Карлийн Томпсън
Шестица купа (13)

4.

От цялото недоспиване напоследък й се стори, че следобедът е безкраен. Въпреки трите чаши силно кафе не можеше да спре да се прозява.

Към три и половина Пени и Мери бяха отвън и товареха колата за разнасяне на доставките. Двете възрастни сестри Луис, и двете с еднакви бледосинкави коси — живееха заедно — усърдно разглеждаха магазина и спореха какъв венец искат за входната си врата — бял бор или кедър. „Все едно се канят да купуват кола“ — помисли си Лоръл развеселена. В магазина влезе млада жена с момченце на около три годинки. То сочеше с пръстче всичко, което беше изложено, и заявяваше:

— Искам това!

Изведнъж вратата се отвори с такава сила, че се удари във външната стена. Всички подскочиха, Лоръл вдигна очи и видя един старец, слаб и ужасно сбръчкан, да влиза наперено в магазина. Беше с износен лекьосан костюм и не носеше палто. Косата му — гъста и бяла — стърчеше, очите му горяха.

— Слушайте! — извика той. — Чуйте ме, защото от името на Бог говоря!

„Господи! — с ужас си помисли Лоръл. — Зийк Хауард.“ И бързо излезе иззад щанда.

— Господин Хауард…

— Преподобни Хауард!

— Преподобни Хауард, Мери ли търсите? — попита тя и посегна към лакътя му.

Той я плесна през пръстите.

— Не ме докосвай!

— Извинете. — Ръката й гореше. Какво да прави? — Мери в момента е навън, но ако дойдете и седнете отзад, ще я извикам.

— Не ща Мери! Ти. Ти си тая, която съм дошъл да видя.

Трите клиентки застинаха и го зяпнаха. Момченцето се беше скрило зад майка си.

Лоръл се опита да говори спокойно и любезно.

— Защо искате да ме видите, преподобни Хауард?

Зийк изпъна рамене и гневно огледа магазина. Пое си дълбоко дъх и завика с гръмовен глас:

— Но ако не слушаш гласа на Господа твоя Бог, и не внимаваш да вършиш всичките Му заповеди и повеленията Му, които днес ти заповядвам, то всички тия проклетии ще дойдат на тебе и ще почиват на тебе… Трупът ти ще бъде храна на всичките въздушни птици и на земните зверове; и не ще има кой да ги отпъжда…

Ако Лоръл успееше да го накара да се отмести, клиентите щяха да могат да се измъкнат. Той обаче явно го съзнаваше, защото стоеше като скала, препречил вратата, и продължаваше да говори несвързано:

— А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучение, а стихиите нажежени ще се стопят, и земята и каквото се е вършило по нея, ще изчезнат…

Детето се разплака. Сестрите Луис се бяха вкопчили една в друга и трепереха. Лоръл не смееше да остави Зийк сам, за да извика Мери. Кой знае какво можеше да направи. Гледаше безпомощно как той отново си поема дъх, този път насочил думите си към нея:

— И ти, Лоръл Дамрън! — Очите чу се присвиха и той я посочи с невероятно дългия си възлест пръст. — Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; и ти ще се боиш денем и нощем, и не ще бъдеш уверена за живота си.

— Татко! — Мери се втурна в магазина, беше ужасена. — Какво правиш тук? Как стигна дотук?

Той я изгледа обидено. Въпреки мрежата от бръчки и множеството тъмни старчески петна по лицето му очите му бяха ясносини, каквито бяха очите на Фейт. Разликата беше в налудничавия им нездрав блясък. През живота си Лоръл не беше виждала толкова плашещи очи.

— Тук съм да разпространя Словото Божие. И дойдох с колата.

— Татко, не бива да караш. Ела да те заведа вкъщи.

— Няма да се прибирам вкъщи! — извика той. — Знам какво правиш! Даваш ми опиати, за да ми попречиш да върша Божиите дела. Ти не си като Фейт. Ти с твоите промъквания посред нощите и с твоите лъжи, точно като разпътната ти майка Джиневра. Фейт беше отнета без време, против волята Божия, но тя е с мен всеки ден. Казва ми кое е истина и ми дава напътствия. Пази ме от теб и от всички, които искат да ми попречат!

Мери го стисна за ръката.

— Татко, моля те, не си добре. Нека да те заведа вкъщи.

Зийк бавно сложи силната си жилеста ръка на рамото на Мери и я блъсна към стъклените рафтове на стената. Те се строшиха с оглушителен звън. Мери се строполи на пода, счупените стъкла се изсипаха върху неподвижното й тяло.

Сестрите Луис се разпищяха. Детето зарида, сгушено в палтото на майка си. Лоръл отстъпи крачка назад, не смееше да се приближи до Зийк, за да помогне на Мери.

Той прикова дивите си очи в нея.

— Лоръл Дамрън, ти извор на греха! Заран ще думаш „О, да мръкнеше!“ и вечер ще думаш „О, да съмнеше!“ поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш.

Вратата отново се отвори рязко и Кърт и още един заместник-шериф влязоха в магазина. Кърт погледна Мери, след което сграбчи Зийк. Старецът се бореше диво, крещеше заплахи какво ще стори Бог на Кърт. Макар да беше едър, Кърт едва успяваше да го обуздае. Накрая все пак го надви и другият заместник-шериф му щракна белезниците.

Кърт я погледна.

— Добре ли си?

— Да, но Мери…

— Викни линейка. — Зийк Хауард продължаваше да се мята, но Лоръл виждаше, че силите го напускат. — Веднага, Лоръл!

Тя изведнъж се опомни. Кърт повлече Зийк през вратата към патрулната кола. Клиентите изхвърчаха от магазина веднага щом тя потегли.

Преди Лоръл да посегне към телефона, от работилницата дотича Норма.

— Вече повиках линейка. Обадих се още щом тоя дойде да държи проповеди. Може би трябваше да се обадя на полицията, но се сетих за Кърт и…

— Добре си направила — увери я Лоръл.

Струпаха се около Мери. Пени искаше да я сложи да легне по-удобно, но Лоръл каза, че не трябва. От тила на Мери течеше кръв, кръв се процеждаше и от десетките малки порязвания по лицето и ръцете й. Беше жива, но Лоръл нямаше представа колко тежко е пострадала. Главата й лежеше под странен ъгъл и Лоръл се уплаши, че вратът й може да е счупен.

След десет минути линейката дойде. Кръвното налягане и пулсът на Мери бяха ниски. Беше студена, в шок, с разширени зеници. Лоръл не можеше да се съсредоточи върху това, което й казваха за жизнените показатели. Виждаше единствено мъртвешки бялото й лице и отпуснатото й тяло. Парамедиците й сложиха шина на врата, сложиха я на носилка и я качиха на линейката.

Лоръл каза на Норма и Пени да затворят, хукна към колата си и потегли след линейката към болницата.