Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In the Event of My Death, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Панева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Карлийн Томпсън
Заглавие: Шестица купа
Преводач: Мария Панева
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Излязла от печат: 20.10.2008
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-959-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20465
История
- — Добавяне
3.
След като си тръгна от дома на Прайс, отиде на работа. Изненада се, когато завари Мери в работилницата.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Лоръл.
— Да — усмихна се Мери. — Решихме, че ще е най-добре Пени да стои отпред. Не искам да плаша клиентите с външния си вид.
По лицето й все още имаше синини, но изглеждаше в добро настроение.
— Съжалявам за приятелката ти.
— Божичко, хората само за това говорят днес — намеси се Норма. — Лоръл, ти не ми каза подробности сутринта. Горката женица. Имала малка дъщеричка. Как е тя?
— В болница е и я лекуват от премръзване и от шока. Видяла е трупа на майка си.
— Какъв ужас! — Очите на Норма се напълниха със сълзи. — Понякога неща като това ме карат да се чудя дали над нас бди доброжелателен бог.
— Разбира се, че бди! — ядосано каза Мери. — Грижи се за добрите хора.
— Да не мислиш, че тази жена не е била добра? — сопна й се Норма.
— Сигурно е направила нещо, за да го заслужи.
— Ами момиченцето? То какво е направило?
— Не знам — запъна се Мери. — Греховете на бащите…
— О, глупости! Пък и тя му е майка.
Лоръл вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.
— Момичета, моля ви, по-тихо. — „Говоря като някоя от сестрите Луис“, помисли си, докато Мери и Норма се гледаха гневно. — Никой не знае защо се случват такива неща. Но за семейството е наистина тежко.
— И за приятелите. — Норма изглеждаше разкаяна; и погали Лоръл по гърба. — Напоследък ти се насъбра много, миличка. Защо не си идеш у дома и не си починеш?
— Не, тук ще ми е по-добре. — Мери ръгаше маргаритки върху мокрите гъби, очевидно все още беше ядосана. — Не съм правила нови дизайни през последните месеци. Ще работя отзад до довечера. Имаме ли много поръчки?
— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна Норма. — Слава богу, основно коледни украси.
Лоръл знаеше какво има предвид. Поръчките за погребението на Дениз още не бяха започнали да пристигат. Но утре и това щеше да стане, когато часът на погребението излезеше във вечерния вестник.
Докато работеше, се опита да не мисли за Дениз, но й беше трудно. Не спираше да се пита дали ако беше отишла в полицията по-рано, щеше да промени нещо. Освен това се тревожеше, че не беше откровена с Уейн. Но какво щеше да постигне с това? Нямаше да помогне на никой от двамата да разбере кой е убиецът на Дениз.
След работа, когато всички си тръгнаха, звънна на Кърт. Отговори й телефонният секретар. Сигурно още не се беше прибрал. Щеше да опита пак по-късно. Трябваше да му каже, че е видяла майката на Фейт, и за примката в обора на Причард.
В шест излезе от магазина и отиде с колата до болницата. Не знаеше дали пускат посетители при Одра, но поне искаше детето да знае, че се е отбила. Изненада се, когато една хубава тъмнокоса сестра й каза, че може да види Одра за малко.
Одра лежеше, подпряна на възглавници, мъртвешки бледа, кафявата й коса се стелеше около тъжното й личице, очите й гледаха невиждащо някакво анимационно филмче, което гърмеше вбесяващо от телевизора срещу леглото й.
— Одра? — каза нежно Лоръл. Не последва отговор. Тя пристъпи към леглото и протегна една ваза с цветя. — Ейприл и Алекс ти изпращат по една розова роза с малко гипсофила. Решиха, че сигурно харесваш розови рози.
Големите кафяви очи на детето се обърнаха към нея. Одра протегна неуверено пръстче и докосна едно листенце.
— Розовите рози са ми любимите. — Гласът й беше прегракнал. — Те дойдоха ли с теб?
— Щяха да дойдат, но не пускат кучета в болницата. — Лоръл остави розите до леглото на Одра и седна до нея. — Как си, миличка?
— Не съм добре. — По бузката й се търкулна сълза. — Мама умря.
Гърлото на Лоръл се стегна и тя прегърна детето. Беше толкова крехко в обятията й.
— Майка ти е на небето. Раят е прекрасно място, пълно с розови рози и малки кученца и котета и големи пухкави облаци, и красиви ангели.
— Сигурна ли си?
— Съвсем.
Одра изведнъж се разкашля, след което тихо простена. Лоръл избърса нослето й с кърпичка и й даде да пийне вода.
— Да не ти е студено?
— Даже ми е прекалено топло. Може ли да ми махнеш одеялото?
— Не бива. Имаш температура и затова ти е горещо. Опитай да издържиш. Ще се почувстваш по-добре след ден-два.
— Не, няма. Никога няма да се почувствам по-добре, Лоръл. Чух една сестра в коридора да казва, че аз съм виновна, че мама е умряла.
Гневът на Лоръл пламна толкова бурно, че тя се смая от самата себе си.
— Това е глупаво! Кой го каза?
— Една висока сестра с дълга жълта коса. Каза точно така: „Ако хлапето си беше седяло в колата, никой нямаше да убие госпожа Прайс“.
— Това не е вярно.
— Вярно е обаче. Мама ми се скара и аз се ядосах и избягах. Исках да я изплаша. — Очите на Одра преливаха от сълзи. — Но вместо това я убиха и аз съм виновна.
Инстинктът на Лоръл й казваше да гушне и да успокои момиченцето, но нещо й подсказваше, че това не е правилният подход. Одра беше жилаво и умно дете. Ако се позовеше на логиката, щеше да я успокои повече.
— Одра, ти ли уби майка си?
— Не, честна дума! — Детето се ококори.
— Значи смъртта й не е твоя вина. Смъртта й е по вина на този, който я е убил. Нали?
— Да, но… Но аз избягах…
— Някой опита ли да убие теб?
— Не.
— Защото не са търсели теб. Който и да е бил, е искал да убие майка ти и ако не го беше направил тази вечер, щеше да го направи някой друг път. Не се опитвам просто да те накарам да се чувстваш по-добре, Одра. — Погледна право в зачервените очи на момичето. — Знам какво говоря. Вярваш ли ми?
Одра се намръщи, все още подсмърчаше.
— Ами… да.
— Добре. Онази сестра не знае какви ги плещи. Аз знам какво говоря, така че трябва да ми вярваш. Освен това трябва да вярваш, че майка ти е на едно прекрасно място и че те гледа отгоре и те обича толкова, колкото те е обичала винаги.
— Но вече никога няма да я видя — каза с разтреперан глас Одра.
— Напротив, ще я видиш, миличка. Обещавам ти. Но първо трябва да се оправиш. Ейприл и Алекс с нетърпение чакат да се видите, когато излезеш от болницата.
— Наистина ли?
— Честна дума. Ти си им най-любимият човек.
— С изключение на теб.
— Това е само защото ги храня.
Най-накрая Одра слабо се усмихна.
— Целуни ги от мен.
— Добре — обеща Лоръл.
Когато излезе от стаята на момиченцето, отиде до телефона във фоайето на болницата и набра номера на Кърт. Отново телефонният секретар. Погледна си часовника. Седем без петнайсет. Знаеше, че по това време си е вкъщи. Може би още й беше ядосан и не отговаряше на обажданията й. Но трябваше да говори с него.
След десет минути спря пред апартамента му. Спомни си за последното си идване тук. Беше уплашена до смърт от човека, който я беше преследвал по хълма и се опитваше да изблъска колата й от пътя. Тогава Кърт не си беше вкъщи, но й се ядоса, че е дошла тук, а не е отишла направо в полицията. Прав беше. Глупава постъпка. Но тази вечер беше различно.
Лоръл влезе в сградата и почука на вратата му. Никой не отговори. Опита пак. На минутата госпожа Хеншоу рязко отвори и излезе на площадката.
— Пак ли ти? — попита грубо.
Лоръл се опита да се сдържи. Май избухваше цял ден.
— Трябва да говоря с Кърт и не мога да го намеря по телефона.
— Мислех, че си му гадже. А той май те избягва.
„Няма да се ядосвам“ — каза си наум Лоръл, докато я оглеждаше от главата до петите. Беше облечена в дебели панталони, които се пръскаха по шевовете на бедрата и ханша, блуза с обшита с мъниста коледна звезда, опъната на едрите й гърди, мръсни маратонки и зелена кадифена шнола на прошарената коса. Освен това около устата й имаше следи от шоколад. Лоръл чуваше звуците на някакво телевизионно шоу от апартамента й. Когато публиката започнеше да ръкопляска шумно, свиреха свирки и звъняха камбани.
— Госпожо Хеншоу, Кърт прибирал ли се е тази вечер?
— Откъде да знам, да не мислиш, че седя и слухтя?
— Просто си помислих, че може да сте го чули.
— Нищо не чувам, когато вратата е затворена.
— Чухте ме как чукам на вратата.
— Ти блъскаше.
— Не е вярно.
— Ами, нищо не знам за него. — По кръглото й пухкаво лице премина хитро изражение. — Но аз съм домоуправителката. Имам ключове за всички апартаменти. И ако е толкова важно…
— Важно е — твърдо каза Лоръл. Кърт я избягваше, но трябваше да му каже някои от нещата, които беше открила. — Ще вляза само за малко и ще му оставя бележка. Ако го видите по-късно, нали ще му кажете, че съм влязла само за мъничко?
Госпожа Хеншоу намери ключа и й го даде със съзаклятническо намигане, от което я побиха тръпки на отвращение.
— Ще му кажа. Можеш да разчиташ на мене.
На Лоръл не й се нравеше мисълта да разчита на госпожа Хеншоу за каквото и да било, но нямаше избор. Съседката я беше видяла. Нямаше съмнение, че ще я докладва на Кърт в мига, когато той стъпи на площадката пред вратата си.
Лоръл беше идвала в апартамента на Кърт няколко пъти, и то за кратко. Беше удобен, почти спартански. Имаше диван от изкуствена кожа, две евтини издраскани масички, малък шкаф с книги и износен стол със сваляща се облегалка, разположен пред телевизора в дневната. В спалнята имаше само едно двойно легло и шкаф, облицован с орехов фурнир.
— Не ми трябва много и спестявам пари за къщата на мечтите си — обясни й Кърт първия път, когато беше дошла и не беше успяла да прикрие изненадата си от запуснатия вид на апартамента.
Точно сега обаче изобщо не й се мислеше за мебелите му или за липсата на такива. Погледна телефонния му секретар. Червената лампичка не мигаше, което значеше, че той е чул и изтрил двете й съобщения. Вдигна слушалката, набра номера и кода си. На нейния секретар нямаше съобщения. Не беше отговорил на обажданията й.
„Добре, Кърт“ — помисли си. Щом той не искаше да говори с нея, тя щеше да го накара насила.
Огледа се, но не видя тефтер в дневната — само късче хартия до телефона. До него имаше молив. Взе молива и започна да пише, но строши графита. Затърси химикал в чантата си. Беше успяла да напише „Скъпи Кърт, аз“, преди моливът да се строши.
Изпъшка. Огледа се. На рафта с книги имаше чаша с химикалки и моливи. Докато посягаше да си вземе, не можа да не забележи оскъдната библиотека на Кърт. Никой не можеше да го обвини, че е ненаситен читател. Имаше два романа за Майк Хамър от Мики Спилейн, три на Ед Макбейн, „Дълбините“ и „Бялата акула“ на Бенчли, „Ключът към Ребека“ на Кен Фолет, една книга на Клайв Къслър и сонетите на Шекспир.
Лоръл се закова на място. Сонетите на Шекспир? Дали му беше останала от гимназията? Кърт не беше запазил нито една от другите книги, които беше чел в училище. Освен това изданието на Шекспир за горния курс включваше и пиеси, и сонети.
Надвита от любопитството, тя извади книгата. Беше подвързана с кафява кожа, явно доста скъпо издание. Прахът по нея показваше, че никой не я е чел от доста време, което не я изненада. Не си представяше как Кърт се е изтегнал в стола си и чете сонетите на Шекспир.
Отвори корицата, после първата страница. Книгата беше надписана с красив полегат почерк:
Денят без теб е тъмна нощ за мен,
нощта ми с твоя лик е ясен ден.[1]
Стихове от един от сонетите. Книгата беше подарък от любов. Но не толкова книгата, а по-скоро този, който беше направил подаръка, остави Лоръл без дъх. Подписът отдолу гласеше:
С цялата ми любов,