Карлийн Томпсън
Шестица купа (44)

1.

Възцари се тишина. Ръцете на госпожица Хана стиснаха подлакътниците на стола. Чашата с чай на Нийл замръзна насред пътя към устата му. След миг — Лоръл беше спряла да диша — госпожица Аделейд се огледа ведро и каза бодро:

— Някой да иска лимонова бисквитка?

След време Лоръл си мислеше, че ако беше видяла тази ситуация по телевизията, сигурно би се разсмяла, но в шока, изписан на лицето на Нийл, или в отчаяния опит на госпожица Аделейд да върне нещата към нормалното, нямаше нищо смешно.

— Бях откъсната от света прекалено дълго — каза Джиневра. — Казах нещо ужасно и ви развалих вечерта.

— Просто ни изненадахте — каза Лоръл пресилено спокойно. — С Нийл нямахме представа, че…

Джиневра поклати глава.

— Бяхте толкова близки с Фейт, а тя не ви е споменала нищо? А може би ви е повтаряла историята на Зийк, че съм избягала с друг мъж?

— Никога не е казвала, че сте избягали с мъж — каза Нийл. — Но не е казвала, че сте…

— Че съм убила сина си — довърши Джиневра вместо него.

— О, Джиневра, моля те, престани да го повтаряш — измъчено каза Аделейд. — Толкова е ужасно, а знаеш, че не е истина.

— Надявам се, че не е истина — каза Джиневра.

— Ще ни разкажете ли какво се е случило? — внимателно попита Лоръл; молеше се сестрите Луис да не се намесят и да ги изхвърлят от дома си. Но те изглеждаха прекалено объркани, за да правят друго, освен да зяпат.

Джиневра заговори спокойно и почти механично:

— Знаете, че Зийк има собствена религия и е много ревностен в нея. Преди години, когато като момче живял в Уилинг, се сприятелил с баща ми Леонард Луис. Баща ми беше… ами, много предан на Зийк и неговата религия…

— Леонард беше неуравновесен — прекъсна я госпожица Хана. — Родителите ни не можеха да се справят с него и затова го оставиха да прави каквото си ще и изобщо не го контролираха. Това беше огромна грешка. Той се влоши. Премести се в Пенсилвания малко след Зийк. А после се ожени за някакво нещастно младо момиче, което умря при раждането на Джиневра и остави бедното дете на неговите грижи. Като се има предвид, че Леонард напусна този град преди повече от петдесет години и така и не се върна, повечето хора не го помнят и не знаят, че дъщеря му е майка на Фейт.

— Баща ми обещал на Зийк, че ако има дъщеря, ще му я даде за жена — продължи Джиневра. — Аз бях тази злочеста дъщеря.

— Но не е било средновековието все пак — каза Нийл. — Не е можел да ви принуди да се омъжите за Зийк.

— Детството ми беше много странно. В болницата го нарекоха репресивно. Не ходех на училище. Учех у дома. Всъщност не познавах живота на обикновените деца. Познавах само изпълнения със самозаблуди живот на баща ми и се страхувах от него. Той ме малтретираше — не сексуално, но ме удряше и риташе и често ме заключваше в килера без храна за два или три дни, когато смяташе, че съм била лоша. Както казах, боях се от него. Ужасявах се. Не исках да се омъжвам за Зийк, но баща ми каза, че трябва, или ще понеса наказание, каквото не мога да си представя. Бях просто изплашена тийнейджърка. Мислех да избягам, но вярвах, че баща ми има способността да ме открие навсякъде. Освен това нямах пари, не знаех как да се оправям в света, така че правех това, което ми нареди. Страхувах се да не го направя.

— Родих Фейт на осемнайсет — добави тя.

„Осемнайсет!“ — помисли си Лоръл. Тази жена беше само на четирийсет и осем! Можеше да мине за шейсет и осем годишна.

— Зийк беше доволен, че мога да родя здраво дете, но беше разочарован, че е момиче. Минаха четири години, преди да зачена отново. Четири наистина тежки години. Зийк непрестанно вилнееше, че Бог се бил отвърнал от мен и затова не мога да зачена. Ставаше все по-странен и ме държеше като затворничка в къщата, така че да не мога да съгреша и да разочаровам Бог, постоянно ме поучаваше. Родих второто бебе — Мери. Можете да си представите реакцията му, нали?

Пое си дълбок и леко треперлив дъх.

— След по-малко от година родих момченце, Даниъл. Беше недоносено и имаше проблеми с дишането. И трите деца ги родих вкъщи. Не в родилен дом. Страшно се тревожех за Даниъл, но Зийк не ми позволяваше да го заведа на лекар. Каза, че Бог щял да се погрижи за него. Даниъл плачеше непрекъснато, повръщаше. Аз… аз бях в нервен срив. Наистина не си спомням много от този период.

Погледът й се зарея нанякъде.

— И една сутрин седях в люлеещия се стол. Беше прекрасна пролетна утрин, това си го спомням. Подухваше ветрец. Бях ужасно изморена. Не бях мигнала цяла нощ заради Даниъл. Бях го сложила в люлката му преди час. Поне мисля, че беше преди час. Всичко ми е в мъгла. И тогава Зийк дойде, носеше Даниъл на ръце. Детето беше мъртво. Зийк се развика, че го е намерил да лежи по лице и че на главата му имало възглавница. — Тя потрепери. — Много силно викаше. Остави Даниъл на дивана и ме удари. Почна да ме бие зверски. Мери пищеше. Фейт удряше с юмручета краката на баща си и се опитваше да го накара да спре. Страхувах се, че може да посегне и на нея. „Убила си бебето, нали? — крещеше той. — Ти си луда и си убила сина ми, защото все плачеше. Признай си!“ Накрая си признах. Той се обади на полицията.

— Признали сте, че сте убили детето си? — ахна Лоръл.

— Да, казах на полицията, че съм го убила. Написах самопризнания. Не помня как съм ги писала, но по-късно ги видях. Казах, че предумишлено съм задушила бебето си, защото не съм издържала повече плача му. Адвокатът ми пледира за невменяемост. Бях в психиатрия в Пенсилвания допреди няколко седмици, до Деня на благодарността.

— Но тя не е убила бебето — настоя госпожица Хана. — Познавам племенницата си. Не би убила и муха.

— Разбира се, че не е — съгласи се Аделейд. — Това казах и на Фейт, когато Зийк се върна тук с момичетата. Фейт толкова обичаше майка си, а Зийк й беше наговорил за нея ужасни неща. Беше й казал, че е убила Даниъл, но че тя трябвало да казва, че Джиневра е избягала с друг мъж и я е изоставила. Фейт не вярваше на нито дума от това. Обичаше майка си. Затова с Хана наехме пощенска кутия, за да могат да си пишат: искахме тя да познава истинската си майка, а не чудовището, което е измислил Зийк.

— Опитахме се да направим същото и с Мери — вметна Хана, — но тя не искаше да слуша нито нас, нито Фейт.

— Мери беше бебе, когато ме изпратиха в клиниката — защити я Джиневра. — Няма впечатления от мен, знае само това, което й е казвал Зийк. Фейт беше по-голяма и наистина ме обичаше много. А аз я обожавах.

— И тя ви обожаваше — каза Нийл.

Джиневра се усмихна.

— Това означава много за мен. Знам колко държеше и на теб.

„Бебето на Фейт“, помисли Лоръл. Щеше ли да посмее да повдигне въпроса пред сестрите Луис? Не изглеждаше подходящо, но може би това беше единственият им шанс да говорят с Джиневра.

Тя се покашля и каза:

— Когато умря, Фейт беше бременна…

— Не е вярно! — викна Хана.

Аделейд се ококори.

— Злобна клевета! Не е вярно, абсолютно не е вярно! Фейт знаеше какво е добро и какво е лошо, а и Нийл беше такова добро момче…

Отначало Лоръл беше озадачена от това колко са мили сестрите с мъжа, за когото се предполагаше, че е прелъстил племенницата им. Сега разбра. Те не вярваха, че Фейт е била бременна. А Джиневра? Лоръл я погледна. Тя отпиваше от чая си и сякаш беше в друго измерение.

— Значи не вярвате, че Фейт се е самоубила, защото е била бременна? — осмели се да попита Лоръл.

— Това е нелепо! — изпуфтя Хана. — С Аделейд не знаем какво точно се е случило в онзи обор, но знаем, че Фейт не се е самоубила. Тя беше толкова жизнена, така мечтаеше за бъдещето. Нали, Джиневра?

Джиневра Хауард примига към леля си, бавно се обърна към Лоръл и я дари с изнервящо лукава усмивка.

— Дъщеря ми не се е самоубила. Знам го.