Карлийн Томпсън
Шестица купа (2)

Пролог

За кой ли път на Анджела Ричи й се прииска да си беше взела куче. Искаше открай време, но досадният й бивш съпруг ги смяташе за мръсни. Стюарт Бърджес. Как изобщо беше могла да хареса подобна гадина? Животът с него беше ужасен: непрекъснато си миеше ръцете, изпадаше в истерия, ако на вратовръзката му има петънце, получаваше главоболие, когато се прибереше и не завареше къщата подредена като музей.

Но се бяха развели преди година. Споразумението беше щедро. Много щедро. А и защо не? В любовните си дела Стюарт не беше толкова взискателен, колкото във видимите страни на живота си. Би умрял, ако някой разбереше за вкуса му към проститутки. Млади проституиращи момчета. Тя не го заплаши да го издаде. Не би го издала както защото не искаше отрицателна реклама, така и защото у Стюарт имаше някаква опасна жилка, която я плашеше. За щастие параноичният Стюарт беше доловил заплаха от нейна страна и беше решил, че парите ще й държат устата затворена.

Беше се оттеглил в голямата им къща в северната част на щата и й беше оставил червената тухлена къща в Манхатън. Практична както винаги, тя даде под наем втория и третия етаж — с което предизвика снобския ужас на Стюарт — и преобзаведе първия етаж за себе си. Къщата вече не приличаше на музей. Тя имаше топъл и уютен дом с прекрасен заден двор, идеално място за куче — голямо куче пазач. Но още не си беше взела и сега съжаляваше, защото напоследък беше започнала да се чувства неспокойна. Не си спомняше точно кога беше започнало безпокойството. Преди седмица? Не, по-рано. Чувството се засилваше, когато вечер се прибираше от театъра. Макар че бе изтощена от цяла вечер пеене и танцуване като звезда в едно от най-популярните представления на Бродуей, тя се прибираше самотна и уплашена. Кучето определено би я накарало да се чувства по-малко сама и много по-защитена.

Тази вечер беше по-уморена от обикновено. Сигурно заради студа. Или защото новият й годеник Джъдсън Грийн беше извън града за цялата седмица. Ужасно й липсваше. Щеше да се върне след още три дни. Три безкрайни дни.

Анджела се съблече и остана под горещия душ десет минути, докато поне част от напрежението не започна да отпуска врата й. Тъкмо се бършеше, когато чу някакъв звук. Не можеше да го определи. Все едно нещо падна. Но беше по-тихо, по-потайно.

Анджела спря, стресната от думата, която беше изскочила в ума й. Рязко остави кърпата, взе дебелата хавлия и я облече, все едно навличаше доспехи. Сърцето й биеше лудо, тя отмахна дългите си черни коси от челото си и бавно влезе в спалнята. Всичко изглеждаше на място, непокътнато. Изтича до тоалетката, издърпа най-горното чекмедже и извади автоматичния пистолет 30-и калибър, който си беше купила след развода. Стюарт никога не би й позволил да има оръжие.

Стиснала пистолета с треперещи ръце, Анджела мина през столовата и влезе в дневната, палеше всички лампи по пътя си. В дневната включи с юмрук алармата, ядосана на самата себе си, че е забравила да го направи, когато се прибра. Небрежността й по отношение на сигурността винаги беше влудявала Стюарт.

Още веднъж мина през всички стаи и светна лампите навсякъде. След малко всичко грееше. Анджела си наля бренди и седна с пистолета в скута си.

Не беше от страхливите, дори като дете. Преди тринайсет години имаше един ужасен период, когато я мъчеха кошмари, но с кого нямаше да е така след онова, което се беше случило? Времето постепенно беше свършило работата си. Макар никога да нямаше да забрави онази ужасна нощ, поне кошмарите й бяха утихнали.

Онази ужасна нощ. Побиха я тръпки. Беше само на седемнайсет, жизнерадостно наперено седемнайсетгодишно момиче. Беше красива, талантлива и в живота й не се беше случвало нищо наистина лошо. До онази нощ. Всичко беше започнало така невинно… и беше завършило така трагично.

Може би затова се чувстваше така нестабилна напоследък. Беше се случило точно по това време на годината. Господи, тринайсети декември — преди тринайсет години през същата тази седмица. Фаталното тринайсет.

Но Анджела не вярваше в лошия късмет. Когато й казваха каква късметлийка е да получи тази хубава роля на Бродуей, й се искаше да им се изсмее в лицата. Не беше късмет, а години усилена работа, упорство и смазващи откази. Ужасната случка преди тринайсет години, която щеше да помни до сетния си час, също не беше заради лош късмет, а заради преднамерените опустошителни действия на едно момиче.

Анджела отново потрепери и й се прииска да се обади на Джъдсън, но вече минаваше полунощ. Знаеше, че той има срещи рано сутринта и щеше да е егоистично да го буди. Не, щеше да се справи с нервния пристъп сама и когато Джъдсън се върнеше и започнеха сериозно да планират сватбата си през пролетта, цялото това безпокойство щеше да й се стори глупаво.

След час още лежеше в леглото, оцъклена в телевизора — това беше нелепо. Не можеше да стои будна цяла нощ. На сутринта щеше да е изтощена и да изглежда отвратително. В един имаше интервю и фотосесия за списание „Ню Йорк“, а вечерта имаше представление. Не, нямаше да се остави на това безсъние.

Познаваше твърде много пристрастени към лекарствата актриси. Нямаше да допусне да стане една от тях, но понякога имаше нужда от малко отпускане. С нежелание отиде в банята и затърси секонала в аптечката. Бяха й го предписали преди година по време на развода и оттогава беше изпила само десет от силните малки червени хапчета. И сега глътна едно.

По-късно — от телевизора все още се лееха гласове — главата й се отпусна на възглавницата. След няколко минути задиша дълбоко. Дори изскърцването на вратата откъм гостната не я събуди.

Някой се плъзна безшумно по коридора. Спря за миг на прага на стаята й. „Анджела“, помисли си. Името й подхождаше. Приличаше на ангел, заспала дълбоко и кротко, тъмната й коса разпръсната като ореол по бялата сатенена калъфка на възглавницата, миглите й — дълги и тъмни на фона на лицето й с цвят на слонова кост.

Съвършена кожа. Силуетът се приближи до леглото и хвърли сянка над спокойното лице на Анджела. Тя не заслужаваше такава красота. Не заслужаваше спокойствие. Не заслужаваше пари, слава, обожание, блажения си живот. След това, което беше направила, не заслужаваше нищо.

Силуетът вдигна железния лост и за миг го задържа над главата си. Докато лостът беше във въздуха, Анджела Ричи щеше да живее. Но когато се спуснеше…

Цялото тяло на Анджела подскочи от първия силен удар. Черепът й се спука. Плисна кръв и очите й се отвориха. Но движението, осъзнаването бяха мимолетни. Лостът се стоварваше върху нея отново и отново, разкъсваше плът, трошеше костите, смазваше всичко.

След две минути Анджела Ричи лежеше обезобразена и сгърчена върху искрящо белите допреди малко чаршафи. Задъхан, с треперещи от усилието ръце, убиецът погледна тялото и се усмихна. Толкова добра работа, така добре планирана, а всичко беше свършило толкова бързо. Прекалено бързо. Убиецът си погледна часовника. Два и тринайсет.

Фаталното тринайсет.