Карлийн Томпсън
Шестица купа (43)

4.

Лоръл и Нийл я зяпнаха. Госпожица Хана безпомощно пърхаше с ръце, а госпожица Аделейд стана рязко, удари си коляното в масичката за кафе и почти прекатури чаения сервиз.

— Джиневра, скъпа, не мислиш ли, че трябва да си почиваш? — попита Аделейд.

Джиневра Хауард се усмихна. Усмивката й толкова приличаше на усмивката на Фейт, че за миг Лоръл усети как миналото и настоящето се сливат.

— Мисля, че тези хора са дошли да говорят с мен.

— Не, скъпа — увери я Аделейд. — Наминаха, за да ни оставят коледен венец. А господин Камрът едно време взимаше уроци от мен.

— Нийл Камрът — нежно каза Джиневра. — Ти излизаше с дъщеря ми.

— Да. — За миг Нийл се запъна, сякаш неспособен да разговаря жената, която беше искал да намери. След това се окопити. — Откъде знаете, че сме излизали?

Лоръл осъзна, че той знае отговора на този въпрос, но не иска сестрите Луис да разберат, че Фейт му се е доверила за пощенската кутия.

— Дъщеря ми ми пишеше. Много ти се възхищаваше.

Лоръл забеляза слабата усмивка на Нийл. Убедена беше, че възхищението не е основната емоция, която би искал Фейт да изпитва към него.

Хана вдигна поглед към Джиневра.

— Очевидно не искаш да запазиш в тайна къде си отседнала, така че можеш да седнеш и да пийнеш чай с бисквити.

— С удоволствие. — Джиневра беше облечена в дълъг розов халат с колан. Беше висока, гъстата й бяла коса се спускаше на раменете й. По нежната й кожа имаше паяжина от бръчки, но очите й бяха прекрасни — макар и леко повехнали — синьо-зелени, на устните й имаше бледорозово червило. „На младини сигурно е била невероятно красива“ — помисли Лоръл. Красива като Фейт. Беше слаба, а маниерите й бяха внимателни, но сдържани, почти сякаш не забелязваше напълно хората около себе си. Когато посегна за чая, Лоръл видя, че не носи венчална халка.

— Чух, че Зийк направо е съсипал магазина ти — каза тя на Лоръл.

— Е, не чак. Но си беше страшничко. Отначало само цитираше Библията, после блъсна Мери в едни стъклени рафтове, изплаших се до смърт, но сигурно знаете, че вече е добре.

— Знам, защото ти ми каза — отвърна Джиневра. — За разлика от Фейт, Мери не иска да общува с мен.

На лицето на госпожица Аделейд се изписа неодобрение.

— Мери е мило момиче, но не мисли със собствената си глава като Фейт.

— Да, Фейт беше самостоятелна — съгласи се Хана. — Беше храбра, приличаше на мен като млада.

Аделейд я изгледа смаяна. Лоръл се съмняваше, че която и да е от сестрите е можела да бъде наречена „храбра“.

— Госпожо Хауард, защо избягахте от гроба на Фейт? — попита Лоръл без заобикалки.

Джиневра я погледна в очите.

— Дойдох, защото Аделейд и Хана ми разказаха какво е станало с Мери. Исках да запазя присъствието си в тайна, защото се надявах случайно да се запозная с нея, без тя да знае коя съм. Ако знаеше, че съм тук, щеше да ме отбягва. А ако Зийк разбере… — Тя потрепери.

— Оставихте на гроба на Фейт шест червени карамфила — каза Лоръл.

— Фейт обичаше червени карамфили.

— А пластмасовото червено сърце, закачено за тях?

Джиневра отново се усмихна с кротката си усмивка.

— Ключодържател. Тя ми го изпрати много отдавна. Каза, че имала такъв и че искала и аз да имам същия. Бил специален.

Лоръл потръпна. Нямаше да попита какво му е било толкова специално. Дори Джиневра да знаеше за Шестица купа, Лоръл не искаше тя да го признае пред сестрите Луис.

Нийл се наведе напред.

— Госпожо Хауард…

— Моля, наричайте ме Джиневра. Мразя да съм госпожа Езекил Хауард.

— Разбирам — внимателно каза той. — Джиневра, ако искате, може да ми кажете да си гледам работата, но къде бяхте през тези почти двайсет и пет години?

Сестрите Луис настръхнаха, но Джиневра просто отпи от чая си и спокойно погледна Нийл.

— В лудница. Пратиха ме в лудница на двайсет и три. Защото съм убила бебето си.