Карлийн Томпсън
Шестица купа (33)

1.

Лоръл сънуваше Фейт. Бяха малки момиченца с цветя в косите, но вместо маргаритки Фейт носеше венец от червени карамфили. Танцуваше под звуците на „Лунната соната“, бавно и изящно. Когато спря, погледна Лоръл и каза:

— Ти си единствената. Ти знаеш.

Звън. Тя изстена, когато Фейт започна да се отдалечава бавно, повтаряше: „Ти знаеш“. „Какво знам?“ — изплака Лоръл. Звън. Тежест върху тялото й. Нещо топло по лицето й. Отвори очи. Ейприл седеше отгоре й и я ближеше по бузите, а телефонът не спираше да звъни.

— Будна съм, Ейприл — измърмори тя, затисната от тежестта на кучето. — Мръдни се де, кученце!

Ейприл се беше разположила на корема й, явно уплашена от бълнуването и мятането й. Лоръл протегна ръка, колкото можа, стигна слушалката и някак успя да вдигне.

— Ало?

— Лоръл, Кърт е.

— Кърт. — Лоръл погледна часовника на стената. Дванайсет и половина. — Какво има?

— Няма лесен начин да ти го кажа. — Той си пое дълбоко дъх. — Дениз Прайс е мъртва. Убита.

Сякаш цялата кръв на Лоръл се оттече. Зави й се свят, причерня й. Отвори уста, но оттам не излезе нищо.

— Лоръл, чуваш ли ме?

— Да. — Гласът й беше почти шепот. — Как?

— Завела Одра в Огълби да гледат светлините. По някаква причина момиченцето е слязло от колата — не знаем защо, тя почти не говори. Дениз явно е тръгнала след нея. Била е пребита до смърт зад една от композициите.

— Пребита? Като Анджи?

— Да.

— Господи, Одра не е видяла как убиват майка й, нали?

— Не знаем. Тя е в болницата в шок. Знаем, че е видяла тялото и че гледката е била ужасна. От лицето на Дениз не е останало почти нищо.

— О, не! — изстена Лоръл. Чувстваше се, все едно някой я е наръгал с нож в корема. Ужасна гледка за всекиго, а за дъщерята на Дениз… Лоръл се бореше да си поеме дъх. — Кърт, имаше ли нещо до или върху тялото?

Той не отговори веднага.

— Не би трябвало да ти го казвам, но да. Една от онези карти, за които ми каза.

— Карти таро. Картата на Страшния съд, нали?

— Не ги различавам. Но имаше и сърце и шестица.

— Къде?

— Тя беше облечена в светло леко палто. Бяха нарисувани с кръв на гърба.

— Кърт…

— Трябва да свършвам. Реших, че ще искаш да знаеш. — Гласът му стана груб. — Може би това можеше да се избегне, ако… — Чу го как си поема дъх на пресекулки. — По дяволите! Довиждане, Лоръл.

И й затвори. Лоръл беше като парализирана. В събота вечерта Дениз беше организирала коледно парти в красивия си дом. Два дни по-късно беше мъртва. Не просто мъртва, а убита. Пребита до смърт като Анджи. И Одра я беше видяла.

Кучетата се разлаяха. Лоръл се напрегна. Какво бяха чули? Натрапник? Нима някой беше дошъл да я убие, както бяха убили Дениз?

Някой почука. Лоръл все още стискаше телефонната слушалка, свита на кълбо в леглото. Чукането се усили.

„За бога, убиецът няма да си прави труда да чука“ — помисли си. А може би щеше, ако беше приятел… Някой вече блъскаше по вратата, после се чу вик:

— Лоръл, Моника съм! Отвори де!

Нямаше как да сбърка този силен дрезгав глас. Усети как животът бавно се връща у нея. Най-накрая остави слушалката, стана, грабна тежкия си хавлиен халат и отвори.

— Тези кучета хапят ли? — попита рязко Моника. Беше с дънки, високи ботуши и кожено яке.

Лоръл погледна Ейприл и Алекс, които се бяха отдръпнали и гледаха предпазливо Моника.

— Не, ако не правиш резки движения — отговори сухо. Вече знаеше, че кучетата няма да я харесат.

Моника влезе.

— Дениз е мъртва.

— Знам. Кърт току-що ми се обади. А ти как разбра?

— Отседнала съм в Огълби Парк. Полицията е навсякъде. Направо е лудница. Не беше трудно да разбера какво е станало.

„Сигурно“ — помисли си Лоръл. Полицията можеше да пъди Моника от местопрестъплението до посиняване, но нямаше да може да я спре. Понякога Лоръл си мислеше, че нищо на света не може да спре стихията на име Моника Бойд.

— Кърт каза, че до тялото е имало карта таро, а на гърба на палтото й са нарисувани с кръв шестица и сърце.

— Предположих.

— Божичко, ами Кристъл? — внезапно възкликна Лоръл. — Трябва да видим дали е добре.

Тръгна към телефона, но Моника я спря.

— Вече й се обадих. На сигурно място е у тях и истеризира.

— Може би трябва да е тук с нас.

— Тя не е в състояние да шофира, а аз не съм в състояние да я слушам как се оплаква и хленчи.

— Трябва да си потресена, щом си тук. Вчера и днес сутринта не искаше да ми говориш.

Моника не й обърна внимание.

— Имаш ли скоч?

— Не, само бира.

— В бурята всички пристанища са еднакви.

Лоръл й донесе кутийка бира и чаша. Също като Кърт Моника не погледна чашата. Отпи голяма глътка, след това потръпна.

— Уф, защо не си купиш нещо прилично?

— Защото не пия.

— А би трябвало. Алкохолът прави дългите самотни нощи поносими. — Моника седна на дивана, преметна глезен на коляно и се загледа в празната камина. — Май не помогнах много, като дойдох в Уилинг.

— Трябваше да говорим с полицията.

— Ти нали говори. И какво от това?

— Казах на Кърт онази вечер. Нямаха време да направят кой знае какво.

— И обвиняваш мен.

— Не, обвинявам себе си. Трябваше още в началото да постъпя както смятах за редно.

— О, стига си се правила на благородна, Лоръл. Досадна си. Истината е, че обвиняваш мен, също както преди тринайсет години, когато те убедих да не си отваряш устата за това как умря Фейт.

Гневът на Лоръл растеше заедно със силата на гласа й.

— Да, тогава исках да те обвинявам. И сега искам да те обвинявам, защото е лесно да хвърлиш вината върху някой друг. Но не се правя на благородна. Аз трябваше да направя нещо. Това е истината и ако ти се струва досадно, че не те мисля за всемогъща, отговорна за моите действия, за действията на Кристъл и Дениз, това е много жалко. Всички постъпихме глупаво. — Моника гледаше втренчено пред себе си и не казваше нищо. — Но има нещо, за което те държа отговорна — продължи Лоръл. — Защо не ни каза, че твоята кантора защитава бившия съпруг на Анджи?

— Виж, Лоръл, не аз решавам кои дела да поеме кантората.

— Не те питам това.

— Добре. Не ви казах, защото смятах, че ще си извадите прибързани заключения.

— Какви заключения? Че ако лепнем убийството на Анджи на някой друг, Стюарт Бърджес ще бъде оправдан? Че това ще е сериозен удар за твоята фирма?

— Знаем, че Стюарт не е убил Дениз.

— Така ли? Пуснали са го под гаранция.

— И е под наблюдение.

— Стига, Моника. На няколко пъти изтъкна колко е близо от Ню Йорк до Уилинг. Да не би да твърдиш, че Бърджес, при всичките си възможности, не би могъл да дойде дотук и да се прибере в Ню Йорк незабелязано?

— Може би. Но защо да го прави?

— Защото е знаел за Фейт и Шестица купа и е искал убийството на Анджи да изглежда като отмъщение.

— Глупости.

— Така ли?

Моника пресуши бирата.

— Може ли да получа още малко от този божествен нектар?

— В хладилника е — студено каза Лоръл.

И когато Моника излезе от стаята, й хрумна ужасяваща възможност. Ами ако Моника правеше така, че нещата да изглеждат, все едно Анджи е била убита от човек, който иска да отмъсти за Фейт? Нали смъртта на Дениз щеше да убеди полицията, че мотивът е този? В края на краищата Стюарт Бърджес дори не познаваше Дениз. Ами шестицата и сърцето и картата таро на мястото на убийството на Анджи? Възможно ли беше, след като я беше убил, Стюарт да се беше обадил и да беше накарал някого да подправи местопрестъплението и да подхвърли улики, които биха свързали това престъпление с друго, вероятно планирано занапред? Кой би могъл да измисли подобен план? Някой умен, амбициозен и студен човек. Знаеше, че Моника е била в Ню Йорк, когато Анджи е била убита. И сега беше в Огълби Парк…

Моника се върна в стаята и пак седна на дивана. Лоръл се опита да се държи спокойно, макар че всеки нерв в тялото й трептеше.

— Моника, когато дойде в Уилинг и ни разказа подробностите около убийството на Анджи, мислеше ли, че някоя от нас би отишла в полицията?

— Не. — Тя отпи глътка бира. — Е, може би ти. И преди тринайсет години ти най-много се бореше да кажем истината.

— Тогава защо ми каза? Защо изобщо каза на всички и рискува някоя да отиде в полицията?

Кракът на Моника подскачаше.

— Лоръл, не съм съвсем коравосърдечна. Не можех да ви оставя да тънете в неведение, лесни мишени за убиеца.

— Разбирам.

— Така е. А ти какъв намекваш, че е истинският ми мотив?

— Нямам настроение да се обясняваме.

— А аз нямам настроение да слушам повече тези прикрити обвинения. Изпих доста скоч и тази бира накрая не ми се отразява много добре. — Моника се изправи. — Тръгвам.

— Искам да те питам нещо.

— Добре. Само едно.

— Ти ще имаш ли нещо общо със защитата на Стюарт Бърджес?

Моника прибра дългата си коса зад ушите си.

— Не. — Погледна Лоръл внимателно. — На какво се усмихваш?

— На това колко си самонадеяна. — Лоръл поклати глава. — Забрави ли, че винаги познавам кога лъжеш?

— Сериозно?

— Да. И сега лъжеш. Имаш какво да спечелиш, ако Стюарт Бърджес бъде обявен за невинен.

— Разбира се. Когато фирмата печели, всички, които работят в нея, също печелят.

— О, Моника, стига вече. Мисля, че интересите ти не са толкова алтруистични. Мисля, че ще спечелиш много от оправдаването на Стюарт Бърджес.

Моника присви очи.

— Ще загазиш, ако продължаваш с тези спекулации. Не подозирах, че си толкова конфликтна.

— Тринайсет години живях в срам и страх. И едва наскоро осъзнах колко съм се откъснала от всички. Нямам близки приятелки, а единствения мъж, с когото имах наистина сериозна връзка, отблъснах, защото не можах да се насиля да му кажа истината за Фейт. Няма да живея повече така, Моника. Може и да съм конфликтна. Може дори безразсъдно да изказвам на глас всичките си съмнения, но ми писна да се бъхтя с такава вина на плещите си. Писна ми да си седя и да си мълча, и да си пазя гърба, и да си защитавам репутацията. Ще направя всичко, което мога, за да открия кой е убил Анджи и Дениз и да защитя Кристъл и себе си. Всичко.

Ъгълчетата на устата на Моника се извиха в полуусмивка.

— Не смяташ, че трябва да защитиш и мен, така ли?

— Ако има нещо, в което винаги си била блестяща, то това е да се защитаваш.

За миг Моника я изгледа странно, после се разсмя:

— Права си, Лоръл. Нямам нужда от никого. И никога не съм имала.

Докато Моника вървеше към колата си, Лоръл още чуваше смеха й.