Карлийн Томпсън
Шестица купа (23)

2.

Пред дома на Прайс вече имаше десетина коли. Малки бели светлинки украсяваха двете вечнозелени дървета на моравата пред къщата и обграждаха големия еркерен прозорец.

— Страхотна къща — каза Лоръл, докато паркираха.

— Сигурно и сметките за отоплението са страхотни.

— Кърт, винаги ли трябва да си толкова практичен?

— Трябва да признаеш, че е ужасно голяма само за трима души.

— Може би планират да имат още деца.

— Знаеш ли кое е странно? — каза Кърт, докато гасеше двигателя. — Сред всички вас, които бяхте толкова добри приятелки в училище, има само едно дете. — Лоръл го погледна. — Разбира се, ако Фейт не беше умряла…

— Обаче умря — отсече тя.

— Детето вече щеше да е почти на тринайсет — продължи Кърт, сякаш говореше на себе си. — Обзалагам се, че е било момче.

Сърцето на Лоръл заби учестено. Дори само мисълта за Фейт я беше карала да се чувства нещастна години наред. Сега разговорите за нея я хвърляха в паника.

— Да влизаме. Студено ми е.

И почти изскочи от колата и забърза по алеята към вратата.

— Хей, чакай де — извика Кърт. — Опитваш се да ме изоставиш ли?

Тя вече беше натиснала звънеца и Уейн й отваряше вратата, когато Кърт я настигна. Уейн, към метър и шейсет, набит, с кръгло лице и оредяла кестенява коса, й се усмихна широко.

— Лоръл! Изглеждаш чудесно! Както и къщата. Справила си се много добре. Здравей, Кърт. Влизайте, че е студено. Имаме най-добрия яйчен пунш за сгряване.

Взе им палтата. В дневната се бяха събрали няколко души, от уредбата се лееше музика. Лоръл с облекчение установи, че не са коледни песни. Ставаше досадно да ги слушаш седмици наред. Вместо това стаята беше изпълнена със звуците на нежен рок. Дениз дойде да ги поздрави. Беше облечена в дълга пола в зелено и червено шотландско каре и бяла копринена блуза.

— Всички много харесаха украсата, Лоръл.

— Радвам се.

— Уейн спомена, че имате някакъв много специален пунш — каза Кърт.

— На масата в столовата е. Защо не донесеш за Лоръл и за теб, докато аз й кажа нещо?

— Май жените никога не надрастват момичешките приказки.

— Тази вече не искам сексистки забележки — предупреди го Лоръл. — И гледай пуншът ми…

— Да е безалкохолен — довърши Кърт. — Да, госпожо!

Щом той тръгна, Лоръл тихо попита:

— Моника и Кристъл дойдоха ли?

— Кристъл дойде. Не вярвах, че ще дойде. Нервна е като котка. Мисля, че това е първото й парти поне от година насам. Изглежда кошмарно. Сигурно се е случило нещо, но още не съм успяла да я хвана насаме.

— Бях сигурна, че Моника ще е тук.

— Доколкото я познавам, ще закъснее, за да направи впечатляващо пристигане. Няма следи и от Нийл Камрът. Някакви новини за Мери и Зийк Хауард?

— И двамата са ги пуснали — каза Лоръл. — Изписали са Мери от болницата, но тя не иска да повдига обвинения срещу баща си, така че него са го пуснали от затвора.

— Шегуваш се! Той е на свобода? Не може ли да се направи нещо?

— Кърт ми разясни процеса. Ако искаме да го вкараме в институция — което ще му се отрази добре — ще е ужасно сложно.

Кърт се върна с яйчения пунш.

— Много калории, никакъв алкохол.

— Точно както го обичам.

Появи се Одра — с червена кадифена рокличка.

— Здрасти. Ейприл и Алекс спят ли вече?

— Да. Те стават рано и си лягат рано.

— Тази вечер ще стоя до късно заради партито. — Одра повика с пръст Лоръл да се наведе към нея, докато Дениз говореше с Кърт. — Мама иска да свиря на пиано, но аз не искам. Свиря ужасно. Направо ще умра, ако ме накара да свиря.

Изглеждаше толкова притеснена, че Лоръл нямаше как да не я съжали.

— Може да ти помогна. Ще предложа татко ти да изсвири нещо.

Одра се оживи.

— Наистина ли? Това ще е чудесно.

— Той какво обича да свири?

Одра сви устни.

— Често свири класически пиеси, на мене не ми харесват. Но любимото му забавно парче е „Големи огнени топки“. Мама се срамува, когато го свири пред хора, но той го обича. Аз също.

— Значи ще имам специална молба.

— Трябва да говоря с теб — прошепна изневиделица Кристъл в другото й ухо и Лоръл подскочи.

Дениз беше права — Кристъл изглеждаше кошмарно. Около очите й имаше тъмни кръгове и беше напластила неподходящ на цвят грим върху бледата си суха кожа. Носеше тъмночервени плетени панталони, които й бяха тесни и не можеха да поберат килограмите, които беше качила, раиран скиорски пуловер, и нямаше бижута, с изключение на венчалната си халка. Късата й белезникава коса висеше изтощена. Невъзможно беше да повярваш, че само преди петнайсет години тя беше стройната златокоса миловидна главна мажоретка, която всички смятаха за очарователна.

— Как си, Кристъл? — попита Кърт.

— Окей. — Тя хвърли на Лоръл умолителен поглед.

— Още ли караш онзи стар червен фолксваген? — не се отказваше Кърт. — По-добре да се отървеш от него, преди да ти създаде сериозни проблеми.

— Имам си сериозни проблеми.

— Какви? Спирачките?

Ясно беше, че Кърт няма да се предаде.

— Нямам проблеми с колата — сопна се Кристъл. — Ако напоследък си се виждал с Чък, знаеш какви са ми проблемите.

Кърт изглеждаше все едно е настъпил противопехотна мина.

— Съжалявам, че нещата не вървят добре — каза неуверено.

— Не вървят добре? Много меко казано! — Кристъл го стисна за лакътя. — С Чък сте най-добри приятели, не можеш ли да направиш нещо?

— Да направя нещо? — като ехо отговори Кърт, бузите му поруменяха, когато Кристъл повиши тон.

— Да. Да поговориш с него.

— Говорил съм с него.

— Наистина ли сте говорили обаче? — Кристъл вече беше привлякла вниманието на някои от гостите. Лоръл беше сигурна, че е на няколко питиета. — Казвал ли си му колко е ужасна за него тази жена? Тя е стара, покварена. Чък е просто играчка за нея. Тя не го обича като мен…

Дениз я прекъсна.

— Опита ли пая със захаросаните боровинки и стафидите, Кристъл? Невероятен е.

— Не съм гладна. Освен това сега говоря с Кърт.

— Аз съм гладен — каза Кърт. — С удоволствие ще опитам пая, Дениз.

И избяга към масата в столовата, където беше сервиран бюфет. Вместо да остане да говори с Лоръл, Кристъл го последва разпалено. Дениз завъртя очи към тавана.

— О, не!

— Кърт ще я накара да млъкне — увери я Лоръл. — Но тя ще се побърка, ако не преодолее това с Чък.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Не знам. Но ще има повече гордост.

— Според мен дълго е живяла в заблуда и сега й е трудно да приеме, че не може всичко да става така, както тя иска. А и тази история с убийството си взима своето.

— От всички нас — добави Лоръл. — И все пак трябва да се постараем да сме приятелки на Кристъл и да я караме да излиза от къщи. Знам, че се чувства изоставена от всички.

— Нали ти казах, че смятам да направя някои промени в живота си? — отбеляза Дениз. — Имам повече свободно време от теб. Кристъл ще е първата ми задача.

Лоръл отиде при Кърт на масата. Кристъл се помота там още малко. Вече беше млъкнала, макар все още да изглеждаше нервна. Лоръл се запита дали приятелката й изобщо се отпуска напоследък.

Звънецът иззвъня още два пъти и пристигнаха още две двойки. На третото позвъняване Дениз отвори вратата. Лоръл беше с гръб, но Одра, която стоеше до нея, се ококори и възкликна:

— Леле!

Лоръл се обърна. Беше Моника. Носеше изумруденозелена рокля в източен стил с къси ръкави, висока якичка, пищна златна бродерия и цепки до над средата на бедрата. Роклята беше толкова тясна, че не оставяше скрита нито една извивка от високото й тяло с безукорен тен. На очите й имаше тежък грим, екзотичен, но идеален за нея. Косата й се спускаше на блестящи кичури почти до кръста, перфектните й зъби блестяха между алените устни. Приличаше на екзотична птица сред ято кафяви мушитрънчета.

— Здравейте на всички — бодро каза Моника. — Извинявайте, че закъснях.

Всички стояха безмълвни. През ума на Лоръл премина образът на Скарлет О’Хара, която влиза в тясната си секси червена рокля, украсена с пайети и пера, на улегналото парти на милата Мелани. Дениз реагира първа и каза с натегната усмивка:

— Здравей, Моника. Вече си мислехме, че няма да дойдеш.

— О, нали знаеш, че никога не пропускам парти. — „Не, помисли си Лоръл. — Двете с Дениз не го знаехме, а никой друг тук не те е виждал освен Кърт.“ — Благодаря ви, че ме поканихте.

Дениз започна да запознава Моника с останалите.

— Тя филмова звезда ли е? — попита Одра прехласната.

— Не, миличка, тя е адвокат в Ню Йорк.

— Те всичките ли се обличат така?

— Не и когато са на работа.

— Страхотна е. Дали мама ще ми купи такава рокля?

— Съмнявам се — каза Лоръл. — Но ти си много по-хубава така.

Кърт се промъкна до Лоръл.

— Моника толкова не на място ли изглежда, колкото ми се струва?

— Сигурно е забравила, че е в Уилинг, Западна Вирджиния, а не в Манхатън. Но изглежда прекрасно.

— И го знае. Виж я как завладява цялата стая.

Лоръл игриво го сръга в ребрата.

— Мисля, че тя те плаши. Открай време.

— Не ме плаши. Просто не я харесвам.

След двайсетина минути Моника притисна Лоръл в ъгъла.

— Разбрах от Дениз, че Зийк е свободен като птичка.

— За съжаление. Ще ми се правото да не беше толкова сложно.

— Ако не беше, нямаше да печеля сегашната си заплата.

— И нямаше да обичаш работата си толкова много. Наистина не те виждам да работиш моята професия.

— О, не знам. Подреждането на цветя сигурно е успокояващо.

Лоръл понечи да й отговори остро, че в управлението на „Дамрън Флорал“ има много повече от изискано подреждане на цветя по цял ден, но Моника оглеждаше стаята и не й обръщаше внимание. Сигурно даже не беше усетила колко подценяващо бяха прозвучали думите й. Чувствителността не беше сред силните й страни.

— Мери е добре, не че те интересува — язвително каза Лоръл. — Днес я изписаха от болницата.

Вниманието на Моника мигом се върна към нея.

— И щом и Зийк е излязъл, това значи, че двама от възможните ни убийци са на свобода. По дяволите!

Кристъл дойде при тях. Въпреки че отпиваше от чашата в ръцете си — в която според Лоръл имаше чист бърбън — не изглеждаше по-спокойна. Веднага изсъска:

— Някой е влизал у нас. Следобед ходих до магазина и когато се върнах, някои неща липсваха.

— Какви неща? — Моника я стрелна с поглед.

— Една порцеланова фигурка. Годишникът ми от училище.

Лоръл остана без дъх.

— Годишникът?

— Да, онзи с мемориалната страница, посветена на Фейт.

— Да не си оставила отключено? — попита Моника.

— Не съм, разбира се! При всичко, което става! Да не мислиш, че съм луда?

— И нямаше следа от влизане с взлом?

— Не.

Лоръл свъси вежди.

— Каква е фигурката?

— Беше подарък от баба ми — жена с чадърче и дълга пола на волани. Красива и ценна. И Фейт много я харесваше.

— Господи — изстена Лоръл. — Сетих се. Френска. Ти не я ли беше кръстила някак?

— Бетина. — Кристъл пак отпи от чашата си. — Моника, ти откри ли нещо?

— Не, макар сериозно да подозирам, че може да е Зийк Хауард.

— Зийк? — изписка Кристъл, преди Моника или Лоръл да успеят да й изшъткат. — Как може Зийк Хауард да убие човек, който живее в Ню Йорк?

Моника въздъхна.

— Кристъл, ти продължаваш да мислиш, че Ню Йорк е на другия край на света. Манхатън е само на малко повече от четиристотин мили от Уилинг. Можеш да стигнеш с кола за шест часа.

— Но Зийк е стар!

— Само на седемдесет е и не е инвалид.

Лоръл кимна.

— Освен това може да кара и е луд. Не чу ли какво стана в магазина ми вчера?

— Дениз ми каза.

На вратата отново се позвъни и след миг Нейл Камрът колебливо влезе в стаята. Лоръл погледна Кърт. Лицето му стана каменно и бяло. Дори Кристъл се отдръпна леко, сякаш от отвращение. Само Уейн и Моника като че ли искрено се радваха да го видят. Уейн сграбчи ръката му и сърдечно я раздруса, а Моника промълви:

— Господи, Лоръл, права беше. Наистина се е подобрил с възрастта. — След това се усмихна зашеметяващо и прелъстително тръгна към Нийл.

Кристъл поклати глава.

— Моника и Фейт. Нямаше красив мъж, когото да не харесват.

Запознаха го с гостите. Лоръл виждаше, че усмивката на Нийл е насилена — и как напълно изчезна, когато той срещна каменния поглед на Кърт. Ядоса се. Кърт не знаеше за подозренията й, че Нийл може да е убил Анджи. Може би, като много от хората в града, и той обвиняваше Нийл за смъртта на Фейт, въпреки че вярваше, че тя се е самоубила. Кърт не можеше да не си дава сметка, че човек не може да е отговорен за самоубийството на друг човек. Ако пък наистина не си даваше сметка, този незрял начин на мислене беше не просто разочароващ, а направо досаден. Кърт не беше глупак, но се държеше като глупак.

Уплашена, че студеният му прием може да накара Нийл да си тръгне, Лоръл се приближи до него.

— Здравей, Нийл. Радвам се, че дойде.

Той се усмихна топло.

— Нямаше да дойда, ако не ме беше насърчила.

— Радвам се, че съм оказала такова влияние.

— Всъщност не ми изглеждаше прилично да съм тук, докато баща ми умира.

— Уейн каза, че е в кома. Няма да разбере дори ако седиш до леглото му. Освен това, Нийл, животът продължава.

Той я изгледа сърдито.

— Точно това ми повтарят всички, откакто умряха Елън и Роби. Не го вярвах тогава, а сега — още по-малко.

— Нийл…

— Няма нищо. — Той се усмихна. — Няма да развалям партито, не се тревожи. Ще се опитам да изстискам от себе си малко коледно веселие, макар че не е лесно, като гаджето ти ме гледа на кръв.

— Кърт е добър човек, но понякога е инат и действа ирационално. Не му обръщай внимание. — Лоръл се обърна и видя как Дениз подкарва Одра към пианото. „Обещах на Одра да й помогна“ — помисли си й смотолеви: — Извинявай, Нийл.

— Хайде, миличка, на всички ще им е много приятно да чуят как свириш „Коледни звънчета“.

— Ама, мамо, не искам.

— Нещо ми изглежда уморена — каза Лоръл и Дениз я погледна изненадано. — И е зачервена. — Лоръл сложи ръка на хладното чело на Одра. — Малко си топличка.

Безпокойство смени изненадата в погледа на Дениз. Лоръл си помисли, че не е честно, но големите кафяви очи на Одра бяха изпълнени с благодарност.

— Топличка? — повтори Дениз и също сложи ръка на челото на Одра. — Май си права. Уейн!

Одра завъртя очи към Лоръл. След миг Уейн беше до тях.

— Какво има?

— Лоръл казва, че Одра има температура. Виж я, докато донеса термометъра.

Дениз изчезна. Уейн докосна Одра по челото и се ухили:

— Убедила си Лоръл да те спаси от свиренето, а?

Одра кимна.

— Съжалявам — каза Лоръл. — Просто се опитвах да помогна.

— Няма нищо — отвърна Уейн. — Все повтарям на Дениз, че ако караш детето да свири насила, само ще намрази пианото още повече. — Дениз се появи с термометъра. — Мила, мисля, че е добре — каза й Уейн, — но отдавна трябваше да си е легнала, а и не се чувстваше добре преди няколко дни. — Целуна Одра по бузата. — Марш в леглото.

Одра изглеждаше разочарована, но пък си беше честна размяна. Леглото или концертът. Лоръл си помисли, че би предпочела леглото.

След петнайсет минути Дениз се върна от горния етаж. Беше станало по-шумно, защото някои от гостите редовно посещаваха бара. Лоръл забеляза, че Нийл сякаш се готви да си тръгне, но Моника го нападна с бляскавите си очи и дългите си разголени крака. Лоръл не беше сигурна дали иска да изкопчи информация, или да го сваля.

Някаква жена, чието име Лоръл не помнеше, я приклещи в ъгъла и взе да й изнася тирада за това колко били завишени цените във „Флауър Баскет“ и как тя щяла да обмисли дали да не поработи с „Дамрън Флорал“. Лоръл знаеше, че „поработи“ вероятно значи две или три поръчки в годината и че се предполага, че тя трябва да се пръсне от щастие. Жената като че ли се обиди от хладната й реакция и се разкара.

Лоръл погледна Кърт, който водеше оживен разговор със зашеметяваща млада блондинка. Кристъл седеше сама, нагъваше шоколадов сладкиш с орехи и изглеждаше безутешна. Дениз като че ли водеше задълбочен разговор с някаква тъмнокоса жена, която изглеждаше бременна в осмия месец. „Като Клодия — помисли си Лоръл. — Сестра ми ще ражда след броени седмици, а аз дори не се вълнувам. Дори не искам да я видя за Коледа. Какво ми става?“

Стаята изведнъж й се стори задимена, тясна и шумна. Искаше й се да се прибере у дома, но имаше странното чувство, че ако тя си тръгне, Нийл ще направи същото и Моника може да не успее да изкопчи от него ценна информация. Освен това Кърт, изглежда, се забавляваше прекрасно с блондинката. Вероятно трябваше да ревнува, но не ревнуваше.

Докато Уейн минаваше покрай нея, тя, без да се замисли, го докосна по ръката.

— Одра не искаше да свири, а ти? С удоволствие бих чула някоя песен.

На Уейн му стана приятно.

— Това искрена молба ли е, или просто си любезна?

— Просто съм любезна — весело каза Лоръл.

— Добре де, все ми е едно. Направи грешката да ме попиташ.

Отиде до пианото и Лоръл запляска с ръце за внимание.

— Тази вечер талантливите ръце на любимия ни лекар ще се обърнат към втория му талант на пианист. — Много хора се засмяха, заръкопляскаха и се събраха около пианото.

— Репертоарът ми е ограничен, така че не приемам музикални желания — тържествено обяви Уейн. — Ще свиря само това, което знам. Ще започна с нещо приятно и лесно. „Дори сега“ на Бари Манилоу.

Лоръл го беше чувала да свири само веднъж и беше забравила колко е добър. Дори гласът му беше хубав — не обработен и професионален, но хубав. Дениз застана зад него, небрежно отпиваше от пунша си, но очите й блестяха. Каква късметлийка беше, че го е намерила, помисли си Лоръл. Дениз, Уейн и Одра бяха най-хубавото семейство, което човек можеше да си представи.

Когато Уейн свърши, някой извика:

— Браво! Още!

Уейн леко се поклони.

— Щом настоявате. — Засвири „Всяка малка целувка“ на Брус Хорнсби. Някой запляска в такт и след малко стаята се изпълни със звуците на пианото и гласа на Уейн и вече почти всички запляскаха.

На края на песента повечето гости се бяха разгорещили. Някои си взеха нови питиета, някои се отдалечиха от пианото, а други се приближиха още по-плътно. Лоръл дори не виждаше Кърт. Помещението вече беше пълно с хора, готови да се отпуснат и наистина да се позабавляват.

Лоръл се провикна над данданията:

— Знам, че не обичаш да изпълняваш музикални желания, но ще си поискам да ми изсвириш нещо. Какво ще кажеш за „Големи огнени топки“?

Дениз я изгледа игриво.

— Одра те е подкокоросала, нали?

— Просто каза, че е една от любимите песни на Уейн, умирам да видя дали е така.

— Е — засмя се Уейн, — ще се опитам да вложа колкото мога повече от духа на Джери Лий.

И допреди миг любезният пухкав и оплешивяващ доктор Уейн Прайс се превърна в рок звезда в пълния смисъл на думата. Няколко души така се увлякоха, че започнаха да танцуват. Лоръл не можеше да откъсне очи от летящите пръсти на Уейн. „Джери Лий, ти не знаеш, но в Уилинг си имаш истински конкурент“ — помисли си с удоволствие. Чувстваше се млада и щастлива за първи път от седмици. Отнякъде изскочи непознат мъж, грабна я и започна да я върти из стаята.

Уейн водеше песента към драматичен финал, когато някаква жена изпищя. Някои от гостите очевидно не я чуха или решиха, че просто се е поувлякла, защото продължиха да танцуват и да пляскат. Уейн обаче вдигна ръце от клавишите на пианото и скочи толкова рязко, че пейката отлетя назад. Очите му бяха приковани във витото стълбище.

Лоръл отблъсна партньора си и се обърна нататък. На стълбите стоеше Одра по розова пижамка. Стискаше стройна пластмасова кукла манекен, а под огромните й ужасени очи устата й беше залепена с широко парче сребриста лепенка.

Повечето гости вече бяха разбрали, че нещо не е наред, и спряха и се втренчиха в детето. Уейн и Лоръл изхвърчаха през дневната и стигнаха до Одра едновременно.

Уейн внимателно отлепи лепенката от пребледнялото личице на дъщеря си.

— Господи, миличката ми, какво стана? — прошепна.

— В стаята ми имаше призрак — отвърна детето. — Призрак с дълга бяла роба и дълга червена къдрава коса. Запуши ми устата с ръка, после с лепенката. Каза, че мама не ме заслужава. После ми даде това.

И подаде куклата на Лоръл. Беше с дълга червена коса и беше гола, с изключение на един медальон във формата на сърце, който висеше на тънкия й врат.

Дениз се втурна при тях и взе скованото от страх дете в прегръдките си.

— Божичко! — ахна тя. — Какво стана?

Лоръл свали медальона от врата на куклата и го обърна, въпреки че всъщност нямаше нужда. Беше го познала, но все пак прочете на глас гравираното на него.

— Ф. С. Х. Фейт Сара Хауард. — Погледна Дениз и добави: — Това е последният подарък, който майката на Фейт й дала, преди да изчезне.