Карлийн Томпсън
Шестица купа (20)

1.

Лоръл прекара още една безсънна нощ. В два се събуди, обляна в пот, мяташе се под завивките. Отново беше в обора на Причард, протягаше ръце към Фейт, която се полюшваше безжизнена сред издигащите се пламъци. Кучетата, разтревожени от мятането й, скочиха на леглото и започнаха да я ближат, сякаш се опитваха да я върнат в реалността.

Тя стана, отиде в банята и се наплиска със студена вода. Кехлибарените й очи бяха леко кървясали, клепачите й бяха подути.

— Ще изглеждаш страхотно на партито утре. Всъщност днес, довечера.

Никога в живота й не й се беше ходило по-малко на парти, но беше казала на Дениз, че ще отиде. Освен това може би Нийл Камрът щеше да е там и щеше да й се удаде възможност да поговори с него.

Облече се бързо и отиде в магазина дори по-рано от обикновено. Вчера съвсем беше забравила за строшените стъклени рафтове и бъркотията, която беше останала, след като Зийк нападна Мери. Трябваше да извика някой да почисти, преди да отворят.

Мина през задната врата и влезе направо в предната част на магазина, без да си сваля палтото. Слънцето грееше през витрините и тя спря насред крачка.

Нямаше бъркотия. Нямаше стъкла и метал. Нямаше смачкани копринени цветя и строшени глинени саксии и вази. Само някакво странно тъмносиньо чердже, метнато върху синьо-сивия килим. Тя коленичи и го дръпна настрани. Лъхна я миризма на препарат за пране на килими и тя докосна едно мокро петно.

— Не можахме да изчистим цялата кръв.

Пени и Норма стояха до кухненската врата.

— Мисля, че ако го минем още веднъж, ще излезе. Или да повикаме някого да почисти професионално — каза Норма.

— Какво направихте с рафтовете? — попита Лоръл.

— Съпругът ми, Клийт, дойде снощи с пикапа си и ги откара. За нищо не ставаха, Лоръл. И Клийт каза, че не могат да се поправят.

— Знаех си. — Лоръл се изправи. — Ще трябва да купя нови. Много ви благодаря, че сте почистили и сте изнесли рафтовете.

— Искахме тази сутрин нещата да са наред.

— Как е Мери? — попита Пени.

— Сътресение, дълбока рана на главата. Когато си тръгнах вчера, се канеха да й правят още изследвания, но смятам, че ще се оправи. Ако не възразявате да се грижите за магазина за един час тази сутрин, ще изтичам до болницата да я видя. Снощи не успях.

— Все ще можем да удържим крепостта за един час — каза Норма. — Украсата за партито у Прайс тази вечер е готова. Ти ще я занесеш, нали?

— Да… — Лоръл свъси вежди. — Но обикновено с мен идва някой, за да ми помогне в украсяването. Не мога да оставя тук само една от вас. Работата е прекалено много за сам човек.

— Клийт каза, че ще кара колата за доставки и ще ти помогне. Ще трябва да му обясниш какво да прави. Много е добър в изпълнението на заповеди. — Норма се ухили. — Вече трийсет години изпълнява моите и още дори не се е усетил.

Лоръл се разсмя.

— Вашето семейство ми спасява живота. Наистина ще съм благодарна той да кара, защото трябва да ида до нас да взема нещо, преди да отида у Прайс. Казах им, че ще съм там към единайсет.

— Ще звънна на Клийт и ще му кажа да дойде тук към десет и половина.

— Чудесно. И мисля днес да затворим към три. Поработихме здравата.

Норма и Пени явно се зарадваха на перспективата да си тръгнат по-рано. Нищо чудно. Снощи сигурно им беше отнело поне два часа да почистят.

Лоръл отиде в кухнята и сложи кафе. Искаше нещата през деня да изглеждат съвсем нормални. След това прегледа поръчките за събота и неделя и се обади на доставчика да попита дали днес могат да направят доставката по-рано, защото ще затворят в три. В десет часа тръгна за болницата.

Мери седеше облегната в леглото и гледаше телевизия. Вървеше някакво сутрешно токшоу и водещата се възторгваше от някакъв актьор, когото Лоръл не познаваше.

— Добро утро, Мери.

Мери се обърна към нея. Погледът й беше стъклен. На лицето й имаше поне пет лепенки, а над лявото й око тъмнееше синина.

— Не ти нося цветя, защото сигурно ти е писнало от тях в работата.

Мери се усмихна едва-едва.

— Права си. Освен това след няколко часа ще съм си вкъщи. — Устните й леко потрепериха. — Лоръл, все още ли имам работа?

Лоръл чак се опули от учудване.

— Разбира се! Не ми казвай, че си се притеснявала за това.

— Притеснявах се.

— Недей — твърдо каза Лоръл и съмненията й за Мери се изгубиха в съчувствието й към нея. — Не бих могла да се оправя без теб. Двете ще се влачим в „Дамрън Флорал“, докато не станем на по деветдесет.

Мери изглеждаше невероятно облекчена.

— Като сестрите Луис. Предполагам, че не са дошли да си купят венеца, нали?

— Не. Мисля, че вълнението ще им стигне за цял месец. Може обаче да им занеса един венец като подарък. — Лоръл придърпа един стол. — Как си?

— Уморена. Не ми дадоха да спя, заради сътресението. И ме боли тук-там.

— Нищо чудно.

Мери я погледна остро.

— Татко не искаше да ме нарани.

— На мен ми се стори, че те блъсна в рафтовете съвсем нарочно.

— Той не знаеше какво прави. Казах ти, че напоследък е особен. От старостта сигурно.

— Може би. — Лоръл замълча. — Мери, той защо ми цитираше Библията?

— Той винаги цитира Библията.

— Да, но тези стихове бяха все за проклятие и разруха и той се обръщаше към мен.

Мери сведе очи.

— Не знам.

— А защо каза, че не си добра като Фейт, че все се измъкваш навън нощем като нея и като майка ви?

Пръстите на Мери потрепнаха върху чаршафа, вкопчиха се в него.

— Понякога татко ме бърка с майка ни. Тя е избягала с друг мъж. По-често ме бърка с Фейт. Ти беше най-близката й приятелка, знаеш, че не беше ангел. Наистина се измъкваше нощем с момчета, с теб и с другите… — Млъкна. — Бърка ме с нея.

Лоръл се напрегна.

— Каза, че се измъквала с мен и с другите. Кои други?

Мери не я погледна.

— Приятели. Познати.

„Но не искаше да кажеш това, нали? — неспокойно си помисли Лоръл. — Щеше да кажеш: другите от Шестица купа.“