотърбек на училището. За съжаление въпреки стипендиите, които се даваха на спортистите, през втората година той отпадна от колежа, който го беше приел заради футболните му умения. Само няколко месеца по-късно родителите на Кристъл загинаха при самолетна катастрофа и за изненада на всички не й оставиха почти нищо. Неразумните инвестиции на баща й бяха докарали семейството до ръба на банкрута. Всичко трябваше да бъде разпродадено, за да се платят данъците на имотите. Внезапно останала без пари и унижена, Кристъл напусна колежа и двамата с Чък се върнаха в Уилинг и заживяха в тясната порутена къща на бабата на Чък. Чък сменяше работа след работа, а Кристъл направи три спонтанни аборта. Накрая, половин година след като дъщеричката им се роди мъртва, Чък напусна Кристъл заради привлекателната по-възрастна и разведена Джойс Овъртън. Кристъл беше съсипана и изглеждаше с пет години по-стара.

Лоръл затвори телефона и я погледна.

— Извинявай, но трябваше да приема поръчката.

— Знаеш ли, че Анджи е убита? — започна направо Кристъл.

— Да. Опитах се да ти се обадя снощи, но не те намерих.

— Бях на кино. — Кристъл се наведе над щанда. — Можеш ли да излезеш за малко? Трябва да ти кажа нещо.

— Ужасно сме заети. — Тя млъкна. Кристъл изглеждаше почти обезумяла. — Какво ще кажеш за кафенето на края на улицата?

— Няма значение, където и да е.

Лоръл каза на Мери, че излиза за половин час, взе си палтото и забърза навън с Кристъл. След няколко минути, докато седяха с чаши френско ванилово кафе и кроасани в един закътан ъгъл на близкото кафене, Кристъл изтърси:

— Какво знаеш за смъртта на Анджи?

— Вчера сутринта ми се обади Моника. Познава някакъв детектив, който работи по случая на Анджела. Казал й е, че полицията е намерила шестица и сърце, изрисувани на огледалото на Анджи със собствената й кръв. Според Моника убийството е свързано с Шестица купа.

— Казала ли е на полицията? — Кристъл беше пребледняла.

— Не. — Лоръл я погледна внимателно. — Какво ти е? Не може да си толкова разстроена само заради смъртта на Анджи.

— Не. Ужасно е, че е убита, но… — Гласът й изневери и тя с треперещи ръце вдигна чашата към устните си. — Лоръл, преди час получих нещо по пощата. Пратено е от Ню Йорк. — Лоръл усети как дъхът й секва, когато Кристъл бръкна в чантата си и извади плик. Подаде й го. — Виж вътре.

Лоръл нямаше нужда да гледа, но не можа да се сдържи и извади лист хартия. Същите шестица и сърце, изписани с червено мастило, вероятно с перодръжка. И същите снимки: на Фейт и цветната моментална. Кристъл посочи втората.

— Това… това…

— Да, смятам, че е Анджи. — Кристъл изхълца. — И аз получих същото писмо вчера — каза Лоръл.

Бледите устни на Кристъл се разтвориха.

— Какво?! И ти? — Лоръл кимна. — Кой е пратил тази ужасна снимка?

— Убиецът, предполагам.

— О, Лоръл, не е възможно! — избухна Кристъл.

— Шшт! — Лоръл се огледа и заговори тихо. — Ти имаш ли други предположения кой ги е пратил? Едва ли е нюйоркската полиция.

— Но защо и снимката на Фейт?

— Моника каза, че полицията е намерила до тялото на Анджи карта таро. Картата на Страшния съд. Като се имат предвид сърцето и шестицата на огледалото и снимката на Фейт, която получихме, мисля, че някой иска да ни каже, че ще получим възмездие заради смъртта на Фейт.

Кристъл я сграбчи за китката.

— Никой не знаеше за клуба ни, нито че сме били там, когато Фейт… загина.

— Според мен някой знае. — Лоръл не смяташе, че Кристъл може да пребледнее повече, но тя пребледня. — Кристъл, Моника е разтревожена също като нас. Днес пристига в Уилинг, за да говори с теб, с Дениз и с мен.

— Не искам да говоря с Моника!

— Защо?

— Защото… — Тя сведе очи. — Защото винаги ме е било страх от нея.

— Не ставай глупава. Преди години тя наистина ни командваше, но вече сме големи.

— И въпреки това не искам да говоря с нея — упорстваше Кристъл.

Лоръл въздъхна.

— И Дениз не иска, но според мен е важно. Както казах и на нея, Моника знае много за случая на Анджи, вероятно повече, отколкото ми каза по телефона. Смята, че всички сме в опасност, и иска да ни помогне.

— Но снимките са изпратени от Ню Йорк. Убиецът не може да е в Уилинг.

— Ню Йорк не е на друга планета все пак. Който и да е убил Анджи, лесно може да дойде тук.

— Смяташ ли? — Лоръл я изгледа удивена. — Всъщност разбира се, че може. Говоря като малоумна. Това е кошмарно!

— Така е. Според мен трябва да идем в полицията.

— Не! — почти извика Кристъл. — Няма да ходя. Знаеш ли какво ще говорят хората в града за нас?

— Това толкова ли е важно сега? Минаха тринайсет години и е убит човек…

Кристъл вдигна очи и зениците й се разшириха.

— О, не!

Лоръл проследи погледа й. В сладкарницата тъкмо влизаха Джойс Овъртън и бъдещият — бивш — съпруг на Кристъл Чък Ландис. Поръчаха на бара. Чък се обърна, моментално видя Кристъл и по лицето му премина неудобство. Той се наведе и прошепна нещо на Джойс, а тя поклати глава. След малко двамата понесоха поръчките си към единствената свободна маса, за което се налагаше да минат покрай Кристъл и Лоръл. Джойс им се усмихна лъчезарно, все едно бяха стари приятелки и все едно това беше най-естествената ситуация на света.

— Здравей, Кристъл — каза ведро.

Беше стройна и тъмноока, с блестяща пепелноруса коса, която стигаше до раменете й, и целогодишен тен, който издаваше дълги часове в солариума. Беше най-малко петнайсет години по-възрастна от Чък и тази разлика си личеше по лицето й, но не и по стегнатата й фигура, винаги облечена в младежки скъпи дрехи. Лоръл я беше виждала няколко пъти и смяташе, че Джойс е една от най-безочливите личности, които познава. Освен това беше и доста богата и се говореше, че щяла да уреди на Чък да търгува с коли.

Кристъл успя да кимне лекичко на Джойс, след това погледна съпруга си.

— Здравей, Чък.

— Здрасти, Кристъл — сковано каза той.

Все още си беше училищният футболен герой с мускулесто тяло и русокоса хубост. Всъщност изглеждаше само няколко години по-стар, отколкото при завършването на гимназията. Лоръл разбираше физическото привличане, което Джойс изпитваше към него. Той беше неудачник и се беше държал с Кристъл без капчица уважение и обич, но беше поразително красив. Сега обаче бузите му пламтяха от неудобство.

— Студено е, а? — каза неуверено.

Такъв си беше Чък — светските разговори бяха стихията му, помисли си Лоръл. Каква неприятна ситуация. Кристал все още толкова го обичаше. Лоръл го познаваше от повече от двайсет години. Навремето всичко беше толкова просто и лесно. Сега трябваше да избира дали да се държи приятелски с Чък, или да подкрепя Кристъл.

— Студено е, да — сковано каза Кристъл.

Джойс извърна настойчивите си тъмни очи към Лоръл и тя се зачуди дали не носи изкуствени мигли.

— Сигурно бизнесът ви върви много добре по това време на годината?

— Да.

Джойс хвана Чък под ръка и го придърпа по-близо до себе си.

— Организираме малко празненство у нас този уикенд. Чудех се дали ще можеш да се погрижиш за украсата.

На тази дама очевидно не й липсваше нахалство. Дори Чък примигна, явно ужасен.

— Боя се, че няма да мога, госпожо Овъртън — спокойно отговори тя. — Затрупани сме с работа и не мога да поемам повече поръчки.

Лицето на Чък стана още по-червено, но Джойс дори не мигна с фалшивите си мигли.

— Е, винаги мога да наема „Флауър Баскет“. И без това обикновено ползвам техните услуги. Повечето хора смятат, че те са най-добрите. — Погледна Чък. — Хайде, миличък. Капучиното ни ще изстине.

Чък послушно тръгна след нея. Дори вратът му се беше изчервил.

Лоръл погледна потрепващите устни на Кристъл.

— О, моля те, не плачи — каза тихо. — Ще развалиш всичко. Джойс толкова се мъчеше да те разстрои, а всъщност унижи себе си. И Чък. На него това няма да му хареса. На бас, че ще се скарат още преди да излязат оттук.

Кристъл успя да се усмихне едва-едва.

— Права си. Чък може да преживее много неща, но не и неловките ситуации. Благодаря все пак, че й отказа.

Лоръл я изгледа малко изненадана.

— За бога, Кристъл, нима смяташ, че бих работила за нея при тези обстоятелства?

— Работата си е работа, а и през последните няколко години с теб не бяхме кой знае колко близки.

— Но преди бяхме и аз не съм спирала да те обичам, въпреки че след смъртта на Фейт за всички ни беше болезнено да се виждаме.

— Сега май няма да можем да избегнем виждането. — Кристъл прехапа долната си устна. — Права си. В опасност сме. Нямаме избор. Трябва да се срещнем с Моника и да решим какво да правим, преди да убият още някоя от нас.