Карлийн Томпсън
Шестица купа (46)

3.

Беше почти десет. И двамата си поръчаха кафе и ябълков пай. По това време на вечерта кафето беше силно и горчиво, ябълковите пайове бяха подгизнали от дългото стоене под инфрачервеното осветление. „Все едно не си изтормозих стомаха по-рано“ — помисли си Лоръл, докато се настаняваха в едно сепаре далеч от останалите клиенти.

— Не знам откъде да започна — уморено каза Нийл. — Мислехме, че сме открили жена, която е избягала с любовника си преди двайсет и четири години. Сега знаем, че е била в психиатрична клиника, защото е убила бебето си.

— Какво мислиш за историята й? — попита Лоръл. — Вярваш ли, че е невинна?

Нийл се намръщи.

— Тя така и не каза, че е невинна. Повтаряше, че не помни. След това каза, че Зийк крещял и я бил, докато не признала, че наистина е убила бебето. Разбирам защо е била готова да признае всичко, за да спре Зийк да я бие или за да му попречи да се обърне срещу Фейт. Но защо е признала пред полицията?

— Била е уплашена и объркана.

— Достатъчно уплашена и объркана, за да напише самопризнания, че е убила собственото си бебе? Ами възглавницата на главата на детето?

— Зийк й е казал, че на главата на бебето имало възглавница. Както и да е, предполагам, че след всичко, което е преживяла — живота с баща й, пет години със Зийк, смъртта на бебето — може да е била толкова емоционално нестабилна, че да каже на полицията всичко.

— Възможно е също така животът с баща й и със Зийк да я е докарал дотам, че наистина да убие бебето си. Лоръл, според теб тя нормално ли се държа?

— Понякога. Говори изискано. И изглежда много спокойна. — Лоръл и Нийл се спогледаха и казаха едновременно:

— Прекалено спокойна.

Лоръл се ухили.

— Говорим като в евтин телевизионен сериал. И все пак наистина от време на време изглеждаше съвсем отдалечена от това, което казваше, и то сякаш нямаше ефект върху нея.

— Ами реакцията й на разговора за смъртта на Дениз? — попита Нийл. — Та тя се прозина!

— Да. Странно. — Лоръл направи пауза. — Смяташ ли, че вярва, че Фейт е била бременна?

— Да. Не знам защо мисля така. Може би защото не каза нищо, докато Аделейд и Хана пламенно защитаваха непорочността на Фейт. Лицето й беше напълно безизразно.

— Какво доказва това?

— Нищо. Но ми се стори, че този не беше от моментите, когато се е изолирала от нас. Безизразността й ми се стори нарочна. — Той вдигна ръце. — Повтарям: просто ми се стори.

— Нийл, ако тя вярва, че Фейт е била бременна, не смята, че ти си бащата. Иначе нямаше да е толкова учтива с теб.

— Може би. Може да си играе с мен на котка и мишка и да види дали ще изцъркам. Но едно ще ти кажа — сигурен съм, че знае за Шестица купа.

Лоръл кимна.

— И аз така мисля. Фейт не е искала никой да знае, че майка й е в лудница, но това, че е била изолирана от света, е направило от Джиневра много сигурна довереница. Дори да разкаже за тайния клуб, кой би й повярвал? Освен ако Фейт не го потвърди, това ще си остане бълнуване на дълбоко объркана жена. Но съм сигурна, че ключодържателят, който е изпратила на майка си, означава, че Джиневра знае всичко за нас.

— Да. Има и още нещо. Джиневра знае, че Фейт не се е самоубила. Видя ли колко зловещо ти се усмихна, когато го каза?

— Беше повече от зловещо. — Лоръл дояде разплутия си ябълков пай. — Нийл, ами ако наистина е луда? Ами ако наистина е убила бебето си?

— И Фейт й е казала за Шестица купа и тя е открила, че може да имате нещо общо със смъртта й? — Тя кимна и Нийл я погледна тържествено. — Тогава е възможно току-що да сме пили чай и да сме хапнали бисквитки с убийца.