Карлийн Томпсън
Шестица купа (26)

1.

Дори не се опита да си легне. Сви се под вълненото одеяло на дивана. Ейприл и Алекс се наместиха до нея, заровиха се под одеялото и се сгушиха възможно най-близо. Знаеше, че на сутринта белите й панталони и пуловер ще са целите в кучешки косми, но нямаше значение. Сметката от химическото чистене не беше нищо в сравнение с утехата, която й даваха кучетата.

— Дениз, Кристъл и Моника наистина ще ми се разсърдят — каза на кучетата. Беше й станало навик да им говори като на хора, откакто ги прибра. Алекс наклони глава, сякаш й даваше цялото си внимание. — Но трябваше да кажа на Кърт. Знам, че всички ще се шокират как е умряла Фейт в действителност. Тя беше най-добрата ми приятелка. Това дори може да се отрази на бизнеса ми. Татко ще побеснее. Но пак бих го направила. Не беше грешка, че разказах на Кърт. Трябваше да му кажа още щом разбрах за убийството на Анджи.

Продължи да говори тихичко на кучетата, докато по някое време посред нощ не се унесе в сън. Събуди я ярката светлина, влизаща през големия прозорец.

Погледна часовника. Осем и петнайсет. От месеци не беше спала толкова до късно. Кучетата вече бяха станали и я гледаха очаквателно.

— Закуската закъснява, а? — попита ги с натежал от съня глас.

Отметна одеялото и стана. Макар че диванът беше голям и удобен, се чувстваше схваната. Де да можеше да си вземе почивен ден и да се отпусне. Но това беше единствената неделя, в която не можеше да си остане вкъщи. Заради врявата със Зийк и Мери в петък и заради ранното затваряне на следващия ден, трябваше да изпълни няколко поръчки за поклонението на Анджела Ричи довечера.

Горещ душ, два аспирина и чаша кафе я накараха да се почувства почти човек. Нахлузи дънки и дебел червен пуловер, косата си върза небрежно с панделка и отиде до колата да огледа за пореден път смачканата броня и изкривения капак на багажника. Кърт беше казал, че ще откара колата в сервиз, за да оценят щетите. Е, вече едва ли можеше да разчита на тази услуга.

Тръгна от къщи в десет и когато стигна в магазина, сложи кафе. Очите й смъдяха от недоспиването през седмицата, но не беше гладна. Изпитваше странна смесица от облекчение, че е казала на Кърт, и мъка заради реакцията му. Той не беше разбрал. Не беше ли Моника предрекла точно това? Че никой няма да разбере? Че останалите от Шестица купа ще се превърнат в парии в града? Сигурно беше права, но това не повлия на решението й. Беше постъпила правилно, независимо от последствията.

Работеше вече от час, подреждаше цветя в „Инстант Оейзис“ — мократа зелена подложка, използвана при всички украси от живи цветя. Тъкмо добавяше зеленина в кошницата карамфили, гладиоли и маргарити, когато чу някой да тропа на вратата.

„Неделя сутрин е“ — помисли си ядосано. Не виждаха ли работното време на вратата и табелката „Затворено“?

Изведнъж й хрумна, че може да е Кърт. Бързо избърса мокрите си ръце в джинсите си и изтича до вратата.

През витрината я гледаше Нийл Камрът.

Лоръл се поколеба. Искаше ли да остане сама в магазина с него? Доколкото знаеше, той може да беше убил Анджи. Но усмивката му беше обезоръжаваща, а и наближаваше обяд. Видя някаква двойка да пресича улицата. Нийл със сигурност не би рискувал да извърши насилие пред свидетели, а и ако го пуснеше, щеше да може да поговори с него.

Отключи и отвори. Гледаше го въпросително.

— Здравей, Лоръл — любезно каза той. — Звънях у вас преди малко. Никой не вдигна и предположих, че си тук. — Тя продължаваше да го гледа втренчено, опитваше се да реши дали да го пусне. — Наистина трябва да поговорим — каза той, без да обръща внимание на погледа й. — Може ли да вляза?

Лоръл се поколеба, след това отстъпи и отвори вратата по-широко. „Вампирът не може да влезе, ако не го поканиш сам“ — изплува в главата й и тя се зачуди защо. Сигурно беше прочела тази нелепа мисъл в някоя от книгите на Нийл.

— Винаги ли работиш в неделя? — попита той.

— Не. Вчера пуснах всички по-рано, в което нямаше да има нищо лошо, ако доставчиците бяха направили доставките си по-рано, както ги помолих. За съжаление те закъсняха и не всички поръчки за поклонението на Анджи довечера са готови.

— Ясно. — Той направи кисела физиономия. — Мисля да пропусна поклонението. Ако се съди по реакцията, която предизвиках, когато дойдох на партито вчера, името ми още е мръсна дума в града.

— Не за всички.

— Тогава защо стоиш все едно си глътнала бастун и дори не ми се усмихваш?

„Защото съм сама с теб за първи път.“

— Може би защото още не съм се съвзела от случката снощи.

— Точно за това исках да поговорим.

— Така ли?

Той кимна.

— Видях нещо, което не ми дава мира. — Лоръл го изгледа въпросително. — Не, не кой е уплашил момиченцето, но видях куклата. Или по-скоро какво имаше на куклата.

— Медальона имаш предвид?

Той кимна.

— Седмица след като Фейт умря, отидох в къщата на Хауард, за да видя как са. Зийк го нямаше. Мери излезе на терасата и започна да ми крещи като обезумяла. Каза, че нито тя, нито баща й искали да ме виждат. Каза, че според нея аз съм бил виновен за смъртта на Фейт. Хвърли ми училищния ми пръстен. Казах й, че съм мислел, че Фейт е била погребана с него. Тя изкрещя, че никога не би позволила Фейт да бъде погребана с нещо мое. „Единственото бижу, погребано със сестра ми, е медальонът на майка ни. Той значеше за нея повече отколкото би означавал и годежен пръстен от теб.“ Така ми каза.

Лоръл се намръщи.

— Мери ти е казала, че медальонът е бил погребан с Фейт?

— Да. На поклонението Фейт беше в закрит ковчег, сигурно си спомняш. Състоянието на тялото й…

— Спомням си. — Стомахът на Лоръл се обърна. Тя извърна очи. — Но явно медальонът не е бил погребан с нея. Огърлицата на куклата беше на Фейт. Виждала съм я стотици пъти.

— Точно това исках да потвърдиш. Не можах да я разгледам от толкова близо като теб.

Лоръл свъси вежди.

— Нийл, не те видях, когато Уейн свиреше на пианото, точно преди Одра да слезе. Мислех, че си си отишъл.

— Не, бях тръгнал към вратата, но още не бях излязъл, когато момиченцето слезе по стълбите. Не си тръгнах, докато ти не прочете инициалите на медальона. След това избягах. Емоционална реакция, предполагам. Бедното дете изглеждаше уплашено до смърт.

Вярваше ли му? Да. Сигурно беше стоял на прага. Иначе откъде знаеше, че тя е взела медальона и е казала, че е на Фейт?

— Нийл, когато излезе, видя ли някой да бяга от къщата?

— Не. — Той дълбоко си пое дъх. — Сигурно се чудиш защо идвам при теб. Защото не мога да отида при Хауард и не искам да ходя в полицията. Преди тринайсет години те подозираха, че аз съм убил Фейт.

— Само за кратко.

— И все пак отношението на приятеля ти Кърт към мен е типично за цялото полицейско управление. Дори Кристъл ме гледа, все едно съм луд.

— Кристъл е малко лабилна в момента. Три помятания и едно мъртвородено дете миналата година. После Чък я напусна. Всички гледат да не обръщат внимание на ирационалните й реакции.

— Никога не съм разменял с нея повече от десетина думи и не ме интересува какво мисли за мен. Но се чудя за семейство Хауард. Мери работи за теб. Познаваш я добре и държиш на нея. Сигурен съм, че не искаш да кажеш нищо лошо за нея, но не мога да се примиря с това, което стана снощи. Да кажем, че Мери ме е излъгала и Фейт не е била погребана с медальона. Това значи, че през цялото време е бил у Мери. Тогава какво, по дяволите, търси на онази кукла?

— Някой е искал да изплаши Одра.

— Да, но защо? — нетърпеливо попита той.

— Не знам — сковано каза Лоръл. — Одра дори не познава Фейт. В смисъл — няма как да я познава, нали?

Той я изгледа втренчено. Тя имаше усещането, че сиво-сините му очи виждат в мозъка й.

— Това не е първата странна случка, нали? Затова Моника ме подложи на разпит и дори ме питаше точно кога съм пристигнал в Уилинг. Стори ми се, че иска да проследи всяко мое движение, особено по това време миналата седмица. — Той примигна. — По времето, когато Анджела е била убита!

„Браво на Моника! — помисли си Лоръл. — Много изкусна инквизиторка.“

— Прав съм, нали? — настоя Нийл.

Защо изобщо го бе пуснала да влезе? Какво да прави сега? Да продължи да се прави на тъпа и да го ядоса още повече? Или да се престори, че той е близък приятел, комуто иска да се довери? Взе мигновено решение.

— Нийл, ако имаш време, бих искала да поговорим.

— Искаш да кажеш да продължиш да ме разпитваш ли?

— Не. Просто ще ти разкажа някои неща. Не за сега, а за отдавна. Ела да седнем в кухнята. Историята е дълга.

И след като наля кафе и на двамата, започна така, както беше направила с Кърт: обясни за Шестица купа, за все по-странните игри, на които играеха, и накрая описа нощта в обора на Причард. Нийл гледаше през прозореца. Ръката му стискаше чашата, лицето му бе пребледняло. Накрая промълви:

— Винаги съм знаел, че Фейт няма склонност към самоубийство.

— Да, нямаше.

Той я прикова с поглед.

— Ти знаеше ли, че е бременна?

Лоръл поклати глава.

— Не. Вярно, през последните седмици се държеше малко особено…

— Особено?

— Ами… Ту беше мълчалива, затворена, дори потисната, ту направо ликуваше. Такава беше и в нощта на смъртта си. Цяла вечер почти не говори, а след това най-много настояваше да идем в обора на Причард. Сама настоя да пъхне глава в примката, въпреки че повечето от нас се опитваха да я спрат.

— Повечето. Нека да позная коя я е окуражавала. Моника.

— Всъщност Моника искаше да го направи Дениз. Дениз обаче не се съгласи.

— Ако се беше съгласила, сега тя щеше да е мъртва вместо Фейт — студено каза Нийл.

— Не е сигурно.

— И когато Фейт умря, вие не казахте нищо.

— Нийл, страхувахме се, че хората ще си помислят, че сме се напили и сме я убили. Най-малкото можеха да ни обвинят в непредумишлено убийство.

— Все едно слушам Моника! Значи просто сте се покрили и ме оставихте да понеса вината, оставихте всички да си мислят, че Фейт се е самоубила, защото е била бременна от мен и аз не съм искал да се оженя за нея! — Стана и се надвеси над нея, лицето му беше почервеняло от гняв. — Проклета да си, Лоръл! Проклети да сте всички и гадният ви клуб! Надявам се да си получите заслуженото!

Лоръл си помисли, че ще я удари. Времето сякаш се забави. Тя се подготвяше за удара физически и психически. Нийл вдигна ръка, изгледа я гневно с отчаянието и яростта на човек, стигнал до ръба, после се обърна и излезе.

Лоръл чу вратата на магазина да се затръшва и издиша. Изтича да заключи и погледна през витрината. От Нийл нямаше и следа.

Внезапно осъзна, че трепери, свлече се на пода и заплака, както не беше плакала от години.