Карлийн Томпсън
Шестица купа (51)

2.

Май все пак не беше добра идея — мислеше си Джойс, докато вървеше по алеята към дома на Кристъл. Беше оставила колата до пътя, защото не искаше да предупреждава Кристъл. В края на краищата не беше казала какво е намислила дори на Чък. Защото Чък щеше да й се обиди, ако разбере, че според нея той не може да се справи сам със ситуацията. Кристъл със сигурност щеше да дотърчи при Чък и да се оплаче, че Джойс се е опитала да я сплаши. И какво от това? Чък можеше и да се ядоса, но тя щеше да се оправи с него. Знаеше, че той не иска да я загуби и не иска да загуби това, което тя може да направи за него. А Кристъл? Тя беше малка разглезена кучка, която цял живот постигаше своето с манипулации: правеше се на безпомощна и ревеше като бебе. Но на нея не й минаваха сълзи и молби. Кристъл не можеше да я заблуди и за миг. Можеше да хленчи колкото си ще — Джойс нямаше да изпита и капчица съчувствие към нея.

Вятърът вееше сняг в лицето й. Защо си беше облякла най-новото кашмирено палто, макар да видя, че вали? Не й пукаше дали ще направи добро впечатление. Не й пукаше как ще изглежда пред Кристъл. Трябваше да си облече подплатения шлифер.

„Леле, каква мизерна къщичка — помисли си Джойс — Как е могъл Чък да живее тук толкова време?“ Е, къщата, в която беше израснал, не бе много по-различна. Доскоро не беше имал вкус към хубавия живот.

Лампите светеха и Джойс почука на вратата, но никой не отвори. Почука пак. Нищо. Е, очакваше се. Бръкна в чантата си и извади метален ключодържател с два ключа. Ключовете на Чък за къщата. Отвори вратата и извика:

— Кристъл? — Усмихна се при мисълта, че я е хванала като мишка в капан. Влезе. — Кристъл!

В малката занемарена дневна светеха две лампи. Джойс спря и се заслуша. Никакъв звук. И все пак Кристъл трябваше да е тук. Колата й беше отпред и лампите светеха. Що за идиотка щеше да се уплаши и да се крие от нея?

Вбесена, Джойс тръгна из тясната къща. В кухнята имаше износен линолеум, по стените висяха всевъзможни бродирани покривчици, кошнички и ръкохватки за тенджери. Червената лампичка на кафеварката светеше. Тя продължи през антрето и влезе в тясна спалня с бяла ракла с чекмеджета и детско креватче с въртяща се играчка над него. Чък й бе казал, че Кристъл е пометнала за първи път преди единайсет години. Дали бяха обзавели тази стая още тогава, или едва миналата година, когато бяха очаквали дъщеричката си, която се беше родила мъртва?

Прогони тази мисъл от ума си. Не искаше да изпитва съжаление към Кристъл. През следващата врата се влизаше в малка баня в розово и черно с… олеле! — с фламинго на завесата на душа. Джойс поклати глава и се усмихна. За жена, отгледана в богаташка къща, Кристъл имаше ужасен вкус.

Мнението й се потвърди, когато видя спалнята. Розовата тема продължаваше с розови космати килимчета, които всъщност си бяха черджета за баня, евтини снимки на дечица с огромни очи и котенца, възглавници във формата на сърчица по леглото и дантелени покривки на тоалетката. Нима нейният силен и мъжествен Чък беше спал години наред с Кристъл в тази детска стая? Разбира се, че беше, но тя не искаше да мисли за това, не искаше да си го представя как се люби в това жалко стайче и зачева деца, на които не е съдено да живеят. Не, скучната Кристъл не би могла да задоволи мъжа, когото познаваше Джойс. Нямаше от какво да ревнува, що се касаеше до секса.

Излезе от спалнята и за миг застана неподвижно. Тясната къща беше безукорно подредена. И беше празна.

Върна се в дневната. Къде беше тая, по дяволите? Трябваше да е наоколо, иначе кафеварката нямаше да работи. Джойс отиде до прозореца и погледна навън. До къщата беше долепен единичен гараж, но на стотина крачки се издигаше двойният гараж, който Чък й беше казал, че е построил и че е използвал, за да поправя коли, когато не е имал работа. От прозорците струеше светлина. Джойс си помисли, че Кристъл трябва да е в гаража.

Тръгна да излиза през предната врата, но спря. Снегът се беше усилил. Знаеше, че от гаража до пътя има още една алея, но пътеката от къщата към втория гараж беше тясна и неравна, от двете й страни нагъсто растяха дървета. До вратата видя едно карирано палто и гумени галоши. Бързо смъкна кашмиреното си палто, навлече карираното и нахлузи галошите върху обувките си.

„Трябва просто да си ида — ядосваше се, докато вървеше през снега. — Ако знаех, че ще е толкова трудно, нямаше да дойда тази вечер.“ След това се сети за обаждането на бившия си съпруг. Беше разярен, чак пръскаше слюнки. След като преди две години се бяха развели, се беше преместил в Бостън. Не беше разбрал, че Чък живее при нея вече половин година. Получил обаче анонимно писмо от някой от Уилинг. Според Джойс вероятно от Кристъл. В момента не беше ядосана заради писмото. То беше просто катализаторът. Ситуацията можеше да се задържи без промяна още месеци. Обаждането на Гордън просто я беше накарало да действа.

Леле, каква селяния! Джойс беше наистина отвратена. Чък й беше казвал, че семейството на Кристъл било богато. Тя слабо си спомняше семейство Смит и знаеше, че не би ги нарекла богати, но все пак бяха заможни. Дори си спомняше как собствените й родители и Гордън говореха за това какъв шок било, когато Смит загинали при самолетна катастрофа и всички научили, че са разорени. Какъв удар било това за Кристъл. Целият й живот дотогава бил емоционално и финансово задоволен. А след това изведнъж се бе озовала без нищо. Нищо, освен Чък, който се бил оженил за нея година преди смъртта на родителите й. Беше се задържал с нея дълго, а тя само го беше теглила надолу. „Сега е мой ред — каза си Джойс. — Заслужавам Чък след всички скучни години с Гордън и Чък заслужава по-добър живот, отколкото е имал.“ Тази вечер щеше да накара Кристъл да го разбере.

Избърса снега от лицето си и изруга, когато кракът й пропадна в някаква дупка. Спря да си разтрие глезена… и чу шумолене сред дърветата. Погледна към гаража. Вратата не беше отворена, но може би Кристъл беше излязла, без Джойс да я види.

— Кристъл? — извика.

Тишина. Реши, че е бил вятърът.

Направи още няколко крачки и потръпна от болка. По дяволите, глезена ли си беше изкълчила? Защо изобщо беше дошла тук? По-добре да си върви…

Пак се сети за Гордън. Не. Беше дошла да говори с Кристъл и въпреки всички неприятности щеше да говори с нея!

Нещо отново изшумоли в храстите. Джойс спря. Куче ли беше? Голямо куче? Джойс мразеше кучета и кучетата я мразеха. Надяваше се да не е куче.

„Тръгвай към гаража вместо да стърчиш тук“ — помисли си гневно. Колкото повече неприятности й се струпваха, толкова по̀ се ядосваше. Изкуцука още няколко крачки. Шумолене. Приближаваше. Джойс отвори уста да изпищи. Нещо се стовари върху главата й, тя падна тежко на лявата си страна. Силата на удара я заслепи. Или може би кръвта, която се стичаше в очите й, направи света черен? Пипна лицето си. Мокро. Мокро от сняг или от кръв?

Тежкото нещо я удари пак, в челюстта. Тя извика и зарови смазаното си лице в снега, опита се да прикрие главата си с ръце. Нещото се стовари върху врата й. Тялото й изведнъж стана безчувствено. Чувствителността я напусна, но не и съзнанието. Чуваше задъхано дишане, неразбираем говор. Освен това чуваше тихото свистене, докато тежкото нещо прорязваше въздуха и я удряше отново и отново. Накрая чу собственото си затруднено дишане: ставаше все по-свистящо, почти стържещо… и накрая спря.